Как се снима филм в Гринич Вилидж


„Страст, сълзи и лачени обувки” е последният бестселър на Адриана Триджиани. Сюжетът е почерпен от живота на авторката и от историите, които са й разказали нейни приятели – актьори, композитори, бизнесмени.
Адриана е родена във Вирджиния. Завършила е колеж в Индиана. Започва работа като драматург, след това сътрудничи за телевизионни и филмови компании и публикува първия си роман през 2000 г. Следват девет книги, които й носят световна известност. Авторката не слиза от страниците на розовите списания и си е извоювала място сред литературния елит на Америка.



По улиците на Гринич Вилидж вечно се снима филм или сериал. Четирийсетте и седем серии на „Закон и ред“ са снимани в Манхатън, така че рядко се случва да не се натъкнеш на някой снимачен екип. Свикнали сме да чакаме по ъглите, докато камерата спре, а след това да се промъкваме през кабели и жици покрай каравани, докато хората от филмовия екип обсъждат проблемите си в слушалките и отбелязват разни неща по клипбордовете си.
Когато баба е била млада, имало едно вълшебно място, наречено Холивуд, където снимали филми. Сега филмовите звезди обикалят по улиците като най-обикновени хора. Не е никакво вълшебство да видиш Кейт Уинслет пред теб на опашката в „Старбъкс“ на Четиринайсета улица и дори успяваш да различиш с какъв лак е. Тези хора вече не приличат на икони, особено когато бързат нанякъде. Баба никога не е виждала Бет Дейвис в близкия бар, нито пък е засичала Хеди Ламар при фризьорката.
– Насам – дава ни знак Меган, когато двете с баба влизаме в църквата „Девата от Помпей“. Обръща се и се усмихва срамежливо. – Забравих. Вие познавате обстановката по-добре от мен.
Ароматът на тамян, останал от службата миналата неделя, все още се усеща. Лъскавият мраморен под е покрит с кутии, необходими за осветлението, и навит на руло кабел. По масите са поставени кифлички, пластмасови чаши за кафе и най-различни шоколадови блокчета и чипс. Струва ми се необичайно, че старата готическа църква е така променена. Богато гравираните пейки, витражите и бароковият олтар вече не са дом Господен, превърнали са се в сцена от филм за нула време.
– Не мога да повярвам, че свещеникът им е позволил да използват църквата – шепне баба.
– Дори католическата църква има нужда от слава – шепна в отговор аз. – И от наема.
Забелязвам звездата на филма, тъй като тя е единствената, облечена в сватбена рокля.
– Това е Ана Кристина – казва Меган. – Ще бъде неизвестна, докато филмът излезе, а после ще се превърне в Рийз Уидърспун след „Професия блондинка“.
Ана Кристина едва ли е на повече от двайсет години. Тя е дребна, с фигура на пясъчен часовник. Овалното й лице е обрамчено от лъскави черни къдрици, които са в контраст с безупречно бялата кожа. Устните й приличат на череши, паднали в снега, истинско червено, което нашепва за 1950-а. Дебра се е отпуснала на колене до нея и й слага обувката.
– Големи са й. – Изправя се и има вид на човек, който всеки миг ще избухне. Забелязвам как кръвното на застаналата до мен Меган започва да се вдига неудържимо.
– Дайте да видя. – Баба се промъква към актрисата, но й се налага да се подпре на ръката на Дебра, за да коленичи. – Тези проклети колене – чувам я да пъшка, докато се провирам през множеството и коленича до нея. Баба притиска носа на сатенената обувка и внимателно я събува от крака на Ана Кристина. Поглежда Дебра. – Коя обувка се изхлузва?
– Дясната.
– Дай ми памучна вата – обръща се към мен баба. – Ще я пришием вътре.
Отрязва парченце с малка златна ножичка. Аз вдявам конец и бързо правя възел. Тя пъхва ватата в обувката и я връща на крака на Ана. Все още е хлабава. Баба реже ново парче вата и с него оформя арка отзад на петата. След многобройни проби ми подава обувката и ватата.
– Заший ги.
Прокарвам тънката игла през плата от едната страна, за да закрепя ватата на място. Правя същото и от другата страна и по този начин шия обувка вътре в самата обувка. Баба я грабва и я слага на крака на актрисата.
– Сега пък е прекалено тясна! – писва Дебра. – Няма да се изхлузи.
– Не сме приключили – съска баба така, както я бях чула навремето, когато ни хвана двете с Тес да рисуваме по стената в стаята. Всички на снимачната площадка се умълчават. Вдигам поглед и виждам режисьора, млад мъж, нахлупил бейзболна шапка, с подплатено яке. Крачи напред-назад така сякаш очаква раждането на четиризнаци. Баба ми подава обувката. – Ластичен клин от лявата страна.
Зашивам клина към стъпалото и й подавам готовата обувка.
– Дай ми восъчен молив, Вал.
Вадя восъчния молив. Тя пъхва върха под извивката на стъпалото, за да омекоти кожата и да я направи по-гъвкава. Връща обувката на крака на Ана.
– Сега, Ана, когато дойде времето да си изгубиш обувката, просто вдигни пръсти и изтегли крака си. Ще се изплъзне веднага. Пробвай.
Ана следва послушно инструкциите, вдига крак от пода и притиска пръсти към носа. Обувката се измъква.
– Стана! – усмихва се Ана и всички въздъхват облекчени.
Най-неочаквано снимачният екип, който досега насочваше отровни стрели от безсилие и тревога към нас, се задейства. Всеки заема мястото си, дава заповеди, режисьорът се настанява на стола си и впива поглед в монитора.
Меган дръпва мен и баба в сенките. Наблюдаваме как Ана Кристина отваря махагоновата врата с две ръце, а след това хуква със сатенените обувки през фоайето и изскача на площадката пред „Девата от Помпей“. Както бе инструктирана, тя изгуби обувката „Джилда“ на първото стъпало.
– Сега следва близкият план – обяснява Меган, – а после ще се върнат отново на нея.
Същото се повтаря поне десет пъти, а обувката пада винаги по един и същи начин. Двете с баба вече дишаме по-спокойно. Мъжът до режисьора се провиква:
– Стоп камера. Готови сме.
Навсякъде около нас снимачният екип започва да си събира багажа. Дебра се приближава до режисьора, който разменя няколко думи с нея.
– Направо ни спасихте – усмихва се Меган. – Той й обяснява, че сцената е заснета.
Дебра потупва режисьора по гърба и се приближава до нас.
Дотук с Фужере, добре дошли, „Анджелини“.

Станете почитател на Класа