Тотален емоционален и социален хаос, в който се разрушава не само душевността на персонажите, но и всичко, до което се докоснат. Един прочит на Стриндберг, който те оставя едновременно притихнал и разбунтуван… в контекста на нашето време и отвъд него…

В навечерието на Еньовден госпожица Юлия и нейният слуга Жан имат забранена среща. И ако Жан всячески се опитва да се отдели от робския си живот, госпожица Юлия се опитва да избяга от оковите на безсмисленото си съществуване във висшето общество. Властовата игра на любов, похот и класова борба все по-яростно излиза извън контрол.

Едноактната пиеса на Аугуст Стриндберг извежда на преден план борбата за власт между две обществени прослойки, но наред с това в развитието на сюжета се задават и тръгват в свои смислови полета още доста противоборства: между човешкото и животинското, мъжкото и женското, ниското и високото, порочното и непорочното, вярата и невeрието, реда и хаоса, жертвата и палача, сътворението и разрушението… Дори и във времето на случване го има този дуализъм. Макар че действието е ситуирано в лятната нощ на Еньовден, времето „прескача“ между миналото (когато е писана пиесата – 1888 г. ) и настоящето (в което всички живеем – 2022 г.). Задаването на времевия код „Еньовден“ позволява на сцената да се развихрят необуздани и дръзки емоции, защото, както твърди поверието, в нощта на този празник хората разполагат с неограничена свобода, падат всички маски, норми и правила, излизат неподозирани тайни от миналото и спотаявани страсти.

Поставени в такъв контекст, персонажите много бързо влизат в друг (различен от обичайния) поведенчески режим. От някаква привидна нормалност, която виждаме в началото в подреденото пространство, блестящо пресъздадено с малки и големи сценографски детайли от Никола Тороманов, до тотално преобръщане – и пространствено, и емоционално. Сякаш за много кратко време не само героите, но целият свят полудява, изпада в дива и разрушителна истерия. В тази дълга лятна нощ всичко се слива в едно – богатите танцуват и пият с бедните, слугата става господар, а господарката Юлия се подчинява на Жан. Границите се размиват, заличават се различията и се образува своеобразен вакуум, от който няма изход. Като завихряне в пространството, което постепенно се „свива“, преди да бъде разрушено, като някаква вътрешна, душевна имплозия, от която не можеш да избягаш. Тревожността, страхът, отчаянието толкова бързо нахлуват, че персонажите се оказват абсолютно беззащитни. И в невъзможността да намерят себе си, се изгубват, не знаейки кои са.

Виттория Николова влиза в сложния образ на госпожица Юлия и прекрасно актьорски сътворява противоборството вътре в героинята си. С всяко следващо действие тя осъзнава колко унищожително и неизбежно е това, което ѝ се случва. Съвсем ясно е, че път назад няма, но няма и път напред. Фиксирането в това „увлечение“, което през душата ѝ прилича на любов, я води все по-далеч от нейното собственото оцеляване. Разпадането на душата ѝ е толкова истинско и мощно, а агонията – убийствено осезаема. Нещо в нея се е счупило и не може да бъде възстановено, а „пропукването“ в психиката постепенно се „изписва“ на лицето ѝ (което във финалните сцени дори променя цвета си – става бяло като на мъртвец).

Жан още в началото предупреждава Юлия, че това е игра с огъня. Той е човек, притиснат в капана на социалната си позиция, но същевременно е обиколил света, знае няколко езика, някак е космополитен. Постепенно и последователно похотта му се превръща в презрение. Боян Младенов майсторски „управлява“ стихиите в героя си и пълнокръвно пресъздава този доста противоречив персонаж. Не е случайно, че в предговора към едно от изданията на пиесата Стриндберг пише за Жан: „Неговата малоценност зависи главно от временната социална среда, в която трябва да живее и която вероятно може да хвърли заедно с ливреята на камериера“. И той наистина ту е слугата, изпълняващ чинно всяка прищявка на господарката, ту е господарят, който държи всичко под контрол. Моментът, в който обува високите черни ботуши, преобръща нещо в поведението му, сякаш психиката му заработва на други честоти, духът на властта изважда друго негово лице, дълбоко спотаявано и чакало удобен момент да се появи.

Кристин (Лили Шомова) си знае мястото. От тримата герои тя е с най-ясна представа за нещата, макар че през сънищата и нощните си бълнувания „открива“ своите желания. Искрено се отвращава от това, което се случва между Юлия и Жан. А „примамливите“ предложения на госпожицата за хотела на езерото Комо ѝ звучат налудничаво и за нея са лишени от всякакъв смисъл. Именно тя се осмелява (макар и в крайно емоционално състояние) да вербализира това, което всички си мислят, но никой не смее да каже.

Казват, че когато тръгваш към Стриндберг, много добре трябва да си „усетил“ контекста на своето време, на това тук и сега, в което живееш, за да разчетеш гибелната „любов“ на госпожица Юлия не само емоционално, но и буквално. „Мисля, че не режисьорът избира текстовете, които поставя, а текстът избира режисьора. Пиесата седи като възможност в невидимото, а режисьорът само посяга и я „хваща“, защото има потребност от нея точно в този момент“ – споделя Антон Угринов.

Стела Адлер твърди, че в творбите на Аугуст Стриндберг „социалният модел на живот е нарушен. Бунтът е силен, нервен. Той не идва като идеи, а като темперамент – насилствен. Вътрешният конфликт води до хаос“. Много интуитивно и задълбочено това е уловено от Антон Угринов, който така е „изваял“ героите в постановката, че те силно приковават вниманието. Зрителите в залата буквално усещат аромата на току-що обелената ябълка, мириса на хмел от току-що отворената и разлята по тялото на госпожица Юлия бира, запалената пура…

Музикалната картина е скритият коз на спектакъла. „Хваща“ те още в самото начало и те държи нащрек докрая. Звуковите акценти влизат на точното място, за да вплътнят още повече героите и действията им, да ги издигнат на друго ниво. Умелото преплитане на бийт и църковни песнопения, на класика и модерно, на аналогово и електронно потвърждава съвсем съзнателно търсената от Антон Угринов дихотомия и е брилянтно композирана от Калин Николов. „Идеята беше да пресъздадем момента на Сътворението и божествената намеса, а какъв по-подходящ инструмент за това от органа? В същото време бяхме абсолютно сигурни, че искаме действието да се развива сега, което предполага електронно звучене. Тези два плана бяха споени от песента на птиците, свободни и безспирни същества, пълни с живот“ – разказва композиторът. 

Геометрията на театралното пространство е въздействаща. В централната част е голямата двукрила иноксова врата, която е като вход/изход към друг свят – нищо, че над нея с големи зелени букви пише STAFF. 22 чифта високи черни ботуши маркират територията на висшето общество, после тези ботуши се „наместват“ в цялото пространството, когато Кристин ги захвърля във всички посоки в изблик на ярост, за да послужат след това за обозначаване на траектория от Юлия, когато се опитва да „начертае“ светлото бъдеще и следващите стъпки в главата си и пред Жан. В спектакъла е заложен и още един метафоричен „кръговрат“ – на зелените ябълки (алюзия за изкушението в Райската градина и раздора в древногръцкия мит за Ерида), от плод през обработка до компоти, които са подредени на стената в кухнята.

За своя подход към пространството на „Госпожица Юлия“ Никола Тороманов споделя: „Работя за първи път на тази сцена, а и не познавам добре целия репертоар на Театър „Възраждане“ – това е предимството на дебютанта. Решението с леки нарушения стъпва на даденостите на залата, като се опитва да ги използва безусловно. Елементи от натурата са репродуцирани до знак-метафора, без да губят утилитарността си. Използвани са „контрастни“ материали – метал-дърво, гума-стъкло, за усилване на напрежението при възприемането, същото е търсено и при материите на костюмите – кожа-памук. Предполагаемо използваната обикновено широка страна на залата по протежение на зрителния амфитеатър е пресечена с къс, динамичен перпендикуляр по оста кухненска врата-прозорец и така предпоставя финала на спектакъла“.

Прозорецът е метафора за изход от този свят и вход към следващото съществуване, към спасението. Той е и точката на спектакъла. Или пък многоточието…

Мария Панайотова