Турските ВВС започнаха да нанася удари по обектите на сирийските кюрди, които преди това бяха под закрилата на американските военни. Това поставя началото на военната операция на Турция в североизточната част на Сирия.

През 1920 г. кюрдите обявяват Ататюрк за антихрист поради религиозен конфликт. Ататюрк също твърди, че всички, които живеят в Турция, са турци, а тези, които твърдят противното, просто забравят, че са турци. Кюрдите, например, са тези, които враговете са научили, че не са турци. Турция, Ирак, Сирия и Иран сключват споразумение помежду си за съвместна борба срещу общия враг - кюрдите, а до края на 30-те те до голяма степен се справят с „кюрдския въпрос“.

През 60-те години част от турските кюрди се присъединяват към прогреса - те влизат в турски университети. Учат основно в хуманитарните катедри, превръщайки се в национална интелигенция със собствена национална идея - смесица от племенни традиции и ленински комунизъм. В НАТОвска Турция кюрдите се определят като пролетарии, потиснати от капиталистическите турци.

Има и иракски кюрди, които по време на британската окупация на Ирак получават много привилегии, тъй като британците в своята политика за разделяне и управление разчитат на малцинствата и в частност на кюрдите. Британците също създават иранските кюрди, създавайки отделни училища, език и литературна традиция за тях.

Около половината турски кюрди са привърженици на Кюрдската работническа партия. Това са хора, които са прескочили направо от племенното съзнание в марксизма. Навремето в кюрдските райони са построени много училища с религиозни пристрастия, но там изучават и „Капитала“. През 70-те години кюрдският студент трябваше незабавно да определи самоличността си: кюрдски комунист или ислямист. Той влиза в землячеството, плаща партийни такси, участва в митинги и улични битки. Кюрдите, изповядващи комунистически възгледи, идват от йезидските племена. Йезидизмът е религия, близка до зороастризма.

Традиционно обичаме кюрдите още от дните на СССР, особено от 80-те години, когато избухна тежка конфронтация между Турция и Сирия, приятел на Съветския съюз. В средата на 80-те години Освободителният фронт на народите на Кюрдистан вече наброява хиляди бойци. Кюрдската работническа партия формира бази в Ливан и Сирия. По време на тази война, според най-консервативните оценки, загиват около 40 000 души.

В средата на 80-те Хафез ал Асад мобилизира кюрдския лидер Абдула Йоджалан за партизанска война срещу Анкара, но до 1998 г., под натиск от Турция, официалният Дамаск беше принуден да откаже политическо убежище на високопоставения кюрд. Вашингтон и Тел Авив се присъединиха към преследването на Йоджалан. Той получи временно убежище в Гърция, откъдето беше преместен в гръцкото посолство в Кения, а на 15 февруари 1999 г. турските командоси кацнаха в Найроби, които заловиха колата с въстаническия водач, който щеше да лети за Холандия. Той беше изведен в частния самолет на турския милионер Джефит Каглар, а сега излежава доживотна присъда в затвора на остров Имрали в Мраморно море.

За да установи диалог с кюрдите, Анкара започна активно да ги включва във вътрешната политика на Турция, да ги издига за депутати; териториите, обитавани от кюрдите, започват да се развиват: строят се язовири, разширяват се земеделските земи.

Поради подобни „отстъпки“, Ердоган успя да потуши кюрдския проблем.

„Арабската пролет“ стана съдбовния период за кюрдите, когато Турция напълно инвестира в разпадането на Сирия. В резултат на това почти целият сирийски север (заедно с турската граница) беше превзет от Кюрдската работническа партия. Тези кюрди са радикални: не искат друго, освен Йоджалан и Кюрдистан. Техните звена за самозащита са бойци, които водят ожесточена кюрдизация. Това са абсолютни фанатици на кюрдския национализъм и са напълно различаващи се от сирийските романтични кюрди, които обичат Ленин. В резултат на това турските кюрди със своето числово и идеологическо превъзходство започват да доминират над сирийските кюрди. Те изгониха партията Баас, разпръснаха всички умерени, окачиха знамената на Йоджалан по улиците и, според неговите завети, започнаха да изграждат федерация на свободни общности. Американците в този случай са най-добрите им ситуационни съюзници, защото подкрепят разпадането на Сирия.

Йоджалан не губи време в затвора, а е изчел американския анархист Мъри Бучин, който добави феминизма към „учението“ на Кропоткин. Според неговото учение жените са толкова различни от мъжете, че имат съвсем различен поглед върху всичко на този свят: от селското стопанство до астрономията. Затова в бъдещата държава трябва да бъдат назначавани двама министри за всяко направление - мъж и жена. Тази нова наука за мирогледа на кюрдските жени се преподава в университета и се нарича „Жинеология“ (от думата „Жине“ - жена).

Северна Сирия, според тази концепция, е разделена на кантони, управлявани от жени. Главна сред тях е Илхам Ахмад, съпредседател на Съвета на Демократична Сирия. Това име е един вид фантом, защото никой не знае кога и къде се е родила и коя е тя изобщо! Но нейната среда блокира всички предложения да се позволи на руските инженери да установят производство и преработка на нефт.

Не трябва да забравяме, че кюрдите са номадски племена, които са живели на кръстовището на други етнически светове. Структурите на съвременната Кюрдска работническа партия разчитат на жестоко насилие, те принуждават хората да гласуват със сила. В Турски Кюрдистан, на границата с Ирак, се намира град Силопи - столицата на контрабандистите. Те водят полулегален начин на живот, търгувайки с хероин и създавайки паралелна данъчна система в югоизточната част на страната. Войниците на Кюрдската работническа партия идват при бизнесмените и под заплаха за смърт събират данъци. Надеждните членове на ПКК също се подпомагат при установяване на бизнес. Например, мазутът в Ирак е няколко пъти по-евтин, отколкото в Турция. Схемата е проста: дават ви камион, карате в Иракски Кюрдистан, зареждате с гориво и се връщате обратно; там го продавате. И вие преговаряте с митничарите, а те "не забелязват" петте ви беззаконни "разходки" напред-назад.

Вашингтон разчита на кюрдите, защото американците се нуждаят от непрекъсната война в Близкия изток. Това е полезно и за Израел: докато араби, кюрди, турци се убиват един друг, те не докосват израелците. Следователно, те също подкрепят кюрдите, но в широк диапазон: от ПКК до иракски барзанисти - последователи на Мустафа Барзани.

В настоящата ситуация на остра конфронтация между кюрдите и Турция, Русия, признавайки, че кюрдите са дали голям принос в борбата срещу „Ислямска държава“, е готова да подкрепи само мирни инициативи за създаване на кюрдски автономии, като същевременно поддържа териториалната цялост на държавите, където живеят кюрдите.

Алексей Гончаров    Превод: В.Сергеев