Точно преди финала на своето 75-о издание фестивалът в Кан поднесе на публиката две очарователни филмови изненади: Showing Up на небезизвестната и много обичана американска режисьорка Кели Райхарт и Close на талантливия белгиец Лукас Донт.
Райхарт е заснела деветия си игрален филм Showing Up на място, което обича и към което често се връща – Портланд, щата Орегон. Там тя е създала симпатичен свят на училище за изкуства, където талантливи хора дават всичко от себе си, за да се изразят дарбите си. Сред тях е и 40-годишната Лизи (Мишел Уилямс), която вае чудни фигурки на жени в причудливи пози. Моментът, в който я заварваме, е твърде нервен за нея – до откриването на изложбата ѝ остават броени часове. Училището е управлявано от майката на Лизи, отдавна отказала се да се интересува от бъбривия си мъж, докато Лизи безуспешно търси път към мълчаливия си брат.
Към всичкото това се прибавят съседката на Лизи, която пък хем я обича, хем я дразни, и един чудноват гълъб, който, макар и ранен, дисциплинирано наблюдава разнообразния живот на артистите, независимо дали са в творческа треска, или не.
Кели Райхарт е едно от най-добрите неща на независимото американско кино, които Кан не пропуска да си осигурява. Тази година „Петнайсетдневката на режисьорите“ връчи на режисьорката специална награда за цялостно творчество. И има защо – на пръв поглед киното ѝ изглежда обикновено, но е заредено с нежна ирония, която прави персонажите ѝ достъпни и близки. Американският „начин на живот“ е напълно изваден от клишетата на холивудския модел и е преобърнат в свят с малки, но реални човешки мании, гарнирани от многобройни и не винаги подлежащи на описание малки или големи страхове.
С втория си игрален филм Close Лукас Донт, чийто уникален дебют „Момиче“ през 2018 г. му донесе Златна камера, буквално взриви фестивала и накара някои критици да му пожелаят Златна палма. Историята за изключителното приятелство на двете 13-годишни момчета Лео и Реми е проста, но дълбока.
С искреност и чистота на гледната точка то е проследено във фините детайли на разминаващите се погледи, не зададените въпроси и недадените отговори. Но удивителната крехка хармония на взаимоотношенията между двамата се разпада при първите непредпазливи и директни училищни намеци, класифициращи живота на двамата юноши като живот на „двойка“. Така недискретността взривява нежността. Едното момче не издържа и изчезва от живота. Другото остава, но трябва да се справя със собственото си страдание и особено с това на майката на неговия самоубил се приятел.
Филмовият път на белгиеца Лукас Донт, роден през 1991 г., напомня на този на канадеца Ксавие Долан, роден през 1989 г. И двамата започват да снимат кино доста рано, и двамата бързо получават първите си награди, и двамата се развиват като нестандартни творци с франкофонска чувствителност извън Франция.
Долан, разбира се, е твърде „напред с материала“. Но Донт се очертава като младият европейски режисьор, който не само иска, но и може да заведе „новото“ белгийско кино в посоката на една убедителна и често самоанализираща се чувствителност.
Павлина Желева
