Примигващите светлинки на щастието

Примигващите светлинки на щастието
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    20.03.2023
  • Сподели:

Между „ако Бог не съществува, всичко е позволено“ (по Достоевски) и „човек е осъден да бъде свободен“ (по Сартр), италианският сценарист, режисьор и писател Паоло Дженовезе разполага интригата и героите от най-новия си филм „Първият ден от моя живот“.

 

 

Ако сте попаднали на „Перфектни непознати“ (2016), вече знаете на какво е способен разказвачът Дженовезе, а ако сте гледали The Place (2017), познавате и философския потенциал на въображението му. Прецизно изградени характери, постепенно разбулващ се сюжет, мистериозна атмосфера, непредвидима развръзка, към които авторът прилага сериозни теми за размисъл като тези за крехкостта на щастието и спасителната сила на междуличностната подкрепа, а актьорите – превъзходна игра, в първия ден от техния живот „след“…

 

 

Запитан (по време на премиерата в София) за ролята на божествената намеса в „изкуплението“ на някои от персонажите си, Паоло Дженовезе без колебание заяви, че Бог не присъства в „Първият ден от моя живот“ (искрено съжалявам, че не реагирах своевременно да попитам дали същото се отнася и за дявола в The Place). Подобно сведение „от извора“ не би могло (а най-вероятно и не се стреми) да ограничи интерпретацията на зрителския „прочит“, но дава важна информация относно отсъствието на етико-религиозен контекст в авторовото намерение. А това само по себе си е любопитно уточнение, когато се повдига темата за самоубийството в католическа Италия…

 

 

 

В дъждовна римска нощ Мъжът (във въздействащото изпълнение на Тони Сервило) обсъжда незначителни неща, докато вози в колата си двама непознати – Емилия и Наполеоне. Спира пред магазин, където в друга кола полицайката Ариана тъкмо се кани да се застреля. Мъжът я кара да слезе и да го последва в неговия автомобил. После стигат пред хотел „Колумбия“, където всички помагат на Емилия да седне в инвалидната си количка. И не изглеждат мокри. Мъжът отключва входната врата и минава зад рецепцията, взема ключове и им ги раздава. Гостите на хотела откриват, че в стаите няма течаща вода… А на сутринта към групата се присъединява и малкият Даниеле. Започват да текат Седемте дни…

„Първият ден от моя живот“ е емоционално наелектризиращо преживяване в седем дни. Не точно тези, които са били необходими на Бог да сътвори света, а по-скоро онези, достатъчни за всеки човек да преосмисли края на своя собствен… Библейските аналогии вероятно са неизбежна част от нашия юдео-християнски цивилизационен модел, но ако се вгледаме внимателно, сюжетът е по-скоро антропоцентричен, поставяйки в центъра на повествованието свободната воля и правото на избор, което никой (дори авторът) не може да ограничава или манипулира.

В същото време най-екзистенциалният филм на Паоло Дженовезе не крие своята приемственост спрямо мистичния психотрилър The Place. „Просителите“ са заменени с „бегълци“, желанията са се превърнали в не-желания, „предписанията“ (от дебелата книга) са преминали в прожектирани „предсказания“, но в центъра на „играта“ отново стои един човек,  „упълномощен“ да предлага втори шанс, и „клиентите“ му могат да приемат или да откажат. Хронологията не играе роля в двете истории, но онтологично погледнато въпросите, повдигнати в „Първият ден…“, могат да бъдат логична последица от делата, извършени в The Place. И в двата случая става дума за група непознати, чиито съдби се преплитат в „игралното поле“ на Мъжа. И фактът, че Валерио Мастандреа, който изпълняваше ролята през 2017 г., сега е поканен да се превъплъти в образа на Наполеоне, е едновременно мрачна ирония и хвърляне на светлина върху „обратната“ страна на казуса.

 

 

 

„Човек се самоубива, защото животът не си струва да бъде живян… – разсъждава Албер Камю. – Но дали това отхвърляне на съществуването, това оскърбление, което му се нанася, идва от факта, че то няма смисъл?“ Сигурно е по-лесно да попиташ един автор какво е имал предвид в произведението си, но далеч по-интересно е да го интерпретираш през собствените си познания и философски нагласи. Паоло Дженовезе може и да не познава „Митът за Сизиф“, но е много изкушаващо да видим героите му в светлината на теорията за абсурдния човек (застигнат от „усещането за безсмислие на завоя на някоя улица“), с пълното съзнание, че това в никакъв случай не ги изчерпва като образи, като житейски решения и право на свободната воля.

Груповите портрети на Дженовезе неизменно са детайлни и задълбочени, но най-ценно е многообразието в групата, което в екзистенциален контекст позволява възможност за различен избор, без при това да се подлага на критика ничия реакция. Между отчуждението, страха от провала и протегнатата за помощ ръка, „Първият ден от моя живот“ е очарователна смес от меланхолия, човечност и щипка хумор, озарена от разказваческия талант на своя автор, който не раздава морални оценки, а застава безрезервно зад своите персонажи в миговете на тъга и просветление. Между личната драма и философската притча, историята не се колебае да се потопи дълбоко, чак до болезнените въпроси за неизбежното страдание и възможността за душевно изцеление.

 

 

 

Екатерина Лимончева

Станете почитател на Класа