Когато посещава съвременен Китай, човек не може да не сравнява и противопоставя драмата, която се разиграва в политиката на Пекин, с тази, която се развива във Вашингтон. Разликите наистина са много, но трябва да кажа, че има и някои доста близки прилики.

Да започнем с това, че борбата с корупцията, която президентът Си Дзинпин започна, създаде атмосфера на страх в днешен Китай: общуването с чужденци, споделяне на неправилни мисли или твърде екстравагантното поведение могат да привлекат вниманието на държавните „антикорупционни” детективи.

Тъй като на „корупцията” не е дадено точно определение и тя може да бъде използвана, за да се отърве властта от когото и да е, хората не знаят къде минава границата и се държат крайно внимателно. Затова най-често срещания израз, с който се сблъсках през седмицата, която прекарах в Пекин, беше: „Нали няма да ме цитирате?”

Но ако китайците се страхуват да говорят един с друг, то в САЩ въобще са забравили как да говорят един с друг. В днешен Вашингтон не е необичайно хора, поканени на вечеря или на друго публично събиране, да си мислят: „Надявам се, че никой от тях няма да е там.” Тях, това не са представители на друга религия или раса, въпреки че и това би било ужасно. Става дума за някой от друга политическа партия.

С други думи, както в Пекин, така и във Вашингтон автоцензурата и „самоотхапването на езика” са разпространени както никога, въпреки че причините са различни. В Пекин – за да не те арестуват. Във Вашингтон – за да не се вкарвате в спорове. Всъщност, и в двата случая резултатът е, че все по-малко хора говорят истината по идеологически въпроси.

В съвременен Китай, ако сте функционер на Комунистическата партия или сте представител на върхушката от бюрократи, длъжни сте да следвате линията на партията.

В противен случай незабавно ще ви уволнят или ще ви вкарат в затвора. В днешна Америка, ако сте конгресмен или сенатор от Републиканската партия, също трябва да следвате линията на партията, иначе ще ви отстранят или ще получите удар в гърба с туит от президента.

Има обаче и една разлика. В китайската управляваща партия никога не е безопасно да критикуваш президента. В управляващата американска Републиканска партия може да критикувате президента или да гласувате по съвест, ако сте на смъртно легло, ако сте преди пенсиониране или ако го правите шепнешком. Както отбеляза в книгата си смъртно болният сенатор Джон Маккейн: „Това е последният ми мандат. Аз съм по-свободен от моите колеги, които ще се представят отново пред избирателите си. Мога да говоря, каквото мисля, като не се вълнувам особено от последствията. И мога да гласувам по съвест, без каквито и да е угризения.”

Китайското правителство без колебание използва пропагандата, за да защити себе си или интересите на страната си, независимо дали фактите са истинни или не. Същото може да се каже за Тръмп и за неговия Бял дом. Миналата седмица Вашингтон пост съобщи: За 466 дни, откакто е положил клетва, президентът Тръмп е направил 3001 лъжливи или вкарващи в заблуждение заявления. За това съобщава базата данни на проекта The Fact Checker, който анализира, класифицира и следи всяко подозрително твърдение, произнесено от президента. Това прави средно 6.5 заявления на ден.

Подозирам, че количеството неистина, произнесено публично от Си Дзинпин, е още повече. Слагачеството и липсата на скептицизъм при отразяване на дейността на Си Дзинпин от Централната китайска телевизия не се различават от слагачеството и недостатъчния скептицизъм в програмата Fox&Friends и нейния водещ, когато се обсъжда Тръмп.

Може би и затова все повече китайци не мислят, че ние сме такава „изключителна” нация, за каквато сме свикнали да се мислим. И сега те са готови високо да заявят това. Аз бях поразен колко много чиновници и експерти на семинара в университета Цинхуа, който посетих, бяха готови да заявят открито, че тяхната йерархична еднопартийна система и управляваният от държавата капитализъм превъзхождат нашата многопартийна демократична система със свободна пазарна икономика.

Двете доказателства, които те винаги привеждаха, бяха, че на тях никога не им се е налагало да преминават през икономическа криза, подобна на случилото се през 2008 година; и че тяхната система никога не би допуснала такъв недисциплиниран, нечестен и нестабилен лидер като Доналд Тръмп (поне от Мао насам).

Аз често не се съгласявах с китайските си събеседници и ги съветвах да бъдат по-внимателни, когато става дума за бъдещето. Тяхната еднопартийна система, където всичко се решава от един човек, може бързо да приема важни решения. Но тя може да приема бързо и неверни решения. Например, през февруари т.г. Bloomberg news съобщи: „През 2008 г. общият дълг на Китай е бил 141% от БВП. Към средата на 2017 г. той е нараснал до 256%. Страните, чийто дълг расте в такъв кратък срок, обикновено ги чака много болезнен срив.”

Но Си – и в крайна сметка Китайската комунистическа партия – стимулираха своята икономика, за да избегнат истинска икономическа криза – и за себе си, и за света. Тръмп и неговата Републиканска партия само добавиха към американския дълг 1.5 трилиона долара, за да компенсират намаляването на данъците за фирмите и физическите лица във време, когато икономиката ни е вече в подем. Тръмп направи това, като знаеше, че ще бъде на поста си и ще може да си припише бума, и че него няма да го има вече, когато ние ще трябва да затегнем по-силно коланите, за да не могат процентите по дълга да погълнат всички разходи, които не са свързани с отбраната и няма да ни доведат до банкрут.

Китайците са готови на жертви, за да направят Китай велик. Тръмп иска да направи Америка велика, без да иска от американците никакви усилия, само като орязва данъците на богатите и на корпорациите, както и да продължава да изпомпва течните въглеводороди, като обаче не инвестира в обществените блага като образование и инфраструктура, които са се превърнали в истински двигатели на възраждането на Китай.

Външната политика на Китай е била винаги прагматична. Те казват: „Дайте ни достъп до пазарите си и ще ви построим инфраструктура, която ще можем да ползваме и вие, и ние. И тогава ще бъдем съюзници.” Въпреки че външната политика на САЩ винаги е била цинична, нейната делова страна (поне във времената на Студената война) беше по-скоро такава: „Споделете нашите ценности и ще можем да бъдем съюзници”.

Ясно е обаче, че Тръмп иска американците да действат като Китай: „Не ми демонстрирайте ценностите си. Покажете ми парите си и купените оръжия. Не ме смятайте за съюзник. Възприемайте ме като своя лендлорд. Платете си за защитата и ще можем да бъдем приятели.”

Радостното е, че засега има една важна разлика. Докато Си заплашва медиите, Тръмп, въпреки опитите си да дискредитира свободната преса, в крайна сметка я активизира. Тук не говорим за Fox - те се подмазват, както никога. Ако институциите и върховенството на закона никога не са ограничавали особено китайските лидери, то институциите, изградени за последните 250 години в Америка, продължават да сдържат Тръмп. Поне засега.

Ще им се наложи обаче да издържат поне още две и половина години и това няма да е лесно с такъв президент като Тръмп. Изглежда той не се е шегувал кой знае колко, когато през март казал на президента Си: „Пожизнено президентство… Мисля, че е страхотно. Може да го опитаме някой път”.