Италианските политици от най-различи части на политическия спектър решиха, че сега е моментът да поставят сериозно въпроса: или Германия (заедно с всичките й съюзници) ще плати на всички в Европейския съюз по време на епидемията, или Европейският съюз след тази епидемия просто няма го има. От гледна точка на привържениците на европейската интеграция на всяка цена това е почти шантаж и то в най-неподходящия момент.

А от гледна точка на евроскептиците, сега е моментът да се разбере колко струва (конкретно в милиарди евро) европейската солидарност и всички уверения, че Европейският съюз е семейство, в което всички членове се грижат един за друг, особено в условията на смъртоносна заплаха.

Според британския The Telegraph група италиански политици, включително членове на парламента и кметове, са закупили пространство в реномирания германски вестник Frankfurter Allgemeine Zeitung, за да настояват германският политически елит да спре «да се съпротивлява на организирането на европейско финансиране на програмата за коронавируса и за възстановяването на икономиките на държавите, засегнати от коронавируса.»

Авторите на възванието апелират за европейска солидарност, говорят за общата история на западния свят и напомнят на германците, че след 1945 г. други държави са помогнали на Германия.

Призивът съдържа и завоалирана препратка към факта, че ЕС като структура може да не оцелее след епидемията, ако в условията на кризата някои страни проявят фундаментално егоистична позиция.

«Скъпи германски приятели, заедно с коронавируса Западният свят отново зае централно място на историческата сцена. Днес Европейският съюз няма средства да отговори на кризата като единен фронт. Ако Европейският съюз не докаже, че е единен фронт, той самият ще престане да съществува“.

Горният цитат може да се счита за главното изречение и главния упрек, адресиран до Берлин от Рим.

Като цяло конфликтът между северната и южната част (а ако трябва да наричаме нещата с истинските им имена, конфликтът между по-богатите и по-бедните) части на Европейския съюз се свежда до един-единствен въпрос: кой и колко ще плати, за да гарантира, че цялата икономика на еврозоната и Европейския съюз като цяло няма да се озовава в дълбока криза и няма да остане там след приключването на епидемията?

Тоест, борбата е за това върху кого точно да се натоварят тези дългове, които ще бъдат набрани, за да се спасят европейските икономики. Особена пикантност на настоящата ситуация се придава от факта, че форматът „всеки за себе си“ е възможен, но труден за изпълнение за почти всички страни — членки на Европейския съюз, с изключение на Германия, Австрия, Холандия, Люксембург, Дания и може би Швеция и Финландия.

За Италия, Испания, Франция или Португалия вариантът да отидат на световните фондови пазари с шапка в ръка, трепереща от температура, няма да бъде най-доброто решение, тъй като капиталовите акули ще гледат със справедлив скептицизъм върху икономическите перспективи на тези страни след приключване на епидемията и карантината. И, съответно, няма как да се изисква висока доходност при осигуряването им на пари за запушване на дупките и за възстановяване на икономиките.

И това е в онзи положителен случай, при който все още има достатъчно желаещи да направят това. Разбира се, може да се разчита на факта, че всички облигации, спешно  пуснати от правителствата на Италия, Франция и т.н., ще бъдат изкупени (косвено или директно) от Европейската централна банка, която ще поеме всички рискове и проблеми.

Тогава обаче политиците и обикновените граждани на европейските държави, които са оставени лице в лице с вируса и неговите икономически последици, могат да зададат разумен въпрос дали ролите и финансовите потоци са справедливо разпределени в самия Европейски съюз.

Ако опишем ситуацията максимално грубо, се оказва, че „мигрантите трябва да бъдат приети от всички заедно, защото Меркел каза така, въпреки всички последици. Санкциите трябва да бъдат наложени заедно срещу Русия от всички, защото Меркел каза така, а ние имаме и европейска солидарност», дори ако всички страдат икономически.

Но последствията от кризата всеки да си ги поеме сам, защото Меркел каза така, а европейската солидарност е за други неща».

Честно казано, апелът на италианските политици, въпреки цялата му красота от гледна точка на политическия PR, едва ли ще повлияе на нещо. Миналата седмица френският президент Макрон се изказа в подкрепа на „коронабондовете“, а по време на последната среща на върха на лидерите на ЕС френският лидер спретна истинска кавга, буквално скарвайки се с лидерите на по-проспериращите европейски държави заради въпроса за приемането общ дълг за борба с кризата.

Както подчертава американското издание Politico, „в резултат на този спор лидерите на ЕС бяха на прага на политическия крах и пълният срив беше предотвратен само благодарение на споразумението, постигнато от председателя на Европейския съвет Шарл Мишел, че лидерите на страните от ЕС ще се върнат към дебата след две седмици, когато разгледат официалните предложения на финансовите министри на еврозоната.

Въпреки това срещата на лидерите, която трябваше да демонстрира единството на европейския блок, вместо това разкри горчивите разногласия, породени от продължаващото възмущение от регулирането на дълговата криза в еврозоната преди десетилетие, както и от неотдавнашната ярост на Италия за първоначалното нежелание на другите държави от ЕС да й помагат с медицинско оборудване.»

Независимо от начина, по който кризата с „коронабондовете“ бъде решена, е малко вероятно тя да завърши с нещо добро за Европейския съюз. Ако няма общ дълг, тогава на следващите избори в много от засегнатите страни онези партии, които ще предложат вендета или направо ще призоват към отмъщение на Брюксел и Берлин, или поне ще апелират за никакво подчинение, ще имат шанс за победа.

Нещо повече, дори някои системни европейски политици може да поискат да преминат към по-евроскептични позиции. И ако „коронабондовете“ бъдат издадени в съответствие с предложенията на Макрон или италианските политици, тогава ще възникнат проблеми в по-богатите страни на Европейския съюз, в които избирателите може да поискат да подкрепят онези политици, които откажат да окачат на шията на своите данъкоплатци дълговете на италианските чиновници.

В настоящата ситуация няма идеални решения без отрицателни последици и ще бъде необходима доста решителна готовност за сериозни компромиси от страна на водещите лидери в ЕС, за да не се окаже, че самият ЕС не е основната жертва на епидемията.

Петя Паликрушева