Подобно на колите, персоналните компютри и човешкото тяло, демокрациите трябва да се ремонтират от време на време, за да работят добре. Днес милиони американски и европейски граждани се чувстват безсилни и непредставени в политическите и икономическите системи, които отговарят неадекватно на техните нужди. Недоверието в някога дълбоко уважаваните институции е широко разпространено. Става модерно да се говори за „демократична рецесия“, или по-лошо, в западните общества, пише Тони Барбър за Financial Times.
Всяко поколение се изкушава да мисли, че предизвикателствата пред него са уникални. Историята учи друго. Първата половина на XX век обхваща прогресивната епоха в САЩ, Новият курс и британските правителства на либералите и лейбъристите от 1906-14 и 1945-51 г. Във всеки от тези случаи мотивиращият дух на реформата беше убеждението, че за да се преодолее кризата и да се изгради по-добро общество, старите форми на политическо представителство и икономическо управление трябва да се адаптират към дълбоките социални и индустриални промени.
Демокрациите могат да загиват - в това не би трябвало да има никакво съмнение. Но те също могат да бъдат модернизирани и възстановени в добро състояние, макар и никога до трайно перфектно здраве. Много зависи от диагнозата и предложените лекарства. В днешните условия, макар че двата набора от проблеми се припокриват, това помага да се направи разлика между необходимостта от подобряване на демократичното представителство, от една страна, и необходимостта от напредък в социалното сближаване и просперитета, от друга.
Фокусът върху намесата на Русия в президентските избори в САЩ през 2016 г. и в различни гласувания в ЕС, включително референдума за Brexit в Обединеното кралство, отвлече вниманието от основните вътрешни недостатъци на западната демокрация. В САЩ потискането на правата на избирателите, машинациите с избирателните райони и провалът в реформирането на правилата за финансиране на кампании нямат нищо общо с Русия. Същото важи и за корупцията и лошото управление в отделни европейски държави и за недостатъчната отчетност на институциите на ЕС.
Безспорно противниците и конкурентите на Запада са се научили как да разпалват проблемите. Тактиката на Русия включва идентифициране на разделяща тема, като расовия въпрос в САЩ или имиграцията в Европа, и подклаждане на гнева от двете страни на спора, за да се възпрепятства разумният дебат и да се парализира правителството. Фалшивите новини, разпространявани чрез социалните медии, са част от руския арсенал.
Но фалшивите новини също са нещо, което безскрупулни американски и европейски политици безсрамно одобряват мълчаливо. Това не е нещо ново. Фалшивото писмо на Зиновиев, излязло малко преди общите избори във Великобритания през 1924 г. и свързано с британските тайни служби, консервативната партия и медийни интриги, а не с Москва, е добър пример за фалшиви новини през изминалия век.
Разбира се, укрепването на формалните демократични процеси срещу чуждестранното вмешателство е от съществено значение. Еманюел Макрон, президентът на Франция, предлага „Европейска агенция за защита на демокрациите“, за да се защити от кибератаки и други манипулации. Но рискът при тази инициатива е, че тя може да не донесе нещо повече от още един слой неефективна европейска бюрокрация.
При по-амбициозен подход всяка европейска държава би могла да приеме закони, предвиждащи пълна прозрачност по отношение на финансирането на политическите партии и кандидати, включително кой плаща за онлайн рекламата. Банките, бизнесът, лобистките групи, медиите и други също биха могли да бъдат задължени да декларират всякаква чуждестранна финансова подкрепа. Въпреки това, дори да се хвърли светлина върху тъмните финансови кътчета на съвременната западна политика, тя не би огряла напълно проблема с политическото представителство.
По време на финансовата криза през 2008 г. и последиците от нея усещането за крайно неравенство и несправедливост бе обхванало милиони граждани, съчетано с възприятието, че политическите институции предлагат твърде малко възможности за справяне с тях.
Докато правителствата спасяваха банки, възстановявайки парите чрез повишаване на данъците и съкращаване на социалните разходи, гражданите усетиха, че носят отговорността на безотчетните елити, превзели държавата и бизнеса. Тлеещото разочарование се разгоря от усещането, че политиката сега е запазено място за специални интереси.
За някои реформистки настроени политици и граждански активисти обновяването на демокрацията означава разширяване на участието в обществения живот и създаване на нови форуми, които да функционират наред с традиционните парламенти и партии. „Съвещателната демокрация“, или събранията на гражданите, дадоха обещаващи резултати в Австралия, Канада и Ирландия.
За разлика от тях най-важният инструмент на ЕС за широка демокрация, известен като Европейска гражданска инициатива, беше донякъде провал. Дори масовите петиции с над 1 милион подписа не успяха да убедят Европейската комисия да подготви законодателство по въпросите, повдигнати от участниците в кампаниите. „Големият дебат“ на Макрон - опит да се вдъхне нов живот на френската демокрация, след като президентството му се натъкна на трудности миналата година на фона на протестите на „жълтите жилетки” - имаше смесени резултати. Въпреки двата милиона онлайн предложения и десетте хиляди местни срещи, повечето участници бяха по-възрастни, по-заможни, добре образовани и градски.
Всеки опит за възраждане на демокрацията трябва да включва постоянни усилия за защита на жизнения стандарт и подобряване на икономическите възможности за гражданите, притиснати до стената – толкова по-необходими в ерата на изкуствения интелект. Прочистването на политиката и разширяването на демократичното участие са важни, но не по-малко важна е реформата на самия западен капиталистически модел.
