„Бразилия. Страна на бъдещето“, Стефан Цвайг, превод от немски Борислав Вечеров, издателство „Вакон“, 2021 г.
Няма да скрия, че Стефан Цвайг е автор, оставил траен отпечатък в паметта ми. Като че ли с първия прочит на „Играчът на шах“ се появи и интересът ми към тази игра. Но що се отнася до Бразилия, не беше така. Защото далеч преди да се науча да разпознавам буквите, знаех кои са Пеле и Гаринча. После дойдоха Зико, Фалкао и Сократес. След тях – музиката на Карлос Жобим и безкрайните фантазии по Ипанема и Копакабана. „Бразилия“ на Стефан Цвайг се появи доста по-късно. И ме накара да отскоча до столицата на кариоките, проверявайки мога ли да направя едно кросче на стадион „Мане Гаринча“. Бях чел, че откакто има президент от български произход[1], този народ е станал най-крадливият на юг от екватора, чел бях, че построеният за световното първенство през 2014 г. стадион е най-голямата финансова пирамида в историята, но исках да се убедя с очите си. Вече бях свещеник и трябваше да погледна на Бразилия с други, нефутболни очи. А и бе важно за мен защо след като отива на най-красивото място на света и го възпява, Стефан Цвайг – заедно със съпругата си Лоте – се самоубива. Годината е 1942-ра и вероятно шейсет и една годишният писател е повярвал на немската пропаганда, че идва друг свят и че там място за него няма. Ако си евреин и живееш в годините на Гьобелс, това е нелошо обяснение за много от суицидните преживявания.
Но въпросът е друг. Може ли красотата да убива? Защото смъртта и на Гаринча, и на доктор Сократес дава основание за подобно питане.
Оказва се, че още в средата на XVІ век един от първите заселници в земята на папагалите, йезуитът Нобрега, също го задава. Пръв той открива, че заради преизобилието на природни щедрости тези толкова щастливи туземци, живеещи голи – като в Едемската градина – ще бъдат похитени и продадени като роби. „Вече е късно за живот в рая“, казвал той и поръчал на португалското правителство да внесе земеделски сечива, работен добитък и… жени. Само това можело да спаси племената от тяхното погубително щастие. За разлика от своите съвременници, покорили Мексико, Нобрега вярвал, че ако искаш историята да те запомни, трябва да даваш, а не да вземаш. Първото, което дава на новата земя, е името ѝ: „Бразилия“.
Свързал го с онова дърво, което арабите[2] наричали „огнено” и което – при нагряване – придобивало чудно красивия цвят на огъня. Вероятно говорел за махагона[3], но не това е важното, а друго – че новата нация, създавайки се, трябва да премине през вода и през огън. Алюзията с философията на апостол Павел е самопонятна, затова едва ли е случаен фактът, че първото селище, което Нобрега създава, е в чест на апостол Павел. По-късно то ще се превърне в Сао Пауло, най-големия град в Южна Америка, но сега (денят е 24 януари 1554 г.) е село с една-единствена къща. Името ѝ е Pauperrima e estreitissima casinha (бедняшка и тясна къщичка), като идеята на проповедника е, че при нужда – обута и препасана – къщичката, подобно на шатра, ще може да тръгне на път, и по реките Парана и Парагвай – ако се наложи – ще стигне до края на света. Не се ли появи подобна нужда, ще се превърне в escola para muitos naçoes de tintas или в училище за много индиански народи. В него белите (футболният отбор на Бразилия и до ден днешен носи това име: кариока) чрез изкуството на танца ще изучат езика на местните, а те – почти по същия начин – португалския. И (чудо нечувано) ще станат по-истински португалци от жителите на Порто, Брага и на Лисабон, толкова истински, че не друг, а португалският крал Жоао VІ ще поиска да пренесе столицата си в Рио де Жанейро. След което синът – му Педро І, ще стане първият крал на Бразилия. Събитието се случва на седми септември преди 199 години… После ще дойде внукът Педро ІІ – монархът естет, поет и пътешественик, който вместо да брани короната си ще построи Петрополис, града на цветята, и ще разказва за него на Пастьор и на Юго. Казват, че бил толкова фин и деликатен човек, че след като спечелил войната срещу Парагвай, върнал военните трофеи на диктатора Лопес. Неслучайно Стефан Цвайг избира именно там, в Петрополис, да преживее последните си дни…
Разбира се, четейки тези редове, не без основание бихме си казали, че „Бразилия“ може да бъде написана и без авторът ѝ да е напускал родния си дом във Виена. Нещо повече, доверим ли се на Ремарк, ако разказваше за Бразилия от вкъщи, Стефан Цвайг нямаше да завърши живота си със самоубийство. Поне такава е идеята на „Сенки в рая“. Докато я аргументира, Ремарк също умира. Денят е 25.ІX.1970 г., а мястото – Локарно. От което би трябвало да следва, че не хората измислят местата, а местата измислят хората. И че успееш ли да разкажеш Бразилия, сякаш няма какво да друго да правиш.
