Notes from the Loneliest Whale (Сигнали от най-самотния кит) е арт инсталация на Итамар Гов – визуален артист от Израел. Той избра Водната кула в квартал Лозенец в София за единствен дом на последното си творение. Мистичната инсталация превръща Водната кула в абстрактна среда, където живее най-самотният кит на света. Проследяваме звуци в приглушената синя светлина, докато пипнешком се изкачваме и слизаме по тъмни вити стълби, внезапно ни замъглява пушек, само за да ни обърка още повече в непрогледния мрак… сякаш се движим между различни слоеве вода, а звукът, достигащ до ушите ни, се променя във всеки момент… завладяващ, стряскащ и самотен.
Историята на тази творба започва отдавна.
През 1989 г. екип от океанографския институт Woods Hole за първи път засича необичайни звуци на кит с честота 52 херца HZ. През 1992 г. чрез хидрофони – подводни устройства на американския флот за откриване на вражески подводници, инженери от военноморска станция в Тихия океан улавят странен и непознат глас. Определят звука като пеене на гигантски син кит, но с честота 52 херца – далеч от обхвата на всички познати китове. Непознатият обитател е наречен 52 Blue. Предположенията на учените за уникалните мелодии са няколко: вероятно този кит е глух и не може да разбере, че пее на различна честота, или пък има някаква органна деформация. Има и теория, че 52 Blue е мутация между два вида китове. 52 Hz е по-висока честота от тази на други китове. Синият кит например звучи в рамките на 10 до 39 Hz, а финвал китът издава звуци в обсега на 20 Hz.
Тоналността, с която 52 Blue пее, явно е недостъпна за други от неговия род и така призивите му отекват самотни в океана. След 12 години наблюдение звуците изчезват. Учени са засичали 52-херцовия глас с хидрофони стотици пъти, но никой досега не е виждал 52 Blue, въпреки че потенциални записи на втори 52-херцов кит, чути другаде в Тихия океан, се откриват периодично и след 2014 г.
Итамар Гов е завладян от историята на 52 Blue. Желанието му този кит да не е толкова самотен води до идея за творба, която да бъде показана само веднъж и никъде другаде. Мястото е галерия +359 – Водната кула в квартал „Лозенец“ в София.
Интердисциплинарният артист, роден в Тел Авив, живее между Берлин, Болоня и Париж, учи история, литература и кино. Участва в кураторски екипи в Атина, Берлин и Милано.
Разговорът с Итамар Гов започва с обяснението защо пространството има толкова значение за работата му.
Вълнувам се от проекти, обвързани с пространството, където се намират, а не просто поставени някъде между бели стени. Настоящата инсталация е шестата ми работа, още съм в началото на пътя. Тук е наистина удивително, Водната кула е изключително интересно място. Галерия +359 търсеше нови проекти. Дойдох в София и се удивих от кулата с всичките ѝ прозорци и нива. Усещането ми е, че кулата отвътре е по-голяма, отколкото изглежда отвън. В началото исках да работя само със звук и светлина. Но бързо ми стана ясно, че в такова специално място, ще има смисъл да подчертая някои от елементите – тръбите, винтовете, крановете.
В цялата кула, на всички нива, се стеле гъст пушек, от който нищо не се вижда. А и без него навсякъде е почти пълен мрак. Как дойде идеята за пушека, който не само виждаме, но и чуваме и миришем?
Димът не беше планиран, от галерията предложиха да опитаме. Той дава усещане, че се намираш в средата на нещо, което не знаеш точно какво е. Харесва ми, че прави пространството някак мистично, превръща въздуха и всеки лъч светлина в нещо, което почти можеш да докоснеш. Пушекът се съчетава много добре със светлината и звука и създава чувство на дезориентация – не си сигурен нито на кой етаж се намираш, нито дали трябва да тръгнеш нагоре, или надолу.
Понеже това е многоетажна кула, човек трябва да се изкачва нагоре, докато стигне до последния етаж, след това да слезе още едно ниво надолу в самия резервоар на Водната кула, и накрая да слезе през всичките етажи, за да излезе от галерията. Обаче историята, която ви е вдъхновила, е за кит, а китовете живеят в дълбините на океана през повечето време. Не искахте ли да направите тази творба в място, където посетителите само да слизат надолу, а не да се изкачват?
Какво използвахте, за да станат всички прозорци на кулата сини?
Върху тях сложихме сини филтри в различни нюанса – синьото изсветлява с изкачването по стълбите на кулата – на най-ниското ниво прозорците са най-тъмно сини, на второто ниво са по-светли, на последното са светло сини.
А откъде взехте звуците на кита, които се чуват през цялото време, това не са записи просто на някакъв кит, а точно на този кит, за който става дума – най-самотния кит в света. Легално ли се сдобихте с тях?
Да, разбира се. Тези звуци са общодостъпни, всеки може да ги намери в интернет и да ги ползва. В общата композиция, автентичните записи на кита са повторени многократно, но има и други елементи – звукът на морето, чува се и вятър.
Животът е винаги част от изкуството ви. Защо все пак направихте тази инсталация? Тя няма да бъде показана никъде другаде, създадена е специално за Водната кула и може да се преживее само за няколко дена.
Не, Водната кула ми даде възможност да създам ново абстрактно, а не някакво определено място. То може да е например подводница в океана и посетителят не знае къде е китът, а може би той самият е в кита, може би това ново място е тялото на кита. Имаш усещане, че си навсякъде. За мен не беше необходимо да създавам пространство, в което да се налага да слизаш надолу, за да придобиеш усещането, че слизаш във вода. Обмислях как да реагирам на тази история и реших да направя така, че повече хора да имат възможност да чуят този кит. Защото той е пеел, а никой не го е чувал. Много се вълнувам, когато хората прекарват време с кита, макар че той не е тук и няма как да разбере това, но просто исках да дам на хората мисията да споделят от своето време с най-самотния кит.
Ася Чанева
