Проектът е важна ос на настъпателната стратегия на Ердоган. В духа на този специалист по дипломатическия шантаж, това е напълно войнствена декларация. С очаквания от него резултат - цивилизационен Мюнхен.

Жан-Франсоа Колозимо е френски историк, православен богослов и директор на издателството на Френския национален център за научни изследвания. Автор е на многобройни произведения, сред които «La Religion française - Mille ans de laïcité» (Френската религия - хиляда години секуларизъм“ ). Той е автор и на документалния филм „Турция, нацията невъзможна“ («Turquie, nation impossible»), излъчен по Arte през октомври 2019 година.

Геополитическата криза продължава по време на здравната криза. Още по-лошо, тя се ускорява. От вирусния нокаут на международната общност печелят автократите, които залагат на световната инерция. Сред тях президентът Ердоган може основателно да претендира за шампионската титла по щурм. Без да стига до военни действия, той току-що отбеляза точка в Либия срещу Америка, Русия и Франция, взети заедно. Ето го мигновено коронясан за стопанин на мигрантите, покровител на “Мюсюлманските братя” и знаменосец на османското пробуждане в Средиземно море. Следвайки мечтата си да възстанови халифата, той знае знае обаче, че

идеологическото господство се печели със символични битки.

Оттук и проектът, съпътстващ военния му авантюризъм, да превърне катедралата-музей “Света София” в сърцето на Истанбул в джамия. Въпросът не се свежда, както пишат почти навсякъде, до обикновена турска маневра, целяща да разбие светския лагер, да залъже фундаменталисткия електорат или да отклони вниманието на народните слоеве, обсебени от икономическия крах. Привидно анекдотичен, той всъщност е важна ос на настъпателната му стратегия. В духа на този специалист по дипломатическия шантаж, това е напълно войнствена декларация. С очаквания от него резултат - цивилизационен Мюнхен.

Само историята може да хвърли светлина върху вземането на заложник на този религиозен паметник, който през вековете е послужил като политически мотив за повтарящите се конфликти между Запада и Изтока. Именно неговата секуларизация през 1934 г. от Ататюрк и вписването му през 1985 г. в наследството на ЮНЕСКО възстановиха първоначалното му призвание: да свидетелства за универсалността.

Именно това послание Ердоган възнамерява да разруши днес.

Та да се върнем към далечните времена. През 324 г., след като приема християнството и обявява свобода на вероизповеданието, император Константин премества столицата на Цезарите във Византион, на бреговете на Босфора. За да прослави “Новия Рим”, през 330 г. той изгражда катедрала по модела на Пантеона, посветена на Рождество Христово, и я нарича Hagia Sophia, “храм на Божествената мъдрост”. Един век по-късно, през 415 г., император Теодосий възстановява сградата, така че тя да запечата, подобно на юридическия и богословски корпус, който е проектирал, съюза между държавата и Църквата в сърцето на вече императорския град, Константинопол.

Минава един век и Юстиниан, който също като своя предшественик се смята за догматик на вярата и закона, предприема издигането на най-великото място за поклонение, “съществувало някога”. Дръзка, грандиозна, сградата, която е осветена през 562 г., трябва да бъде

вселенски център, опора на “икуменизма”, фокус на човечеството,

обединено в съзвучието на светската и духовната власт. Но Юстиниан не успява да отвоюва Запада от варварите и “Света София” се превръща в оспорвания залог на имперските преустройства, които ще възпламенят средновековната и модерната епоха.

Когато през Х век руският княз Владимир изпраща емисари да разпитат за “истинската” религия, те се връщат от Константинопол и му съобщават, че едва влезли в базиликата, се “пренесли от Земята на Небето”. Под влиянието на византийските мисии, по-голямата част от славянския Изток приема православието и през 1037 г. в Киев се появява катедралата “Света София”.

Очертават се две антагонистични Европи, чийто развод настъпва през 1204 г.,

когато латинците от IV кръстоносен поход, пренебрегвайки забраната на папа Инокентий III, плячкосват града и осквернявата неговия храм, за да накажат “гръцката схизма”. Трайно отслабената империя угасва окончателно на 29 май 1453 г., когато османците завладяват Константинопол.

Мехмед II отива първо в олтара на катедралата, пред който благодари на Аллах за превземането на “града на градовете”.

По негова заповед “Света София” избягва разрушението и дори запазва едва турцизираното си име - Ая София. Мехмед, който си присвоява титлата Кайзер-и-Рум, “Цезар на римляните”, нарежда мюсюлманските места за поклонение в новата империя да подражават на модела на “Великата църква”. Архитектът Синан, откраднато дете на християнската аристокрация, както повечето еничари, ще придаде на тази  директива класическата ѝ форма, за което свидетелства Синята джамия, построена до своя несравним първообраз.

Западна Европа e смутена, но не реагира, разкъсвана от спорове за римското наследство.

Мобилизацията, проповядвана от папа Пий II, остава без стойност: “Оставяме турците свободни да действат, както си искат”, ридае (вече!) папата. Именно за да компенсира загубата на “Света София” в християнското въображение, той предприема  обновяване на Константиновата базилика на Ватикана.

На Изток Русия претендира не по-малко, че е наследник на Византия

и умножавайки църквите “Света София” в Новгород, Вологда, срещу Кремъл, тя превръща Москва в “трети Рим”. От ХVIII век, от Крим до Кавказ, Руската империя влиза в челно съперничество с Османската империя, чиято цел е отвоюването на Константинопол и отварянето на катедралата за литургични служения. Амбиция, на която слага край болшевишката революция от 1917 г., малко преди противникът да бъде пометен на свой ред от друга революция, този път якобинска.

“Дарявайки “Света София” на човечеството, прекратяйвайки всякакво религиозно ползване, Мустафа Кемал смята, че ще овладее вътрешните и външни несъгласия с модернизацията, нужна на турците, за да могат да си върнат могъществото. Падането на комунизма ще бъде достатъчно, за да се разпалят отново. И още по-религиозно.

Ако Ердоган възражда националистическата фабрика на своя предшественик,

потвърждавайки конституционното отричане на геноцида над арменците и асирийците, депортацията на гърците, преследването на кюрдите и алевитите, той я подсилва с културна ревизия, която превръща останките в Ефес или Кападокия в свидетелства за “великата анадолска цивилизация”.

Но фалшифицирането на историята не е достатъчно.

След етническото прочистване идва религиозна чистка:

превърнатите в музеи църкви, заобиколени до безкрайност от нови, но празни джамии, трябва да бъдат “върнати” на кораничния култ. Такъв е случаят през 2011 г. със “Света София” в Никея (Изник), където е формулиран Символът на вярата, през 2013 г. на “Света София” в Трапезунд (Трабзон) с грузинско влияние. Такъв трябва да бъде случаят със “Света София” в Константинопол (Истанбул).

Одобрено от парламента през 2012 г. и препредадено на съдилищата на набожните братства, за да има демократично лустро,

днес преобразуването на паметника е в ръцете на Държавния съвет на Република Турция.

Ердоган обаче вече е изиграл злокобния си номер: да затрудни Вашингтон, да се подиграе на Брюксел, да унижи Атина, да предизвика Москва. И да разпространява враждебното си слово. Не можем да оставим турските учени, интелектуалци, артисти, които отправят призив след призив, борят се сами, за да остане общо място в историята. Нито да оставим тази кауза на Владимир Путин. Президентът Макрон успя да прояви твърдост за Либия. Той, който се отвращава от демонтирането на миналото, трябва да знае, че

“Света София” също заслужава думата на Франция.

Жан-Франсоа Колозимо, “Фигаро”    Превод от френски: Галя Дачкова