Животът не се измерва с това колко пъти сме поели дъх, а с местата и миговете, които са спрели дъха ни. От 25 години Патриша Шулц пътува като журналистка по цял свят и публикува безброй статии за видяното и преживяното в различни списания за пътешествия. Целия си натрупан опит тя влага в тази книга, чието написване й отнема 7 години, но резултатът си заслужава усилията – тя се превръща в световен бестселър (с 2,3 милиона продадени екземпляра за 4 години и все още в листата на първите 100 по продажби). „1000 места, които е добре да видите, преди да умрете“ (изд.“Изток–Запад“, 1280 стр., цена 65 лв.) се откроява сред стотиците подобни книги с оригиналната си концепция и стил, с тихата страст и истинска любов и интерес към посетените места и срещнатите хора, със съчетаването на романтичност с прагматичност. Може ли човек да превърне препитанието си в la dolce vita? Бях удивена, когато първите ми статии бяха публикувани, но тогава разбрах: може. Обаче когато дойде време наистина да пристъпя към работа – да избера от почти бездънната торба на световните възможности, както легендарни, така и неизвестни – нападнаха ме всички въпроси, които някой, прелистващ тази книга, вероятно ще ми зададе. Например: какви са моите критерии? Как да обясня широкия диапазон – от безспорно славни големи загадки до привидно рутинни красоти от задния двор? Включването на Тадж Махал и Сикстинската капела е оправдано, но защо придавам на “Порк Пит” в залива Монтего същата тежест като на легендарния парижки ресторант “Тайеван“? Дали наистина загатвам, че една квартира, предлагаща нощувка и закуска, във винарски край на Тоскана, е също толкова достойна за внимание, колкото легендарният хотел “Ориентал” в Банкок, в който редовно са отсядали Съмърсет Моъм и Ръдиард Киплинг? Дали странността на Розуел издържа срещу магията на Тикал? Малкият принц на Антоан дьо Сент-Екзюпери не е бил толкова затруднен, когато попитал географа: “Кое място ще ме посъветвате да посетя днес?” и чул в отговор: “Планетата Земя. Тя се ползва с добро име”. В края на краищата общият знаменател, който избрах, беше прост: всяко място, което запечатва в съзнанието на посетилия го – и, надявам се, на читателя – някакво усещане за земната магия, за непокътнатост, за чудо и за нещо, предадено ни от предците. Това беше стандартът, който прилагах при прекосяването на всеки континент, от хвърлящото се в очи и предвидимото до малкото и скромното, от духовни средища, като Баган в Мянма, до светски центрове, като търговските райони на Хонконг, от природни чудеса, като Гранд Каньон, до сътворени от човека, като Петра – легендарния “изгубен град” в Йордания. “Пътешествието – пише Марк Твен в „Глупаци в чужбина“ – е фатално за предразсъдъците, фанатизма и тесногръдието, а много са хората, които крайно се нуждаят от тези пътеписи”. С пътешестването умът ни става по-любознателен, сърцето ни – по-силно, а духът ни – по-радостен. И щом съзнанието ни се разшири, то никога не може да се върне в първоначалното си състояние. Какво значение има това за нашето усещане за приключения, за изследване на Другото? За мен е въпрос на гледна точка: както шерпите казват на Едмънд Хилъри по склоновете на връх Еверест, някои хора пътешестват само за да гледат, докато други виждат. Някои воини на пътищата могат скоростно да пропътуват разстоянието от Ню Йорк до Лос Анджелис, без да регистрират каквото и да било; аз мога да се разходя из моя квартал в средата на Манхатън и да се върна с картонена кутия мляко и истории за разказване. В крайна сметка числото на изминатите километри няма нищо общо с реалните наслади на пътешестването; вътрешната красота на света и откритията, които той ни обещава, са навсякъде около нас. В днешните времена на световна несигурност дори неустрашимият може да се почувства склонен да стои по-близо до дома си, или да си почива като кабинетен пътешественик – и дори това може да си струва. Мога да затворя очи и да чуя отново звука на гмуркачите в езерото Скуам или плющенето на молитвените знаменца край тибетски манастир в Лхаса. Мога да помириша подправките на пазара в старата част на Фес или носещия се аромат на fritto misto из застланите с обли камъни странични улички на някое италианско селце по Ривиерата. Това е моят празник, който е винаги с мен, спомените, които ме крепят, докато следващият билет се окаже в ръката ми и моето следващо Голямо приключение е на път да започне. „1000 места, които е добре да видите, преди да умрете“ е моята лична къса листа с най-отбрани мечтани пътешествия. Макар броят им да ме обезкуражи отначало, започнах да осъзнавам, че има хиляда пъти по хиляда възможности... Може би ще ги запазя за продължение или за друг живот. Не всяко описание на място е за всеки, но покажете ми някой, който не е успял да намери достатъчно между тези две корици, за да запълни следващите няколко десетилетия. Никога не съм била пътуващ сноб и признавам, че никога не съм разбирала привлекателността на някои задължителни неща (макар случайно да съм ги включила), като игра на голф в най-добрите игрища на Шотландия или скачане с бънджи в Нова Зеландия, но тези дейности могат да бъдат включени във вашите планове. Знам, че някои ще повдигнат вежди заради включването на нестандартни места, като Калкута или Мадагаскар, труден избор, който някои пътешественици биха могли да избегнат, но ги смятам за дълбоко разтърсващи и откриващи възможност за прозрения относно човешката ситуация. Същото важи и за знаменитото чикагско заведение “Сюпърдоог”, в което си поръчвате хот-дог от колата – неговото включване ще бъде поставено под съмнение само от тези, които никога не са били там. Други незабравими спомени не съм в състояние да пресъздам за тази книга – като деня, в който моят шофьор в Казабланка ме заведе в дома на майка си за съботен обяд, когато го запитах кой сервира най-добрия кускус в града, или времето, в което по някакъв начин станах почетен гост на четиридневната сватбена церемония на непознат в Кайро. От подобни преживявания съм научила, че камилското месо не е лошо, а способността да се откриват случайно интересни неща е най-добрият водач на туриста. Всяко пътуване може да бъде изпълнено с разочарования – очакванията са винаги високи и нещо може да тръгне не както трябва. Ето няколко съвета, както за начинаещи, така и за заклети пътешественици: по-важно от приготвянето на пълна торба с пари е вземането на пълна торба с търпение и любопитство; позволете си – окуражете се – да се отклоните от пътя и да се загубите. Няма такова нещо като лошо пътуване, има само добри пътни истории, които да разказвате при връщане у дома. Винаги пътувайте с усмивка и помнете, че вие сте човекът със странни навици, който посещава чужда страна. Да се уповавате на любезността на чужденците не е наивно – навсякъде има добри хора. И накрая, колкото повече време изразходвате, за да разберете пътищата на другите, толкова повече ще разберете себе си. Пътешествието навън отразява вътрешната ви същност – най-непознатия, чужд и некартографиран пейзаж от всички, върховната terra incognita. Както казва мистър Твен: “След двайсет години вие ще бъдете по-разочаровани от нещата, които не сте правили, отколкото от тези, дето сте ги вършили. Така че отвържете въжетата, отплавайте от безопасното пристанище. Хванете попътните ветрове в платната си. Изследвайте. Мечтайте. Откривайте”.