От четири десетилетия насам Стивън Спилбърг прави филми за всичко - от гигантски акули до чаровни извънземни и игрални версии за живота на Ейбрахам Линкълн. Миналата година снима и мюзикъл.

Но в последния му филм "Семейство Фейбълман" режисьорът споделя най-личната си история.

Полуавтобиографичният разказ на Спилбърг отразява детството и тинейджърските му години, завършвайки с една от най-добрите финални сцени, снимани през последните години.

Сцена като намигване, заради която си заслужава да изгледате 151-минутния филм.

Режисьорът прави хроника, събира събитията, които го водят до Холивуд, и ги прокарва през нежен приказен филтър. Този фин блясък в историята му в някои моменти е успокояващ, а други се вмъква като контраст на болезнените му спомени.

Със "Семейство Фейбълман" публиката, която Спилбърг толкова усърдно ухажва през цялата си кариера, най-накрая успява да надникне зад завесите и да се запознае с тревогите и скрития хаос, които са го ръководили като дете.

Историята на филма започва през 1952 г., когато фикционалният двойник на Спилбърг - Сами Фейбълман - отива на кино за първи път с родителите си Бърт (Пол Дейно) и Мици (Мишел Уилямс).

Още с първата сцена и първите реплики двойката сценаристи - Спилбърг и Тони Къшър - поставят основната тема в лентата - битката между практичността и артистичността. Бащата на Сами е инженер и технически ориентиран към всеки аспект от живота си, докато майка му е бивша пианистка, ликуваща пред безредието и въображението.

Когато Бърт и Мици водят сина си да гледа "Най-великото шоу на Земята", първоначално той е ужасен. Предполага, че филмите, също като сънищата, могат да са страшни. За да го ободри, баща му търпеливо обяснява концепцията, която задвижва прожектора и разбива мистерията до най-дребните ѝ съставни елементи.

След филма Сами се опитва да възпроизведе влаковата катастрофа от екрана, за да укроти страховете си. А в бъдеще снимането на филми става неговия начин да упражнява контрол върху плашещата го динамика.

Критичните събития в рамките на семейството се подклаждат от Мици - темпераментна жена, в която Спилбърг влага пълните си представи за амбивалентност. Тя е едновременно властна и налагаща се, но и преследвана от постоянно чувство за несигурност, което я прави страшно безразсъдна.

Когато децата ѝ казват, че към дома им приближава торнадо, първото, което тя прави, е да качи двете си момичета и сина си в колата и да тръгне право към епицентъра на бурята.

Мици е комбинация от безусловната майчина любов и разрушителната импулсивност, които предопределят проблемите на семейството. Майката е човекът с последната дума. Тя решава дали всички ще се преместят в Аризона, а после в Калифорния.

Тя настоява най-добрият приятел на мъжа ѝ - Бени (Сет Роугън) - да ги следва навсякъде и не се разколебава в поведението си, докато Сами (Габриел Лабел) не улавя с камерата си близката им връзка.

Готовността на Спилбърг да изследва неловките моменти от детството си, макар и семейството му да се движи пред камерата с измислени имена, прави последния му проект най-личния и интроспективен филм, който сме виждали от него до сега.

Използвайки натрупания житейски опит, режисьорът показва, че за него създаването на филми не е просто форма на забавление, професия или хоби. То е начин да манипулира емоциите си, независимо дали това се случва умишлено, или не.

Ако оформите един кадър по правилния начин, човек ще се почувства като победител. Ако изрежете няколко сцени, същият човек ще изглежда като чудовище. Всичко е в ръцете на монтажиста и режисьора. Те диктуват красотата в кино света, променят съдбите на героите, влияят пряко върху впечатленията на публиката.

Правейки тази носталгична и сантиментална ретроспекция, Спилбърг е довел превъзходен екип със себе си. Тони Къшър като съсценарист е вложил усилия да вдъхне живот на личната му история, а Януш Комински е добавил топла и завладяваща кинематография към спомените на режисьора.

Актьорският състав обаче е това, което успява да съживи напълно миналото на Спилбърг. Лабел е феноменален в превъплъщението на режисьора като тийнейджър. А Мишел Уилямс за пореден път изнася сърцераздирателно изпълнение, което заслужава всички награди на индустрията.

Актрисата може само с един поглед или един жест да представя вътрешната борба на героинята си. И с наличното ѝ екранно време да подскаже за слоевете, които са оформили характера ѝ.

"Семейство Фейбълман" е средството, с което Спилбърг се отваря за зрителите по изключително уязвим и вълнуващ начин. С тази история той ни показва какво е събрал в себе си - болка, радости, магия, хаос. Рецептата, която го е превърнала в безспорен майстор в киното.

Тази лента на режисьора се присъединява към последната група автобиографични филми, които само загатват за истински истории - "Белфаст", Weird: The Al Yankovic Story. В тях 100-процентовата документална достоверност е заместена от творческа перспектива, която описва изграждането на характера на реален човек.

И преди Спилбърг ни е казвал, че от ранна възраст е разбрал за силата на киното да ни потапя, информира и транспортира до други светове. Но със "Семейство Фейбълман" успява да събере всички тези лостове на вълнуващата история в филм.

С неговата типична спилбърскова комбинация намира как да е честен, но и сантиментален. Успява да ни покаже истината за себе си в реалните ѝ размери, но в същото време я подслажда с блаженството и магията на невероятната си кариера и талант.