"Китайските лидери със сигурност имат желание да излязат победители от кризата. Вече го показват и дори ни дават уроци. Те разсъждават стратегически, за разлика от нашите лидери. Но кризата осветли достатъчно тяхната слабост и нашата наивност, за да се сепнем поне малко. Евтината работна ръка може би ще престане да бъде върховният критерий на западните мозъци. Може би европейците ще открият, че анархо-консуматорството и туристическата визия за света не дават подходяща философия", разсъждава френският историк и философ Марсел Гоше.

- Кризата с коронавируса показа недостатъците на здравната ни система, която смятахме за една от най-добрите в света, както и изключителната ни зависимост от Китай. Как се стигна дотук?

- Наистина ли все още сме сред най-добрите в света? Бяхме такива, но вероятно вече не сме.

- Защо Европа се превърна в епицентър на здравната криза, докато теоретично по-слабо развити страни, като Южна Корея, я преодоляват с много по-малки човешки загуби и без обща карантина?

- Южна Корея е по-добре развита, отколкото смятахме. Тя се издига, докато ние слизаме. Ние в Европа плащаме цената за неоснователното си чувство за сигурност и за изострения си до анархизъм усет за лична свобода. Конфуцианската дисциплина е най-добрият съветник при дадените обстоятелства.

Да добавим и това, че близостта до биологичната бомба, каквато е Китай, приканва към предвиждане и благоразумие. Освен това положението в Европа се отличава с голямо многообразие, за което ще бъде интересно да направим равносметка. Католическите страни, като Италия или Франция, се отличават с комбинация от лична анархия и публичен авторитаризъм, докато протестантските страни разчитат повече на чувството за лична отговорност.

- Европейските лидери предвидиха ли достатъчно кризата?

- Предвиждането на заплаха почти не съществува в европейското съзнание. В известен смисъл това е наша привилегия и се оказва огромна слабост в подобна ситуация. Мирът и благоденствието, заедно с краткосрочния икономически успех, премахнаха стратегическото измерение от политическия живот. Увеличаването на индивидуалните права и материалните средства на всеки се превърна в единственият възможен хоризонт. С това елитите само отразяват душевното състояние на народите. Става въпрос за колективно пробуждане.

- Способен ли е Европейският съюз да ни защити?

- Европейският съюз не е замислен да ни защитава, а точно обратното - да ни отвори към широкото море, след като бяхме твърде затворени в националните си пространства. Бяхме твърде защитени, трябваше да приемем рисковете на световната конкуренция. Пъклената двойка на германския меркантилизъм и френската претенция да играе в двора на великите силиоще веднъж се оказа ефективна, теглейки в същата посока с противоположни задни мисли.

- По-скоро либералните правителства в Париж и Рим са принудени да налагат карантина, която временно ограничава индивидуалните ни свободи- Как си обяснявате този парадокс?

- Няма парадокс, а точно обратното - силна логика. В случая няма значение идеологическата ориентация на правителствата, а изискванията на ситуацията. Единственото лекарство за много недисциплинираните общества е авторитаризмът. Освен това той ни кара да забравим собствените си недостатъци и слабости. “Тъй като нямаме маски, нито тестове, нека обявим, че те са безполезни и че имаме нещо много по-добро подръка - да затворим всички у дома”. Остава да видим още колко  ще продължи това заблуждение.

- Какво разкрива здравната криза за разделенията в нашата страна?

- Всички кризи имат ефект на лупа. Те увеличават нещата, които вече добре познаваме, и показват други, които са били едва доловими. Неравенството между бедни и богати не е откритие. По-приятно е да прекарате карантината в голяма къща с двор в провинцията, отколкото претъпкани в тесен апартамент.  Съществуването на територии, в които общият закон и колективната дисциплина почти не се прилагат, не е сензация. Както и не можем да кажем, че трудната комуникация между управляващите и населението е нещо ново. Струва ми се обаче, че тя достигна тревожна висота.

- Някои наблюдатели дори хвалят “китайския модел”. Може ли Китай да излезе победител от кризата?

- Тоталитарната сила винаги е имала и продължава да има почитатели. Това е моментът, в който да си спомним, че демокрацията има други изисквания. И да не се поддаваме наивно на миража за китайската ефективност. Не забравяйте, че дължим световната пандемия именно на първоначалното желание на Китай да скрие проблема, което е характерно за този тип режими. Отправната точка бе един здравен Чернобил, който по-късно трябваше да беше компенсиран с крайни полицейски мерки, които не попречиха на световното разпространение на вируса. Китайските лидери със сигурност имат желание да излязат победители от кризата. Вече го показват и дори ни дават уроци.

Те разсъждават стратегически, за разлика от нашите лидери. Но кризата осветли достатъчно тяхната слабост и нашата наивност, за да се сепнем поне малко. Евтината работна ръка може би ще престане да бъде върховният критерий на западните мозъци. Може би европейците ще открият, че анархо-консуматорството и туристическата визия за света не дават подходяща философия.

- Какви поуки можем да извлечем от тази криза?

- Основната поука е, че колективната сплотеност трябва да бъде приоритет. Че трябва да спрем веднъж завинаги с глупостите за постнационалното. Пазарите не вършат работа. Втората поука произтича от първата: качеството на живот зависи повече от нивото на колективната инфраструктура, отколкото от индивидуалните доходи. Здравната система и образователната система са най-ценните ни обща неща. Те трябва да бъдат приоритет.

- Трябва ли да променим модела след тази криза?

- Да речем, че ситуацията дава допълнителен стимул да погледнем право в лицето дълбоките неравновесия. Но се опасявам, че тежката икономическа криза, която ще последва, няма да бъде най-благоприятният контекст за такова преразглеждане. Ще преминем от една към друга спешна ситуация.

Марсел Гоше е почетен изследователски директор във Висшето училище по социални науки, в Център за политически изследвания “Реймон Арон” и главен редактор на списание Le Débat. Автор на много трудове, сред които Le Désenchantement du monde - Une histoire politique de la religion» (Gallimard, 1985) и «L’Avènement de la démocratie» (Gallimard), œuvre en quatre volumes parus entre 2007 et 2017.