“Завистта е бяс, който прави непоносима мисълта за всяко благо, достигащо до другите”, пише Ларошфуко. “Този, когото наричат “ближен”, винаги е потенциален завистник и колкото ви е по-близък, толкова по-силна и предвидима е завистта му”, продължава германският социолог Хелмут Шойк. Завистта е оръжие за унищожение. Но също и за изграждане, твърди Шойк в основния си труд, “Завист: теория на социалното поведение” (Der Neid: Eine Theorie der Gesellschaft, 1966).

Романтиците вярват, че любовта води света. Либералите и марксистите смятат, че това е икономиката. Вярващите смятат, че това е Бог, а интелектуалците вярват в силата на идеите и думите. Най-прозаичните - и най-прозорливи? - ни съветват да погледнем към завистта. Завистта на Каин към Авел. Завистта на брат към брата. Завистта на бедния към богатия. На грозния към красивия. Завистта на всички към всички. Това пише Ерик Земур по повод преиздаването във Франция на основната книга на големия германски социолог Хелмут Шойк.

В началото беше не словото, а завистта:

Този, когото наричат “ближен”, винаги е потенциален завистник и колкото ви е по-близък, толкова по-силна и предвидима е завистта му: това е една от най-фундаменталните, най-тревожни, понякога най-добре прикрити, но също така най-решителни дадености на човешкото съществуване на всички нива на цивилизацията.

От индианските племена до Симон дьо Бовоар и Жан-Пол Сартр, от гръците митове до социалистическите теории, един от най-големите германски социолози ни, Хелмут Шойк, ни разхожда в страната на завистта. в своята поучителна и крайно увлекателна книга.

Завистта е сложен феномен. Завистта не е ревност. Както отбелязва Ларошфуко: Ревността е съобразена с разума, защото бди над предмет, който притежаваме, но се страхуваме да не загубим; завистта е бяс, който прави непоносима мисълта за всяко благо, достигащо до другите.

Завистливият предпочита другият да няма нищо, вместо да има нещо, което той самият няма. Завистта е оръжие за унищожение. Но също и за изграждане: Именно като завистливец и чрез възможността да изпита завист, човекът е станал наистина човек. Завистта подхранва социалния натиск, от който се нуждае общността, но завистта, породена от социалните успехи, трябва да бъде сдържана и дори забранена от религиозните предписания или рационализацията на превратностите на съдбата.

В традиционните общества всичко е организирано така, че да се защити от нея: завистта е прословутото “лошо око”. Цената, която трябва да се плати, е огромна, царува конформизъм - и най-умният, и най-самотният, и най-изобретателният се самоцензурират от страх да не им завидят. Дори боговете завиждат на изключителните мъже, както се вижда в “Илиада” и “Одисея”. За да живеем щастливо, трябва да живеем скрито.

За да живеем, без да ни завиждат, трябва да останем смирени:

Не може да се каже дали бедността поражда завистта или завистта докарва бедността. Можем само да покажем, че двете са свързани.

За да се измъкне от нищетата си, човечеството трябваше да се измъкне първо от завистта и страха да не му завидят. Християнството е основна межда. Една от най-големите големите услуги, които християнството е направило на света (без да иска впрочем), е била да предложи за първи път на човечеството свръхестествени същества, които не могат да му завиждат, нито да му се подиграват.

Можем да добавим, следвайки Рене Жирар, че превръщайки в изкупителен Агнец Този, Който е едновременно и Бог, и жертва, християнството превръща завистта в непростимо престъпление, от което хората трябва да се пречистят.

ХХ век, “векът на завистта”

Знаем продължението. Християнският Запад, който единствен успя да канализира завистта, единствен успя да сдържи, опирайки се на социологически, религиозни и демографски аргументи, страха на всички пред завистта на всички, взима такава икономическа и технологична преднина, че налага хегемонията си на останалия свят.

ХХ век ще промени всичко това. Защото ХХ век, обяснява Хелмут Шойк с рядък финес, е “векът на завистта”. Токвил бе предсказал, че отношенията между хората ще стават толкова по-напрегнати, колкото по-голямо е външното равенство, в което живеятв дадена епоха. Шойк продължава тази идея в своя анализ на завистта: Колкото и да не се харесва на онези, които го защитават от Френската революция насам, равенството е израз на завистта, а не единственият лек срещу нея. (…) Модерната доктрина за равенството е продукт на злопаметността. (…) За първи път хората не се срамуват от завистта, която носят в себе си, в името на “социалната несправедливост”. (…) Ако равенството пред закона е жизненоважният елемент на демокрацията, то е и нейният подводен камък. Защото благоприятства появата на такъв фанатизъм и чувство за завист, което изисква всички хора да бъдат третирани по един и същи начин във всички области на съществуването.

Хелмут Шойк познаваше двата тоталитаризма на ХХ век, нацизма и комунизма, които поставя в един кюп - на социализма, който използва завистта като метод за създаването на общество, освободено от завистта. И което се проваля. Авторът умира през 1993 г. и не познава нашия мултиполюсен свят и мултикултурното ни общество. Но той предвиди срещата на злопаметността - основана на завистта - на старите колонизирани народи - и на чувството за вина на старите господари.

Експлозивна среща, пророкувана от Ницше: Народите, на които сме направили добро, ни мразят и имат само една мисъл в ума си: да ни унищожат. И теоретизирана от Хелмут Шойк: Завистта няма да бъде победена нито с добри чувства, нито с алтруизъм, а с излишък на рационалност. Нищо не предизвиква така завистливия и не възбужда така неудовлетворението му, както отказът от позицията на превъзходство спрямо него, с намерението да обезоръжим завистта му.

Четейки Хелмут Шойк, можем с горчивина да установим, че нашият германски социолог е проповядвал в пустиня.

Превод от френски: Галя Дачкова