Зорница София е сценарист, режисьор и продуцент. Автор на игралните филми „Майка“ (2023), „Воевода“ (2017), „Прогноза“ (2008) и „Мила от Марс“ (2004), както и на два документални филма – MODUS VIVENDI (2006) и „Смъртта и целият път обратно“ (2005).
Режисьор на над 50 епизода на седем български телевизионни сериала. Магистър по изящни изкуства със специалност „Живопис“ от Национална художествена академия (НХА), тя е участвала в десетки изложби с картини и инсталации, а в края на 90-те години реставрира църквата в Софийския централен затвор заедно със затворниците.
Филмът „Майка“ на Зорница София е вдъхновен от историята на театралната режисьорка и преподавателка Елена Панайотова, която дълги години развива програмата „Артисти за деца“ в Широка Лъка и в Кения. Близо два месеца след премиерата на филма разговаряме с режисьорката за спецификата на работата по игрален филм с елементи на документалност, сниман в две държави, за срещите и разговорите със зрителите и за изкуството като извор на надежда и вдъхновение.
Откога датира познанството ви с театралната режисьорка Елена Панайотова и кога и защо решихте да направите игрален филм по мотиви от нейния живот?
От много години познавам Елена, а с работата ѝ със сираците се запознах, когато снимах документалния филм MODUS VIVENDI, в който тя е един от героите. Тя тъкмо беше започнала фестивала в Широка лъка, а аз тъкмо бях родила и снимах с бебе на ръце. Бях запленена от фантастичната енергия на тези деца, които откриваха изкуството с помощта на Елена и нейните артисти. Това е една от темите на „Майка“ – трансформиращата сила, която има изкуството. Много пъти исках да се включа в работата на Елена като доброволец, но все имах мои проекти лятото и когато закриха домовете за сираци в България и програмата ѝ спря, ми остана едно усещане за нещо недовършено. „Майка“ запълни тази празнина на 200 процента. Самото правене на филма ми припомни онова щастие от работата с деца чрез изкуство.
„Майка“ е на границата между документалистика и фикция. Защо избрахте тази форма и кой елемент от работата по филма се оказа най-предизвикателен за вас?
От самото начало с оператора Крум Родригес решихме да не кастваме деца актьори, а реални деца в риск. Това беше ключово решение, което се отрази на стила на филма. Много сцени са заснети в „извънработното време“, много действия уловихме в крачка. Работата с натурщици като правило се счита за доста по-трудна, но мисля, че по-трудно щеше да ми е да работя с деца артисти с айфон в джоба, които да играят сираци. Това беше точното решение в точния момент, което ни донесе творческа радост и серия от открития през целия път.
В каква степен и в какъв аспект се промениха концепцията и сюжетът на филма в течение на работния процес? Имаше ли нещо, което решихте да включите или да махнете вследствие на това, което сте видели и/или преживели на терен в Широка лъка и в Кения?
О, безброй неща се промениха! Филмът беше като жив организъм, който растеше и се променяше постоянно – именно поради участието на реалните деца, както и на документалния подход. Има ключови сцени, заснети в извънработно време, например когато децата галят косата на Елена или началото и финалът на филма. Респективно, наложи се да махнем на монтаж много неща по сценария, заснети в България, и по-конкретно в София, включително две цели линии – на майката и на бабата на Елена. Линията с Леон [приятеля на Елена, бел.ред.] само съкратихме. Тежко е да съобщиш на актьор, който е снимал и си харесва образа и линията, че изцяло отсъства от филма, но те реагираха професионално и разбираха, че го правим, за да има повече екранно време за децата.
Как и защо решихте да поверите главната роля на Дария Симеонова? Справи ли се тя с нелеката задача да влезе в образа на жена, която страда заради това, че не може да забременее, въпреки че самата тя в реалния живот е майка?
Дария е изключителна актриса и забележителен съюзник и няма нещо, с което да не може да се справи. При нея комбинацията е златна и се корени в актьорските ѝ качества, които тя не спира да развива, и подготовката ѝ за филма от шест-седем месеца. Половината от нейния професионализъм е в характера ѝ, в разбирането на темата и каузата и влагането ѝ в цялостния процес. Филм като нашия – с ненормални за понасяне локации, условия и понякога безкраен работен ден с травмирани деца – би бил възможен само с такъв тип актьор в главната роля.
Вие сте избрали във филма да участват деца, които не само не са актьори, но имат и тежки семейни истории, с цел постигане на по-голяма автентичност на разказа. Как успяхте да спечелите доверието им, особено в случая с момичетата и момчетата в Кения, където се развива основната част на действието?
В България с децата беше по-трудно, по-малко дисциплина има у нас. В Кения доверие градях аз лично, като ги докосвах и прегръщах, разговаряхме и играехме. А самите деца помежду им свързах, като им давах няколко дни поред футболна топка да играят в двора на офисите, където течеше подготовката – и те станаха отбор за няколко дни. Историите ми с тях са толкова много, още знам имената на всички, още държим връзка с тях и с моя златен екип и дарители им помагаме, както можем.
Колко време продължи работата по филма от първите стъпки към реализиране на идеята ви до приключването на монтажа на финалния вариант?
Най-дълго е развитието на сценария и финансирането – около три години, в които аз имах паралелно и други проекти: заснех безброй епизоди от „Откраднат живот“, направих една опера, преподавах на сценаристи, режисьори и актьори. От началото на подготовката през май 2021 г. до финала на производството мина около година – един месец подготовка и 12 снимачни дни в България, един месец подготовка и 8 снимачни дни в Кения, постпродукцията на картината беше към пет месеца с прекъсвания, на звука – три-четири месеца.
С част от екипа присъствахте на предпремиерни прожекции и срещи със зрителите в няколко български града, продължихте да пътувате из страната и след пускането на филма по кината. Какво ви дават тези срещи и можете ли да посочите конкретна случка покрай тях, която ви е накарала да се почувствате наистина удовлетворена от свършената работа?
За първи път правя турне с филм и съм възхитена от тази практика, въпреки че е много уморително. Енергията на зрителите, въпросите и разговорите с тях след прожекция са нов свят за мен, много ми е ценно това преживяване. Много неща научават авторите – например, че филмът не е чак такава драма, каквато си мислех. Има хора, които се засмиват тук-там, но най-важното е, че накрая излизат вдъхновени, а не смазани, изстрадан хепиенд, бих го нарекла. Ето какво ни сподели една зрителка от Пловдив или Бургас, не помня вече, бяхме с Дария Симеонова: „Десет години отлагам едно нещо, няма да ви кажа какво е, но искам да знаете, че от утре го започвам“. Това прави филмът с някои хора – вдъхновява ги за действие, заразява с дързост и вяра, че всеки от нас може да промени света към по-добро.
„Майка“ беше първата българска номинация за награда „Оскар“ за 2023 г. Как се почувствахте, когато научихте, че Американската филмова академия е отхвърлила предложението заради неспазване на изискването за по-малко от 50% английска реч?
Много тъжно! Опитах се да го премонтирам, но нямахме време за това, а моята собствена майка беше приета в болница и аз трябваше да съм с нея. Сега се радвам, че тя се закрепи. Уча се да приемам.
Защо според вас ние, българите (и не само), имаме все по-голяма нужда от примера на хора като Елена Панайотова? Откривате ли други такива съвременни будители край нас днес?
Постоянно! Такива будители са издателят Манол Пейков, Веселин Диманов, режисьор на „Моралът е доброто“, Фондация „За доброто“ – примерите са много. Имаме нужда от тази вяра, че всеки може да направи света по-добро място. Обратно на масовите новини, течащи от телевизора. Трябва просто да започнем, да не го отлагаме и да вярваме, че и от нас зависи.
Какво предстои за „Майка“ оттук насетне? Ще има ли възможност филмът да бъде гледан през български и/или международни стрийминг платформи?
Филмът ще може да бъде гледан и в стрийминг платформи, но по-нататък. Сега е животът му в киното, а там той е най-красив. Не отлагайте да го видите на кино!
Даниел Пенев
