Ако не умираме един за друг
сме вече мъртви. [1]

В поезията на Тасос Ливадитис безликата идея не успява да засенчи човека, и то човека, разбиран в християнския смисъл, като лице

На 20 април 1922 г., в нощта на Възкресение Христово, в Атина се ражда най-малкото дете на Лисандрос Ливадитис и Василики Кондопулу, Анастасиос-Панделеимон Ливадитис, познат като Тасос Ливадитис. Той е един от най-изтъкнатите представители на т.нар. Първо следвоенно поколение в гръцката поезия наред с поети като Манолис Анагностакис, Титос Патрикиос, Такис Синопулос, Милтос Сахтурис и др.[2]

Семейството на Ливадитис е от средната класа, баща му е търговец на платове и бъдещият поет има възможност да получи добро средно образование, както и добра музикална подготовка. През 1940 г. се записва в Юридическия факултет на Атинския университет, но след година прекъсва следването си и се присъединява към ЕПОН.[3] В Клуба на ЕПОН се запознава с интелектуалците на левицата, както и с голяма част от поетите, които ще формират Първото следвоенно поколение. Там среща кумира си, поета Янис Рицос[4], и композитора Микис Теодоракис, с когото впоследствие ще си сътрудничи. Заради левите си убеждения в периода от 1948 до 1951 г. Ливадитис е заточен в лагерите на о. Мудрос, Макронисос, Ай-Стратис и затвора Хадзикостас в Атина. Преживяванията от заточенията ще намерят израз в първата му стихосбирка Битка в края на нощта (1952), която ознаменува и първия етап в поетическото  творчество на Ливадитис, наречен от критиците „поезия на лагерите“ или „поезия на борбата“ (1952–1956). На натрапчивото присъствие на смъртта, изобразена по реалистично-натуралистичен начин (разкъсани тела, гаснещ поглед, пронизващ леден вятър) и на враговете „палачи на слънцето“ противодействат усмивката, протегнатата братска ръка, вярата. Вярата на безръкия Илиас, че ще намери начин да свири на хармоника, която се влива в общата вяра в настъпването на един по-добър, по-светъл свят:

Слънцето за всички хора
денят е близо.

Ще вървим.

Със следващата стихосбирка, посветена на жена му Мария и писана също в лагерите, Тази звезда е за всички нас (1952), Ливадитис остава в гръцката литература като „поета на революцията и любовта“:

Защото аз, любима, ти дължа нещо повече от любовта
дължа ти песента и надеждата, сълзите и
отново надеждата.
[…] В най-краткия миг с теб, изживях целия живот.

Борбата и любовта не са в опозиция, а се вплитат в променящата се тъкан на живота. Лирическият аз ясно съзнава, че не може да обича както някога, с онази красива самодостатъчност, характерна за влюбените, когато пред вратата на дома им „хиляди хора умират“. Да останеш безучастен към борбите на народа е равнозначно на спиране на живота в любовта. Неминуемата раздяла с любимата е само физическа, далеч от нея, в заточение героят я съзира навсякъде:

Да, любима// можех вече и те откривах навсякъде […]
Откривах те в отчаянието ни, в надеждата ни, в половин зимен шал
другата половина носеше наш другар когато го разстрелваха. […]
Откривах те, любима, в усмивката на всички утрешни
хора.

Следват стихосбирките Ветровито е по кръстопътищата на света (1953)[5] и Човекът с барабан (1956). От последната е емблематичното стихотворение Ако искаш да се наричаш Човек:

Ако искаш да се наричаш Човек
няма да спреш нито миг да се бориш за мира и
за правдата.[6]

Както и стихотворението Не се цели в сърцето ми, породено от братоубийствената война, прочетена с „очите на душата“[7]:

Братко мой, който си на пост
братко мой, който си на пост.
чувам стъпките да проскърцват в снега
чувам те да кашляш в мразовития студ
познавам те, братко мой
и ти ме познаваш.
Обзалагам се, че имаш снимка на момиче в
        джоба си.
Обзалагам се, че вляво в гръдта си имаш едно
        сърце. […]

Залязоха утринните ти очи зад една каска
смени детските си ръце с една корава пушка
гладни сме и двамата за една усмивка
за залък спокоен сън.

Чувам сега войнишките ти ботуши по снега
след малко ще отидеш да спиш
лека нощ, тъжен мой братко
ако се случи да видиш една голяма звезда
значи че ще мисля за теб
как подпираш оръжието си в ъгъла и ставаш отново
      едно врабче. 

И когато ти кажат да ме застреляш
стреляй другаде
      не се цели в сърцето ми.
Някъде дълбоко в него живее детското ти лице.
Не бих искал да го нараниш.[8]

Със Симфония No 1 (1957), за която Ливадитис печели Първа награда за поезия на Община Атина, започва вторият период от творческия път на поета (1957–1966), характеризиран като „поезия на поражението“ или „поезия на осъзнаването“. Преломът в поезията на Ливадитис се дължи не само на „победата на противниците“, но и на едно „вътрешно ограбване“ след разкритията за престъпленията на Сталин на XX конгрес на КПСС през 1956 г., както и след свалянето на Никос Захариадис от поста главен секретар на Гръцката комунистическа партия, пост, който е заемал в продължение на 25 години. Споменатите исторически събития имат сериозни последици върху гръцката левица, към която принадлежи Тасос Ливадитис. Когато бъдещето вече не е „в джоба ни като ключа от вкъщи“, а е „една градина където най-накрая си почиват//победените“, погледът неизбежно променя посоката си – от външен, става вътрешен, от вперен в утопичното бъдеще се насочва към миналото:

                                                       В крайна сметка

революцията бе удавена в кръв. Последваха бурни дни.
      Сенки от миналото
се появиха по улиците. Някои фантазьори видяха и
слепия рапсод
върху една аварийна стълба – продължаваше дразнещо да възпява
      Троя.
Ние се влачехме съкрушени от величието на всичко онова, което
  не направихме. Докато се стъмваше
и звездите лека-полека осветяваха
                                                неразбираемото на света.[9]

Равносметката продължава да е постоянен мотив и в следващите стихосбирки на Ливадитис, сред които са Жените с конски очи (1958) и Последните (1966).

След близо петгодишно мълчание Ливадитис издава през 1972 г. стихосбирката Нощен посетител. Годините от 1972 до 1988 г. (годината на смъртта на поета) са особено продуктивни. Той публикува 8 стихосбирки, сред които са Цигулка за едноръки (1977), отличена с Държавната награда за поезия през 1979 г., Виолетки за един сезон (1985), Наръчник по евтаназия (1979), за която получава  Държавната награда за поезия през 1980 г., Малка книга за големи мечти (1987). Посмъртно излиза стихосбирката Ръкописи на есента (1990). С Нощен посетител Ливадитис навлиза в третия, зрял период на творчеството си, „поезия на интровертността“, на „екзистенциалните търсения“ и на „душевно приключение“. Вглеждането в себе си присъства в поезията му от 1957 г., но за разлика от втория период, в стиховете на зрелостта лирическият аз, по думите на младия изследовател Анастасиос Зисис, прониква в съкровените глъбини на своя несъзнаван свят. Важно за отбелязване е, че въпреки интровертността и самотността на поезията от този период обръщането към другия продължава да съществува, като в немалко случаи другият е Бог.

Паралелно с писането на поезия, Ливадитис от 1954 до 1980 (с изключение на периода 1967–1974)[10] поддържа колонка с литературна критика във вестник „Авги“. Автор е на почти 300 критически текстове за поети от своето време. Критическият му поглед, според литературоведа Еврипидис Гарантудис, се откроява с проницателност и благородство, без да е подвластен на идеологически пристрастия.

Друга дейност, с която се занимава поетът и на която до голяма степен дължи своята популярност сред гръцкия народ, е съчиняването на текстове за песни. Срещата на поета с композитора Микис Теодоракис през 1946 г. ще роди през следващите години някои от най-значимите гръцки песни на ХХ век: Вали в бедняшкия квартал, Вратата отварям вечер, Драпецона.[11]
Тасос Ливадитис умира на 30 октомври 1988 г. от аневризма на коремната аорта.

Макар да е разделена на три периода, поезията на Ливадитис се характеризира с единност. Нишката, която прекосява целия творчески път на поета е тази на хуманизма. Дори когато е призивна и манифестна, в стила на социалистическия реализъм, тя отеква във всяка клетка и продължава да е актуална, тъй като безликата идея не успява да засенчи човека, и то човека, разбиран в християнския смисъл, като лице. Ако следваме разграничението на Цветан Тодоров между героични добродетели, които са в името на идея, абстракция, и всекидневни, свързани със загрижеността и грижата за другия, то в поезията на Тасос Ливадитис те вървят ръка за ръка. По този начин „доброто не се изражда в опасна абстракция, в алиби под формата на върховна цел, оправдаваща най-гнусните средства, тъй като винаги остава свързано с добрината, с конкретната постъпка за благото на конкретния човек“.[12] При все че безкрайната „носталгия за нещо което никога не изживяхме//но то беше целият ни живот“ пронизва зрялото творчество на поета, светът в поезията му не е само утопия, а място, в което доброто вече се е случило.

––––––––––––––

[1] Стих от стихосбирката Малка книга за големи мечти (1987), със заглавие Скъпоценен стих. Преводите навсякъде са мои, освен ако не е упоменато нещо друго.
[2] Става дума за поети, родени в периода между 1916 и 1928 г., чийто житейски и творчески път е белязан от Съпротивата, окупацията, гражданската война. Съгласно литературоведа Соня Илинская, поезията на Първото следвоенно поколение е породена от сцеплението между борбата за свобода и самоопределяне и въжделението за един нов, по-справедлив свят.
[3] Обединена панелинска организация на младите, основана на 23.02.1943 г., присъединяването към която е равнозначно на присъединяване към левицата.
[4] Дълги години Ливадитис се възхищава на Янис Рицос и се стреми да го догони. Постепенно се отказва от тези свои намерения и изковава своята собствена поетика.
[5] Произведението е отличено със Световната награда за поезия на Фестивала на младежта във Варшава през 1955 г. В Гърция обаче то е обявено за подривно и е конфискувано от десницата, а самият Ливадитис е затворен. Създава се международна вълна в негова защита. По време на процеса поетът превръща съдебната скамейка в трибуна, където излага възгледите си за поезията. Словото му развълнува както публиката, така и заседателите и Ливадитис бива оневинен и освободен.
[6] Преводът е на Айлин Топлева.
[7] Думи на националния поет на Гърция Дионисиос Соломос (1798–1857).
[8] Предлагам свой превод, макар че стихотворението вече е преведено от Божидар Божилов: https://literaturensviat.com/?p=154725.
[9] Откъсът е от стихотворението Наематели на пустотата от Малка книга за големи мечти.
[10] Период на Военна диктатура в Гърция.
[11] Освен с Микис Теодоракис, Ливадитис работи и с композитора Манос Лоизос.
[12] Вж. Стоян Атанасов. Цветан Тодоров: Аксиология на разума. Издателство „Изток-Запад“, С., 2011.

Нели Попова е асистент в специалност „Новогръцка филология“ към Катедра „Класическа филология“ на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Води курсове по практически гръцки език и новогръцка литература. Интересите ѝ са в областта на съвременната гръцка литература. Публикувала е преводи на съвременна гръцка поезия и проза.