Дата 8 декември 1991
“За създаването на Общност на независимите държави”
“Ние, Република Беларус, Руската федерация (РСФСР), Украйна, като страни-учредителки на Съюза на ССР, подписали Съюзния Договор от 1922 г., наричани нататък Високи Договарящи се страни, констатираме, че Съюзът на ССР, като субект на международното право и геополитическа реалност, прекратява своето съществуване”. В ловната резиденция в Беловежката гора първите лица на трите съюзни републики се договарят, че СССР спира да съществува. Подписите са на Борис Елцин (Русия), Леонид Кравчук (Украйна) и Станислав Шушкевич.(Белорусия). Всеки от тези партайгеноси е искал да бъде самодържец на своята си територия. На 26 декември Съветът на републиките (камара на тогавашния парламент на СССР) гласува тази декларация. Напомням това, понеже у нас битува митът, че Михаил Горбачов е прекратил СССР. Сега Путин се опитва да реанимира империята. Онази, чието амбиция беше цялото земно кълбо и дори го заяви и чрез герба си. Вероятно е тази зима Кремъл да направи опит да обедини две от онези съставни части. Но мозъкът, мозъкът на тази империя отдавна е мъртъв. Мъртъв е още със създаването й – от 7 ноември 1917 г.
Тайните на Беловежкия сговор
• Бележки на Владислав Швед, член на ЦК на КПСС (1990-1991)
Тогава, в беловежката “Вискули” (правителствената ловна хижа в Беловежката гора, на около 8 км от най-близката точка на полска територия – б.р.), президентът на Русия Борис Елцин, президентът на Украйна Леонид Кравчук и председателят на Върховния съвет на Белорусия Станислав Шушкевич, обявиха, че “Съюзът на съветските социалистически републики, като субект на международното политическо право и като геополитическа реалност, прекрати своето съществуване”. Те подписаха Споразумение за създаване на Общност на независимите държави (ОНД, от руски Содружества независимых государств, СНГ – б.р.).
Така бе игнорирано мнението на милиони съветски хора, които през март 1991 г. заявиха, че желаят съветската държава да се запази.
26 години след тези събития в пресата излязоха доста спомени на участници в събитието, а също и размишления на свидетели, историци, експерти. И въпреки това редица важни обстоятелства около беловежкия сговор и сега остават в сянка.
Това се отнася предимно до събитията, които направиха неизбежна съдбовната среща във “Вискули”.
“Реформаторът” Горбачов
Събитията, които подготвиха Съюза за случилото се във “Вискули”, започнаха още през май 1983 г., когато секретарят на ЦК на КПСС Михаил Горбачов внезапно поиска да посети Канада, за да се запознаел с методите на канадското селско стопанство. Там щеше да се срещне с Александър Яковлев, бивш идеолог на ЦК на КПСС, тогава посланик на СССР в Канада и по съвместителство – американски “агент за влияние”.
Далеч от любопитни уши и очи, на сенчестите полянки в Отава, бившият съветски идеолог внушил същата вечер на Горбачов, че “догматичната интерпретация на марксизма-ленинизма е толкова нехигиенична, че в нея потъват всякакви творчески и дори класически мисли”.
В своята книга със знаковото заглавие “Въртопът на паметта” Яковлев си спомня: “…именно в разговорите с мен, още в Канада, когато бях посланик, за пръв път се роди идеята за перестройка”.
После дошъл март 1985 г., когато бъбривият и твърдо убеден в изключителната си мисия Горбачов, бил избран за Генерален секретар на ЦК на КПСС.
Ето така започна за СССР шестгодишният път към Беловежието.
Бившият съветски министър-председател Николай Рижков казва, че “Горбачов бе развратен от световната слава, от чужденците. Той искрено си вярваше, че е месия, че ще спаси света. Беше се главозамаял…”
Затова самовлюбеният Горбачов планира перестройката, която се превърна в “катастройка” за СССР.
Нека припомня, че провалът на Горбачовата “катастройка” стана ясен през 1989 г. А от 1990 г. той стана явен и със заявките на съюзните републики за независимост.
На 11 март 1990 г. Литва ултимативно обяви излизането си от СССР.
Впрочем, това не беше изненада за Горбачов. Още на срещата с президента на САЩ Роналд Рейгън в Рейкявик (октомври 1986 г.) той се съгласи с предложението на Прибалтийските републики за излизане от СССР. Окончателното съгласие за тяхното излизане Горбачов даде на срещата в Малта с президента на САЩ Дж. Буш (2-3 декември 1989 г.). Прибалтийските сепаратисти вече знаеха това.
Трябва да се напомни също, че през 2009 г., в интервю на кореспондента на в. “Комсомолска правда” Андрей Баранов (15 юни 2009 г.) Горбачов заяви, че “още като започвал перестройката, знаел, че прибалтийските републики ще искат независимост”. През 1990 г. икономиката на Съюза бе в криза, последица от необмислените реформи на Горбачов, и тогава и други съюзни републики започват да обявяват независимост.
На 12 юни 1990 г. Русия обяви държавен суверенитет. На 20 юни декларация за независимост приема Узбекистан, на 23 юни – Молдова, на 16 юли – Украйна, на 27 юли – Беларус. После тръгва каскадата на суверенитетите вътре в РСФСР. Нещата стигат дотам, че на 26 октомври 1990 г. Иркутска област също обявява независимост.
През това време Горбачов се прави, че нищо особено не е станало. За него първият тревожен “звън” идва от 4-тия конгрес на народните депутати на СССР (17-27 декември 1990 г.). Преди започването на конгреса народната представителка Сажи Умалатова поискала първа точка от дневния ред да бъде искане на недоверие на президента на СССР, като заявила: “не курсът трябва да се сменя, а и курсът, и държавният глава”.
Аз си спомням словото на Умалатова (бях на конгреса като гост). Повечето депутати в залата слушаха с уплах думите на Умалатова. И как иначе, всичко това бе истина, но за него се мълчеше, а изведнъж то се чува от трибуната на кремълския Дворец на конгресите. Ситуацията спаси Анатолий Лукиянов, председател на Върховния съвет на СССР и верен съратник на Горбачов. Той не позволи никому да се изкаже по предложението на Умалатова и го постави на поименно гласуване.
“За” гласуваха 426 души, “против” – 1288, 183 депутати се въздържаха. И беше съвсем естествено, тъй като дотогава единствено председателят на КГБ Владимир Крючков разполагаше с информация за предателската политика на Горбачов. Само че Крючков избра да не подкрепи предложението на Умалатова, въпреки че добре знаеше, че на 23 февруари 1990 г. събранието на представителите на централния апарат на КГБ на СССР изпратило писмо до Горбачов, че ако не се вземат спешни мерки за стабилизиране на ситуацията, СССР го чака катастрофа. Затова Крючков, като началник на КГБ, бе просто длъжен да попита президента защо неглижира писмото на чекистите.
Крючков също така знаеше добре, че през януари 1990 г. държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър отбелязал: “Обстоятелствата са такива, че Горбачов няма да оцелее… И не защото ще го изхвърлят с дворцов преврат, а защото улицата ще поиска това”. Обаче Крючков предпочете да мълчи…
Следващият “звънец” за Горбачов удари по време на априлския пленум на ЦК на КПСС през 1991 г., на който присъствах и аз като член на ЦК. В изказванията след доклада на новия председател на Министерския съвет на СССР Валентин Павлов се чуха остри критики към Горбачов. Той не издържа и подаде оставка. Само че горбачовистите поискаха прекъсване и организираха подписка в подкрепа на генсека. След прекъсването пленумът гласува да не се разисква заявката на Горбачов. Така политическият Буратино остана на власт.
Напомням, че през март 1991 г. по молба на експрезидента на САЩ Дж. Буш, в СССР дойде експрезидентът Ричард Никсън за да направи инспекция. Неговото заключение, изпратено в Белия дом, бе неутешително: “Съветският съюз е уморен от Горбачов”.
Това бе точна диагноза.
Горбачов знаеше за нея и започна трескаво да готви оставката си.
На 15 май 2001 г., в интервю за в. “Комерсант-власт”, за това разказа Валерий Болдин, бивш ръководител на апарата на президента на СССР. Според него Горбачов още през 1990 г. “се почувствал извън играта…” Той бил сломен. Опитал да направи сполучлив ход при провалена игра. “Разбрах го чак след като в качеството си на ръководител на апарата на президента, започнах да получавам невъобразими сметки за доставените му продукти… най-вече деликатеси и напитки – понякога с кашони. Запасявал се е. За черни дни. После ми позвъни и ме помоли да сложа в ред личните му дела…”
И така, през август 1991 г. креслото на Горбачов се превърнало в нагорещен тиган. Разбрал, че през септември 1991 г. е планиран конгрес на КПСС, който трябва да го отстрани от длъжността генсек на ЦК, а после Конгресът на народните депутати на СССР да го лиши от президентството и да му потърси наказателна отговорност за извършените престъпления като цяло.
Горбачов не би могъл да приеме такова нещо. Недопустимо било провеждането на конгреси и най-вече на КПСС. Обаче нямал официален повод да постави партията извън закона. Необходима била огромна провокация, която да сложи кръст на КПСС, КГБ и народните депутати на СССР.
С такава цел бил направен т. нар. августовски пуч през 1991 г. – организиран от Горбачов и с помощта на Крючков. Тогава в Съюза мнозина очаквали да се случи подобно нещо.
На 11 февруари 1991 г. московските чекисти ме поканиха на среща. Интересуваше ги кървавата провокация в телевизионната кула във Вилнюс, организирана в нощта на 13 януари 1991-ва от президента на СССР Горбачов и началника на сепаратисткия Върховен съвет на Литва Ландсбергис. В тази провокация загинаха 14 души, а Литва успя да ликвидира остатъците от контрола на Кремъл и да подготви съответните структури за завземане на властта.
В този период аз бях член на ЦК, 2-ри секретар на Компартията на Литва / КПСС и депутат от Върховния съвет на Литва. Затова бях наясно и с някои тайни кроежи на Горбачов и Ландсбергис. На въпроса на чекистите “Какво да чакаме занапред?” аз отговорих: “Провокация от съюзен мащаб, която да удари по авторитета на КПСС, КГБ и армията!”.
Моите предположения за готвената от Горбачов провокация с ГКЧП по-късно бе потвърдена от Михаил Полторанин. В интервю за “Комсомолска правда” (18 август 2011 г.) той заяви, че ГКЧП бе огромна провокация на президента на СССР.
В същото интервю Полторанин съобщава, че Елцин и Крючков оказвали активно съдействие на Горбачов за организирането на т. нар. августовски пуч. Освен това Полторанин отбелязва, че в навечерието на “пуча” Елцин често разговарял с Горбачов.
Поведението на нашите герои след “пуча” свидетелства за предварителния им сговор.
Не е случайно, че тогава Горбачов безропотно позволи на Елцин да издаде редица укази, които превишават конституционните пълномощия на президента на РСФСР и са насочени към неправомерно присвояване на съюзната власт.
Няма съмнение, че Горбачов в този период вече си бил поставил задачата да тикне СССР към разпад, което ще му подсигури безопасно бъдеще. Според него през декември 1991 г. било най-точното време да сложи точка на историята на СССР.
Сега ще прекъсна и ще мина към анализа на друга поредица от събития, която също води СССР към беловежкото споразумение.
Елцин. В името на властта
Тази поредица от събития е свързана с Борис Елцин.
Като начало ще цитирам описанието, което му даде неговият най-близък бивш съратник Михаил Полторанин в интервю за сп. “Фонтанка.ру” (8 декември 2011 г.). На въпроса каква роля е изиграл Елцин за подготовката на Беловежкото споразумение, Полторанин отговаря така: “Решаващата роля изигра Елцин. Той за нищо не съжаляваше. На него му беше все едно дали ще оглавява демократична държава, или пък фашистка, каквото и да е – само да е на власт. Само и само да бъде извън контрол. Допаднаха си с Горбачов, защото и той, общо взето, хулеше всичко, и те само се правеха, че се борят един с друг. Всъщност нямаше борба между тях! Те буквално се договаряха на тъмно”.
По-нататък Полторанин казва: “Елцин прекара почти четири часа при Горбачов преди пътуването за Белорусия. Него го чакаха Гайдар, Шахрай и Бурбулис. Групата се събрала, а Елцин още приема последни наставления от Горбачов преди Беловежката гора. После подскочил: “Трябва да тръгвам, ще се видя с Кравчук!” А Михаил Сергеевич отвърнал: “Ти, виж там, поговори с него”.
На 17 март 1992 г. президентът на Украйна Л. Кравчук дава интервю на московската журналистка К. Волина, и казва, че Елцин долетял във “Вискули” със съгласието и по поръка на Горбачов, който искал да знае какво ще отговори Кравчук на три въпроса. Ще ги цитирам така, както са изложени в книгата на Кравчук “Our goal – a free Ukraine: speeches, interviews, press-conferences, briefings” (“Наша цель – свободная Украина: выступления, интервью, пресс-конференции, брифинги”). Kravchuk, L.M. Kiev: “Globus” Publishers, 1993.)
Елцин казал на Кравчук: “Искам да знаете, че тези три въпроса не са мои, а на Горбачов, вчера говорих с него и ги задавам от негово име. Първият: съгласни ли сте с проекта на договора? Вторият: трябва ли той да бъде изменян или поправян? Третият: можете ли да го подпишете? След като отговорих с “не” на трите въпроса, той ме попита: “Какъв е изходът?” По думите на Кравчук, Елцин отговорил, че в такъв случай и той няма да подпише новия съюзен договор.
Ето така Кравчук, който през 50-те години бил член на бандеровската “рота на специалните младежи”, после бил внедрен в комсомолските и партийните органи на Украинската ССР, ударил смъртоносно СССР.
В потвърждение на този епизод от биографията на Кравчук предлагам на читателите да се запознаят с книгата на Юрий Тараскин “Война след войната. Спомени на контраразузнавача” (М.: изд. “Кучково поле”, 2006). Тараскин бил сътрудник на “Смерш” и няколко години работил “под прикритие” в ръководството на ОУН-УПА (забранена в Руската федерация Украинска въстаническа армия – УПА, партизанска армия на Организацията на украинските националисти в бандеровското движение, въоръженото й крило е ОУН (б). Основана е през октомври 1942 г., активно действа от пролетта на 1943 г. на териториите в състава на райхскомисариата Украйна и румънската Транснистрия/Приднестровие. – Бел. пр.).
Нека се върнем към Б. Елцин. В Свердловск инженер-строителят Елцин, “по убеждение” встъпил в КПСС, бил прочут с това, че е “готов на всичко, но да изпълни задачата, поставена от партията”. Като станал първи секретар на областния комитет, Елцин незабавно осъществил отдавнашното решение на Политбюро на ЦК на КПСС за събарянето на Ипатиевия дом (мястото, където е разстреляно царското семейство през 1918 г.). Предшествениците на Елцин по служба така и не го направили.
През юни 1985 г. Елцин, първият секретар на Свердловския областен комитет на КПСС, станал секретар на ЦК на КПСС. Неговата твърдост и решителност харесали на Горбачов и на Лигачов, “вторият” в партията тогава, и Елцин бил “изпратен” в Москва, за да “въведе ред” след консерватора Гришин.
Елцин без колебание свалил от длъжност 22-ма първи секретари на московски районни комитети на КПСС, други довел до самоубийство, а някои – до инфаркт. На пръв поглед, имало причини, но Елцин сменял свалените секретари, воден от принципа “преоблякъл се Илия…”
Самочувствието на Борис Николаевич не било по-малко от това на Михаил Сергеевич и скоро го подвело. През октомври 1987 г., на пленума на ЦК на КПСС, Елцин си позволил да критикува дейността на Политбюро и Секретариата на ЦК на КПСС. Изказал също и загриженост по повод непремереното “славословие на някои членове на Политбюро по адрес на Генералния секретар”.
Изказването на Елцин на пленума на ЦК на КПСС било хаотично и невпечатляващо. Но по думите на Горбачов, той “хвърлил сянка на съмнение върху дейността на Политбюро и Секретариата, и на обстановката в тях”, а за такива неща в КПСС наказват.
Аз самият имам такъв горчив опит. През 1981 г. отправих критика, възможно най-обтекаема, към Вилнюския градски комитет и ЦК на компартията на Литва по въпроса за осигуряване на по-висока производителност на труда. В резултат незабавно бях изпратен на двегодишно обучение във Вилнюската висша партийна школа с цел “повишаване на марксистко-ленинското ниво”. Изпратиха ме в групата на инструктори за селските районни комитети на партията, въпреки че съм с висше техническо образование и бях секретар на районния комитет по икономиката в големия Ленински райком на компартията на Литва във Вилнюс.
Борис Николаевич бил освободен от длъжността първи секретар на Московския градски комитет на КПСС и назначен за първи зам.-председател на Министерството на строежите на СССР. Обаче, както винаги, на съветските граждани не било съобщено по какви причини Елцин бил освободен от длъжност.
Засекретеното изказване на първия секретар на Московския градски комитет на КПСС, направено пред октомврийския пленум, било добре дошло за неговия привърженик, редактора на в. “Московска правда” Михаил Полторанин, който подготвил вариант на Елциновата реч, която нямала нищо общо с онова, което говорил на пленума на ЦК на КПСС.
В тази реч талантливият журналист вложил всичко, което сам би искал да каже пред пленума.
И това се превърнало в откровението, което съветските хора отдавна очаквали в периода на т. нар. застой. Полторанин направил фотокопия на речта на Елцин и тя плъзнала по страната със скоростта на горски пожар. Скоро Борис Николаевич вече бил приеман за народен защитник в очите на хората, несправедливо наказан от кремълските партократи.
Не било изненадващо, че през март 1989 г. Елцин е избран за народен депутат на СССР. На 1-вия конгрес на народните депутати на СССР (май-юни 1989 г.), благодарение на депутата А. Казанник, който му отстъпил мандата си, станал и член на Върховния съвет на СССР и като председател на един от комитетите на Върховния съвет, влязъл в състава на президиума на Върховния съвет на СССР.
В този период американските съветолози се заинтересували от Елцин.
В съветския “архивен шкаф” те изнамерили една стара заплетена идея и решили да я реанимират с помощта на изпадналия в немилост руски политик. Липсата на руска компартия в СССР имала просто обяснение – в монолитния Съюз не бива да се създават втори, равен по сила, политически център. Това би заплашило с разкол и КПСС, и Съюза. Но с появата на харизматична фигура като Елцин американците получили възможност да осъществят плана за създаване на такъв втори политически център в СССР.
През септември 1989 г. някаква организация, може би по проблемите на СПИН, поканила народния депутат на СССР Елцин в САЩ да чете лекции. Много странно – бившият строител Елцин и СПИН… Нито Горбачов, нито Държавният комитет по сигурността били обезпокоени. В САЩ Елцин прекарал девет дни, в рамките на които изнесъл може би няколко лекции, като за всяка получил по 25 000 долара.
Трудно е да се каже какви точно били лекциите, понеже съветският гост през цялото време на визитата бил в постоянно, меко казано, “немощно” положение. Обаче препоръките, които му внушили американските експерти, запомнил добре. Те били прости и твърде привлекателни – Русия да се обяви за суверенна, да се въведе президентска институция, и той да стане президент.
За всичко това разказва същият М. Полторанин в интервю за “Комсомолска правда” (9 юни 2011 г.) под заглавие “Кой доведе Елцин на власт?” Полторанин заявява в интервюто, че “идеята за президентство Елцин е донесъл от Америка още през 1989 г. В САЩ отделяли много внимание на работата с нашите политици. А пък Елцин бил силно податлив на влияние”.
Отбелязвам специално, че ЦРУ внимателно опекунства за Елцин по време на визитата му в САЩ, и докладва на новия американски президент Дж. Буш-старши, че Елцин ще даде на Щатите повече, по-бързо и по-сигурно, отколкото Горбачов.
Ето защо Буш първоначално заложил на Борис Николаевич, а не на Михаил Сергеевич.
През май 1990 г. Елцин започна да осъществява американските препоръки. Но впечатлението бе, че всичко се прави от Горбачов, така че Елцин по-лесно да се върне във властта. На 29 май 1990 г., без някакво реално противодействие от екипа на Горбачов, Борис Николаевич бе избран за председател на Върховния съвет на РСФСР. Горбачов посрещна деня, в който бе избран председателя на руския парламент и негов бъдещ гробокопач, в самолета. Летеше над Атлантика в посока САЩ, за пореден път.
На 12 юни 1990 г., на първия конгрес на Народните депутати на РСФСР, екипът на Елцин успя да пробута в дневния ред въпроса “За суверенитета на РСФСР, за новия съюзен договор и народовластието в РСФСР”. На конгреса бе предложено да се приеме Декларация за суверенитета на Русия, предвиждаща приоритет на руските закони над съюзните. Горбачов присъствал на конгреса. След като изчел проектодекларацията, той заявил, че не вижда нищо страшно за Съюза и затова съюзните власти няма да реагират на проекта за декларация. Но президентът на СССР, професионалният юрист и гарант за целостта на СССР, би трябвало да оцени тази декларация като престъпно нарушаване на конституцията.
Обаче…
През август 1990 г. Елцин е в Уфа и предлага на Върховния съвет и правителството на Башкирия да вземат толкова власт, колкото “могат да поемат”. Това пожелание до голяма степен обуслови истинския парад на суверенитетите вътре в РСФСР. Работата стигна дотам и руските области да обявяват независимост.
По-нататък всичко се разви като по конец. Ако приемем, че в изявлението на Владимир Крючков, председател на КГБ на СССР, произнесено на 17 юни 1991 г. на закрито заседание на Върховния съвет на СССР, се съдържа цялата истина, то в страната са действали 2200 вражески агенти на влияние. Знае се и че към текста на изказването на Крючков бил приложен поименен списък на тези агенти. Като познаваме мащабите на дефицита, който тези агенти успяха да организират в държавата, може да кажем, че са работили много ефективно.
На заседанието на Върховния съвет Крючков говорил най-общи думи. Вероятно тази позиция била обусловена от неговото лично, – и на ведомството, което ръководел, – участие в създаването на ситуация, нанесла сериозен удар върху държавната сигурност на СССР.
”Вискули” – последната…
Няколко думи за онова, което се случило в белоруската “Вискули” по времето, когато се подготвя подписването на Беловежкото споразумение. И на първо място – за идеята да се срещнат трима държавни глави на съюзни републики.
Има множество версии, но ще си позволя да предложа още една. Несъмнено, основната тема на срещата в далечната “Вискули” било желанието на републиканските лидери да обсъдят договора за създаване на ОНД (Общност на независимите държави) далеч от досадния диктат на празнодумеца Горбачов.
Трябва да се има предвид също, че Москва автоматично отпаднала като място на срещата. Тук нямало да дойде нито Кравчук, нито Шушкевич. В Киев пък Елцин щял да откаже да ходи, понеже бил в обтегнати отношения с Кравчук. Остава Белорусия. Уговорили Шушкевич да организира срещата в замяна на обещанието да се обсъди въпроса за преноса на нефт и газ през територията на републиката, което би донесло сериозни приходи. Всъщност Кравчук също бил кръвно заинтересуван да обсъди с Русия доставките и преноса на нефт и газ за Украйна. И още – той бил страстен ловец и буквално си мечтаел за Беловежката гора.
Що се отнася до Елцин, казват, че отлетял за Белорусия с благословията на Горбачов, а екипът му – Г. Бурбулис, Е. Гайдар, А. Козирев и С. Шахрай, носел бележки за подготовка на текста на Беловежкото споразумение, което закри СССР.
Може да предположим, че по време на четиричасовата среща в навечерието на полета Горбачов и Елцин проиграли два варианта за изхода на срещата във “Вискули”.
Първи вариант – Кравчук подписва новия съюзен договор при определени условия. Но това било малко вероятно, понеже на 1 декември 1991 г. в Украйна се провел референдум за независимост на републиката – 90, 3 % от избирателите подкрепили искането. В бюлетината бил записан само въпросът дали подкрепят Акта за независимост на Украйна, приет на 24 август 1991 г. В бюлетината не ставало и дума за независимост на Украйна в състава на СССР или вън от него, което е особено важно в юридически план. Но Кравчук и екипът му оповестили резултатите от референдума като единодушното желание на гражданите на Укарйна да излязат от Съюза.
Втори вариант – и най-вероятният всъщност, – че Кравчук, въпреки условията, които Елцин щял да му изложи, няма да подпише новия съюзен договор и така ще се отвори възможност за денонсиране на договора от 1922 г., с който бе създаден СССР.
На мястото на Съюза било предложено ново държавно обединение – Общност на независимите държави (ОНД), където Горбачов можел да претендира за ръководната роля.
Само че никой вече не вярвал на обещанията на Горбачов. Затова било решено срещата да се състои в Белорусия, на достатъчно изолирано място, до което обаче може да се стигне със самолет. Също така мястото трябвало да е близо до полската граница, така че ако Горбачов предприеме враждебни действия, пеша да се стигне до Полша.
Шушкевич си спомнил за селцето Вискули в Беловежката гора, където през 1957 г., по заповед на Никита Хрушчов, била построена ловна резиденция на правителството с няколко дървени хижи. А до полската граница имало само 8 км. На 50 км се намирало военното летище Засимовичи, където можели да кацат самолети с реактивни двигатели. Вилата била оборудвана със средства за комуникации на правителството – идеално място за високопоставени гости.
В събота, 7 декември 1991 г., високите гости и съпровождащите ги лица се събрали във “Вискули”. Президентът на Казахстан Нурсултан Назарбаев не долетял в Белорусия. Той предпочел да кацне в Москва и там да чака развръзката. Въз основа на известната ни към днешна дата информация, може да кажем, че нито Кравчук, нито Шушкевич планирали да приемат Беловежкото споразумение.
Обаче Кравчук дошъл и на лов, и за да разговаря за доставката на нефт и газ, и веднага поел към гората. Персоналът на вилата си спомня, че неговите бодигардове подплашили дивите прасета и зубрите, Леонид Макарович се вкочанил на вишката и с празни ръце се върнал в топлата стая.
Ами Шушкевич? Ами той изобщо не си представял как може да се изработи и приеме един толкова сериозен документ като Беловежкото споразумение. Нямало и достатъчно място за съветниците, експертите и охраната на държавните глави. В резиденцията нямало и стаи за сериозна работа, нямало пишещи машини и друга канцеларска техника, самолет отлетял за Москва да вземе факс апарат, наложило се да използват каквото намерят в администрацията на управителя на “Беловежката гора”, включително и машинописка.
Все пак към 16 ч на 8 декември 1991 г. документът бил готов, телевизионните и фотокамерите запечатали мига, в който Борис Елцин, Леонид Кравчук и Станислав Шушкевич сложили подписи под Споразумението за прекратяване на съществуването на СССР и образуването на Общност на независимите държави. Елцин спешно позвънил на президента Дж. Буш-старши и докладвал, че задачата, която му възложили през 1989 г. в САЩ, е изпълнена! Ето така трябвало да бъде унизен държавният глава на Русия, една от водещите държави в света! За жалост, Борис Николаевич, в качеството си на президент на Русия, си останал за американците момче на повикване.
Беловежкото споразумение е фиктивно
На Горбачов незабавно му докладвали за Беловежкото споразумение и телефонния разговор на Елцин с Буш. Но влакът, както казват, заминал. Елцин, позвънявайки на Буш, всъщност намекнал на Горбачов, че вече не му е партньор.
Президентът на СССР имал възможността да подведе под отговорност участниците в позорния беловежки сговор. Съветските специални части цяло денонощие, в пълна бойна готовност, очаквали да полетят към Белорусия и да арестуват заговорниците.
Полетът до авиобазата “Засимовичи” трае по-малко от час. Обаче така и не дошла заповед от президента на СССР. Законите в СССР и резултатите от мартенския всесъюзен референдум (1991 г.) за запазване на съюза, където 77, 85 % от населението гласувало, че иска да живее в единна държава, позволявали на Горбачов да приложи най-суровите мерки спрямо беловежките заговорници.
Ще повторя обаче – прекратяването на съществуването на Съюза било изгодно на Горбачов. Неговата житейска философия била идеологията на оцеляването, както отбелязва личната му охрана Владимир Медведев.
В крайна сметка Горбачов трябвало да е доволен заради личните си материални претенции към Елцин, които се превърнали в “бонус” за безконфликтното сдаване на поста президент на СССР. На Елцин тези претенции му се видели прекомерни, но покровителите на Горбачов от Щатите препоръчали на президента на Руската федерация да ги смята за приемливи.
През годините бяха изказани много гледища за фиктивността на Беловежкото споразумение. Ще припомня най-важното.
На 11 декември 1991 г. Комитетът за конституционен надзор на СССР направи изявление, в което признава, че Беловежкото споразумение противоречи на закона “За реда, по който се решават въпроси, свързани с излизането на съюзна република от СССР”. В изявлението се подчертава, че според този закон едни републики нямат право да решават въпроси, отнасящи се до правата и интересите на други републики, а пък органите на властта в СССР може да прекратят своето съществуване едва след “конституционно решение по въпроса за съдбата на СССР”.
Към това ще добавя оценката на Постановление на Държавната Дума на Федералното събрание на Руската федерация от 15 март 1996 г. под № 157-II ГД “За юридическата сила на резултатите от референдума в СССР на 17 март 1991 г. за Руската федерация – Русия по въпроса за запазването на Съюза на ССР”. В постановлението се казва, че “длъжностните лица от РСФСР, подготвили, подписали и ратифицирали решението за прекратяване на съществуването на Съюза на ССР, грубо нарушават волеизявлението на народите на Русия за запазване на Съюза на ССР, изразено на референдума на СССР от 17 март 1991 г., а също и Декларацията за държавния суверенитет на Руската съветска федеративна социалистическа република”.
Също така се подчертава, че “Споразумението за създаване на Общност на независимите държави от 8 декември 1991 г., подписано от президента на РСФСР Б. Н. Елцин и държавния секретар на РСФСР Г. Е. Бурбулис и неутвърдено от Конгреса на народните депутати на РСФСР – висшия орган на държавната власт в РСФСР, няма и не може да има юридическа сила в частта, отнасяща се до прекратяване на съществуването на Съюза на ССР”.
Към днешна дата това е официалната юридическа оценка на Беловежкото споразумение и неговите подписници. Само че тя няма как да върне изгубената държава.