Вероятно в мечтите си, посветени на бляскавата му международна кариера, премиерът Борисов се е виждал като вестител на светли евроатлантически бъднини за държавите от Западните Балкани, като стратегът, който ще премахне противоречията между тези вечно свадливи държави, ще ги обедини и ще ги насочи към обетованата земя, огрявана перманентно от слънцето на НАТО и ЕС. Със сигурност има немалко хора около г-н Борисов, които подхранват тези му въжделения. Само дето реалността се оказва болезнено различна.

Не само по време на българското европредседателство, но и изобщо в обозримо бъдеще не се очертава каквато и да било конкретика по отношение на бъдещо разширяване на Евросъюза. Вярно, хвърлената на публиката 2025 г. не изглежда толкова далечна, обаче тъй като не е подплатена с никаква обосновка, напълно спокойно може да се превърне в 2030 или 2035 или…

Наскоро  френският президент Еманюел Макрон каза това, което много други евролидери си мислят, но не смеят да произнесат гласно – първо ЕС да се реформира, а едва после ще се мисли за ново разширяване. Кога ще бъде това после, любимецът на либералите по целия свят не уточни.

За сметка на това пък вече предприе стъпки, които показват, че общите европейски ценности са му последна грижа. Единственото, от което Еманюел Макрон се интересува, е просперитетът на Франция. И ако този просперитет е за сметка на интересите на други държави, другите държави да си гледат работата. Ние, българите, челно се сблъскахме с тази стратегия.

Пакетът за мобилност на Макрон директно удря българските транспортни фирми и, съвсем естествено, превозвачите се готвят за протести.

Това, разбира се, няма никак да трогне френският президент. Него не го интересуват протестите на френските служители в железниците и авиотранспорта, как ли пък няма да си промени плановете само защото някакви си там българи се почувствали ощетени. В това, разбира се, няма нищо изненадващо. В евроатлантическия свят е така. Всички са равни, обаче някои са по-равни от другите, както е написал Джордж Оруел във “Фермата на животните”. И Еманюел Макрон изобщо не е никакъв злодей, страшна фигура, която иска да накаже всички нефранцузи.  Съвсем не. Той си е същият като г-жа Меркел, г-н Юнкер или г-н Туск. Само дето последният има по-талантливи речописци, както и страст да учи наизуст изречения на чужди езици. Благодарение на това успява да омае някаква част от населението в държавите, където гастролира.

И докато омаяните цъкат с език и си казват: “Брей, брей, виж го ти, този Туск какъв е готин”, лидерите на ЕС вече разпределят парите за следващия бюджетен период. И накрая ще ги разпределят така, че за най-силно омаяните и за най-възхитително цъкащите с език ще има най-малко. Но да оставим тези бакалски сметки, които никак не прилягат на възвишения евроатлантически разговор за присъединяването на Западните Балкани и за водещата роля на България и лично на премиера г-н Борисов в този процес.

Членството в Евросъюза  ще продължава дълго време да е мираж за тези държави, но, виж, в НАТО сигурно скоро ще ги вземат.

Даже може и да е по-скоро, отколкото те самите очакват. Ще бъде съвсем логично.

НАТО е удобният инструмент за Америка в новия й сблъсък с Русия. Нови членки на пакта, нови военни бази  именно в невралгичните Балкани, това ще е нова победа за антируското лоби  във Вашингтон.

Дали това ще направи нашият регион по-сигурно място? Силно се съмнявам.