Истерията минава всякакви граници. Западът е потопен в нея. Тези, които ги застигнаха времената на „студената война” в противопоставянето между СССР и САЩ, не помнят нищо подобно? Какво се случи?

Предишната „студена война” напомняше на упорита, но вяла схватка между две доста поуморени противотежести. Сега Западът предприема яростни атаки срещу Русия, задушавайки се от лицемерие, демагогия, лъжи и жлъч. Мнозина говорят, че вече се задава Трета световна война. Наистина, засега само „студена”, на информационно ниво.

Въпреки, че конфликтите в Украйна и Сирия вече са в горещ стадий. Но това не може да е просто така. Тук трябва да има някаква скрита причина. Подсъзнателно разбираме, че някъде сме пресекли пътя на Запада. А по-точно, че някъде сме им провалили плановете, че сме разкъсали дълго и хитро плетената примка около врата на Русия. Но къде? Какъв е смисълът на „шахматната комбинация”, която Западът, а по-точно САЩ, беше замислил и която Русия унищожи. Да пробваме да подредим нещата.

Историята на политико-мирогледното противопоставяне (а тук влизат и религиозното, и духовното, и историко-философското противопоставяне) има своите корени далеч назад във времето, преди много столетия. Етапите в развитието на западната русофобия от времето на империята на Карл Велики, та до наши дни, са прекрасно изложени в книгата на швейцарския историк и публицист Ги Метан „Западът и Русия. Хилядолетна война. История на русофобията от Карл Велики до украинската криза. Защо толкова обичаме да мразим Русия?” Но наистина ли тази криза се разрази само заради това, че мнозинството от нас са православни, а те са католици, че ние пишем на кирилица, а те на латиница? Едва ли. И Ги Метан, говорейки за мирогледните корени на кризата, леко приповдига завесата от мантри за „свобода, демокрация и цивилизации”.

Истинската причина, разбира се, е в икономиката. Розенберг и Бирдцел (първият – американски историк, а вторият – юрист) в края на XX в. написват книгата „Как Западът стана богат”. Книгата има зашеметяващ успех на Запад, многократно е преиздавана и по същество става съвременната Библия на западняка-либерал. Безусловно книгата заслужава да бъде прочетена от всеки мислещ човек. Но в дадения случай искам да използвам ключовия смисъл, заложен в нея. А смисълът е следният: богатството се ражда от търговия; който контролира търговските потоци, той контролира и финансовите потоци; а този, който контролира финансовите потоци, той определя политиката.

На Запад в продължение на много векове му се удава да насочва основните търговски потоци в посока към себе си, а войните, независимо под какви лозунги се водят, винаги се водят за контрол над територии и търговски потоци като източници на финансови ресурси и политическо влияние. Това са постулатите и смисълът на световната „шахматна игра”, която се води вече векове наред и на чието изостряне ние сега сме свидетели.

Да се опитаме да разберем, как изглежда това в действителност. „Великият път на коприната” в продължения на столетия е бил ключов търговски път за света. Различни стоки от Китай и Индия са стигали през планините и пустините на Афганистан и Персия в Сирия, в Дамаск, а след това на кораби се доставяли в Европа. Именно благодарение на този поток Венеция става един от най-богатите градове-държави. Легендите за венецианските търговци и техните богатства съществуват и до днес. Туристите от цял свят и досега мечтаят да видят дворците и каналите им от епохата на разцвета на културата, а всъщност епохата на неудържимо тщестлавие, когато венецианските новобогаташи се стремели да се превъзхождат един друг по богатство.

Средиземно море е последният участък от „Великия път на коприната”, а както беше казано по-горе, този, който контролира търговските пътища, той контролира и финансиите; този, който контролира финансите, той контролира политиката … В тази ситуация става разбираемо, защо в древните и средните векове контролът над Средиземно море е бил толкова важен за Европа и защо всички средиземноморски държави непрекъснато са воювали една с друга.

Настъпва епохата на „великите географски открития”. Корабите на европейците, създадени първоначално, за да нападат конкурентите им и да им заграбват стоката, започват да пътуват все по-надалече от своите родни пристанища и да откриват нови търговски пътища. Васко да Гама, откровен садист и сметкаджия, тръгва да търси злато и скъпоценности, извършвайки по пътя си злодеяния, които могат да си съперничат с ужасите на нацисткия лагер „Ясиновац” в Хърватия.

Но в западната историография той е „велик пътешественик”, който открива „морския път от Европа в Индия”, с което подкопава монопола на сухопътния „Велик път на коприната”. В края на краищата много по-безопасно е да се прекарват стоки по море, отколкото през проходите на Хиндукуш и през степите и пустините, контролирани от неизброими местни банди. И ето, че Венеция започва по малко да губи позициите си на основно търговско пристанище на Европа, затова пък започва възходът на Хавър, Лондон, Амстердам и Ротердам. Всички те са на бреговете и в устията на реки, които пронизвайки европейската суша, сами по себе си са великолепни търговски пътища.

Между другото, трябва да кажем, че при руснаците градовете също се появяват по бреговете на реките. Лагода, Новгород, а по-късно и Киев – „майката на руските градове” – всички те са на пътя на великия руски търговски път „от варягите към гърците”. Сега става разбираемо значението на Черно море за Русия. То е такова, каквото е значението на Средиземно море за Европа – то съединява вътрешните руски търговски пътища с „Великия път на коприната”. Но при това изходът от Черно море в Средиземно е възможен само през Дарданелите и Босфора. Ако се затвори този тесен канал, Русия се отрязва от световната търговия.

И да си припомним пак: който контролира търговските пътища, той контролира финансите, а който контролира финансите, контролира политиката. Ето защо контролът над мореплаването в Черно море е толкова принципно важен за Русия. А Крим, по силата на географското си положение, е стратегически важна точка за установяването на такъв контрол. Всъщност, който контролира Крим и Босфора, той именно контролира Черно море. Затова въпросът за „черноморските проливи” постоянно е бил точка на стълкновения и конфликти в отношенията между Русия и Запада в продължение най-малко на последните 200-300 години.

Но да се върнем в Европа. Развитието на морските търговски пътища между Европа и Азия е в полза на развитието на европейската промишленост. Знаменитите швейцарски часовници и немската оптика са не нещо друго, а резултати от решаване въпросите на навигацията. А все пак тези страни са в средата на Европа и далеч от морето. Което вече говори за тези, които стоят кораби, отглеждат гори за тях, плета въжета, леят пушки и патрони, произвежда барут. Металургията, химията, дървообработването и другите отрасли на промишлеността получават огромен тласък.

Същевременно и тези, които искат да ограбват търговските кораби, се оказват съвсем не малко. Морското разбойничество, пиратството води до необходимост от създаването на защита на търговските пътища, а значи и на военноморски флот. Но корабът не може непрекъснато да е в морето, нужна му е база. И ето, че започва основаване на военноморски бази по протежение на вече „великия морски път” от Азия в Европа. Англия, Франция, Холандия основават гигантски военно-търговски морски Източно-Индийски компании, които завладяват Индия, Китай, Австралия, Африка и под предлог за „приобщаването им към европейските ценности” (а тогава това е означавало обръщане в католицизъм) по същество ограбват и унищожават местното население.

Всичко това въздига европейците в собствените им очи и те разработват различни теории за расово превъзходство, които да оправдават деянията им и гледат на всички, които живеят по-на изток от тях като на вредни и непълноценни. Разбира се, в този процес европейските страни неведнъж се сблъскват една с друга, но винаги се обединяват, ако става въпрос за противопоставяне срещу „азиатските варвари”, в числото, на които влиза и Русь-Русия.

Русия винаги е живяла своята собствена история. Разпростираща се между Европа и Азия, тя обединява в себе си както източната, така и западната менталност. При това никога не е участвала нито в религиозните войни на Европа, нито във феодалните ѝ смутове. Тя също така не е била част от китайския и монголски деспотизъм, чужди са ѝ и индийското многобожие и вярвания. И Европа дълго време не ѝ е обръщала внимание, докато Петър I не разбива самохвалковците шведи (а в този момент това е била не само европейска, но моля ви, и европейска свръхдържава) и не основава своя нова столица в устието на Нева.

От геополитическа гледна точка това наистина е „прозорецът на Европа”, тъй като се създава нов търговски път на Русия пряко с Германия, Холандия, Британия и Франция. „Стъпвайки твърдо на бреговете на Нева”, руснаците разполагат там своя много силна позиция. Шокът от появата на нова могъща държава в лицето на Русия на източните граници на Европа е огромен. И може би оттогава и до днес този шок не е отминал.

Помнейки внезапните и стремителни атаки на галерите на Петър по своето крайбрежие, шведите и до ден-днешен търсят във фиордите „руски подводници”. Страшните истории за агресивния „руски мечок”, започвайки от „подправеното завещание на Петър” до „вмешателството в Brexit и изборите по цяла Европа” и досега са в ход. Разпространявали са ги и ги разпространяват по-голямата част от западните политици, независимо от вътрешнополитическите си пристрастия, от Карл Маркс до Хитлер и Тереза Мей.

Търговският път около Африка бил дълъг. Във въздуха отдавна витаела идеята да се съединят с канал Червено и Средиземно море и така този път да се съкрати два пъти. И ето, че се появява Суецкият канал. Французите и англичаните влизат в схватка за контрола над този канал: „който контролира световните търговски пътища, той контролира световните финанси …”.

Любимецът на почтената евроориентирана публика и първият лорд на Адмиралтейството на Нейно кралско величество, сър Уинстън Чърчил, е пролял реки от кръв в Судан и Египет, за да може този канал завинаги да остане под контрола на Британската империя, над която, както е известно, „слънцето никога не залязва”. И ако погледнем на картата, лесно ще се убедим, че Суецкият канал е разположен точно там, където някога е завършвала сухопътната част на „Великия път на коприната”.

И в СССР са разбирали стратегическата важност на Суецкия канал. Именно затова Съветският съюз влагаше толкова средства в Египет и дружеше с тогавашното му ръководство. Възможно е тази дружба да е била излишно разточителна, даже и в ущърб на собствената страна. И като резултат, когато се стигна до краха на СССР, ние бяхме принудени да отстъпим тази позиция на шахматната дъска на Запада. Но напоследък Русия пак се връща в този регион. Ние пак дружим с Египет, но вече много по-внимателно. Миналата година в Москва пристигна президентът на Судан и се договорихме с него за откриването на военна база на негова територия. Там, малко по-далеч, в Джибути вече има китайска база на Военноморския флот. В общи линии „процесът тръгна”.

„Британия, владей моретата!” – това са думи от Британския химн. И това не са само думи. Това може би е основата на манталитета на жителите на мъгливия Албион. Адмирал Хорацио Нелсън, пиратите Франсис Дрейк и „Черната брада” – това са героите на британския епос. Малката островна държава в европейския север никога не би се превърнала във Велика Британия, независимо от завземането на най-близките си съседи Уелс, Шотландия и северна Ирландия, ако навреме не беше осъзнала важността на морските търговски и военни флоти. И историята така се е наредила, че точно знаем датата, когато това се е случило – 08.08.1588 г.. На този ден в Ла Манша на своите малки корабчета англичаните, в порив на мъжество и отчаяние, напълно разбиват великата и непобедима испанска Армада. В това историческо сражение загива една империя и се ражда друга.

Без да е имала някога кой знае колко сериозна сухопътна армия, Британия ревностно следи за това военноморският флот на Нейно Величество винаги да бъде най-големият и силният в света. За да може неговото присъствие да го има на всички водни пространства в света, от океаните до реките и езерата, които имат, макар и малка връзка с тези океани. Едновременно с това Британия не допуска, която и да било страна в Европа да може да има флот, макар и на половина равен на британския.

Многобройните англо-холандски и англо-френски войни никога не са имали за цел завладяването на столиците и метрополиите на тези страни, а винаги са били борба за владение над колониите и за унищожаване флота на съперника. А за да може да се контролира тесния проход от Средиземно море в Атлантическия океан, Англия завзема южната част на Испания – Гибралтар. Ето така просто идват, обстрелват и правят десант. Оттогава Испания вече повече от 300 години оспорва това парче суша пред Обединеното Кралство, но високомерните британци нямат намерение да се отказват от толкова важна стратегическа придобивка. Там, между другото, сега е разположена база на НАТО – пробвай да я превземеш.

Причината за встъпването на Британия в Първата световна война против Германия на практика е предизвикана от опита да не се допусне засилване на военноморския флот на Германия, а не заради някакви си там ефимерни „принципи за свобода и демокрация”. И именно договорът за военноморските сили на Германия, позволяващ на германците да строят флот не по-голям от една трета от британския флот, е всъщност британо-немският „пакт за ненападение” и основа за възраждането на нацисткия морски флот след забраната от Версай. Американският адмирал Дейвид Мехем още през XIX в. е разбрал, колко изключително важна роля е изиграл военноморският флот за създаването на Британската империя. Неговата книга „Влияние на морската сила в световната история” от момента на издаването ѝ става настолна книга на всички ръководители на флот в света, база на съвременната геополитика и ляга в основата на концепциите на американското военно световно господство.

А какво за Русия? Независимо от балтийския „прозорец към Европа” Русия все едно остава встрани от основните световни търговски пътища. Пристанищата в Петербург, Архангелск и Владивосток имат ограничен период на корабоплаване само в летния сезон. Остава Черно море. И Екатерина Велика основава Одеса. Но осигуряването на безопасност на черноморските търговски пътища е невъзможно без контрол над Крим. И ето, че Крим става руски. Западът, великите морски държави от това време – Британия и Франция, са много недоволни от това.

Задачата Русия да не бъде допусната до изхода на Средиземноморието и основните световни търговски пътища става един от приоритетите на тяхната политика. И да се направи това е много просто, ако през цялото време Турция тайно се настройва срещу Русия. Няма проход през Босфора и Черно море се превръща в „руско езеро”. Ункяр-Искелескийският договор от 1833 г. с Турция, когато за някакви си 8 години Черно море остава затворено за кораби на други страни, освен тези на Русия и Турция, предизвиква в Лондон такава антируска истерия, която може би може да се сравни само с истерията по повод „анексията на Крим” през 2014 г..

И поводът винаги е един и същ – Русия е посмяла да отстоява своите интереси в Черно море. Британската дипломация пусна в ход всички инструменти – от подкупа до заплахите, за да не може да се продължи този договор. И после, вече през 1854-55 г., Англия, Франция, Австрия и Прусия участват на страната на Турция в Кримската война (въпреки че тя доста условно е „Кримска”, тъй като бойните действия се разгръщат и в Балтика, и на Дунава, и в Далечния Изток) също единствено заради това Русия да бъде затворена в „руското езеро”.

Трябва да кажем, че и по протежението на о бозе почившия „Велик път на коприната” Британия също се стреми да не допусне Русия до излаз на Индийския Океан. Там, където няма възможност да се установи военноморска база, Британия въвежда войски. Където няма възможност да се въведат войски, установява протекторат или подкупено марионетно правителство. Безкрайните сблъсъци с руснаците в Персия и Афганистан са потвърждение на това. Именно в такъв сблъсък загина руският дипломат и писател Грибоедов. А през 2016 г. в Турция беше убит руският посланик Карлов. И въпреки че историческите декори зад прозореца се сменят, методите си остават същите.