„Контрабасът“ - откровената изповед на самотния музикант


Пaтpик Зюскинд e poдeн пpeз 1949 г. в Гepмaния. Пoлучaвa музикaлнo oбpaзoвaниe, слeдвa истopия в Mюнxeнския унивepситeт и в Eкс-aн-Пpoвaнс. Paбoти в пaтeнтния oтдeл нa “Cимeнс”, кaтo пиaнист в тaнцбap, тpeньop пo тeнис нa мaсa… “Кoнтpaбaсът” e нeвepoятният му литepaтуpeн дeбют, слeдвaт “Пapфюмът”, “Гълъбът”, “Зa любoвтa и смъpттa” и дpуги.


Героят на Зюскинд е музикант, влюбен в млада оперна дива. Проблемът му е, че макар и да обича своя контрабас, той е отчаян от неговата незабележимост в оркестъра. Затворен сам в клаустрофобичното пространство на музикалната си стая, той ту се идентифицира със своя инструмент, ту се разграничава, като някъде в движението между двата полюса търси и да намери себе си. Търси го по начин парадоксален и комичен.
“Всеки музикант с удоволствие ще потвърди, че един оркестър по всяко време може да се откаже от диригента, но не и от контрабаса. Контрабасът е любима, приятел, враг и пречка по пътя за личностното самоопределяне на главния герой. Творбата е партитура за солист и контрабас, човек и инструмент - истински взрив от комични откровения и лирични отклонения.
"Контрабасът" написах през лятото на 1980 г. Става дума, наред с разни други неща, за съществуването на човека в стаичката му. При писането се ръководех от собствения си опит, защото и аз прекарвам значителна част от живота си в стаички, които напускам с голямо усилие. Надявам се някой ден да открия толкова тясна стаичка, че да се уморя от самотата. Тогава ще напиша пиеса за двама в повечко стаи.”
Патрик Зюскинд

...Знам. Не му е тук мястото. И по принцип не ви засяга. Може би само ви обременява. Сигурно и вие си имате своите проблеми в тази област. Но аз имам право да се ядосвам. И бих искал поне веднъж да имам право да кажа ясно какво мисля, за да не си въобразяват някои, че като си музикант от Държавния оркестър, нямаш подобни проблеми. Защото от две години не съм имал жена и за всичко е виновен той! Последният път беше през 1978-а, тогава го скрих в банята, но и това не помогна, духът му витаеше над нас като...
Ако поне още веднъж бъда с жена – не е много вероятно, защото съм вече на трийсет и пет, – но все още не съм за изхвърляне, има мъже, които изглеждат много по-зле от мен, а аз все пак съм държавен служител и все още мога да се влюбя!
Знаете ли... аз се влюбих. Или по-скоро хлътнах, не знам. И тя още не знае. Тя е същата, за която говорих преди... от ансамбъла към операта, младата певица, Сара се казва... Много не ми се вярва, но ако... ако някога се стигне дотам, ще настоявам да го правим у тях. Или в хотел. Или навън, сред природата, ако не вали...
Ако има нещо, което той не понася, това е дъждът. Когато вали, той се свива, респективно се разширява, целият се издува, дъждът изобщо не му понася. Както и студът. Когато е студено, той се разкривява. Трябва да го загрявате най-малко два часа преди свирене. Преди, когато бях в камерния оркестър, през ден изнасяхме концерти в провинцията, в разни замъци или църкви, на зимни музикални празници и фестивали – не можете да си представите какви ги има. Във всеки случай се налагаше да тръгвам два часа по-рано от останалите, сам във фолксвагена, за да загрея моя бас до необходимата температура. Колко време съм прекарал в разни гадни кръчми или до печката в някоя сакристия... като стар болник. Да, това обвързва, това ражда любов, мога да ви кажа. Веднъж двамата заседнахме между Етал и Оберау. През декември 1974 година. Снежна буря. Два часа чакахме да разчистят пътя. Тогава му отстъпих палтото си. Топлих го със собственото си тяло и за концерта беше във форма, а в мен вече се зараждаше опустошителен грип. Позволете да пийна още малко.
Не, никой не се ражда контрабасист, повярвайте ми. Пътят към контрабаса минава през много завои, случайности, разочарования. Мога да кажа, че при нас в Държавния оркестър от осем контрабасисти няма нито един, който да не е бил мачкан от живота и ударите, които той му е нанесъл, да не са изписани и до ден-днешен на лицето му. Моят живот например е типична съдба на контрабасист: властен баща, държавен служител, немузикален, слабохарактерна майка, флейтистка, отдадена изцяло на музиката. Като дете боготворях майка си. Тя обичаше баща ми, а баща ми обичаше по-малката ми сестра. Мен никой не ме обичаше – знам, субективно мнение е. От омраза към баща си реших, че няма да стана чиновник, а творец. За да отмъстя на мама, избрах най-големия, най-тромавия, най-неподходящия за солово изпълнение инструмент. За да я нараня смъртоносно и да нанеса последен удар на баща си, накрая все пак станах държавен служител: днес съм контрабасист в Държавния оркестър, трети пулт. Всеки ден в образа на контрабаса, най-големия от женските инструменти – това е заради формата, – изнасилвам собствената си майка и този вечен кръвосмесителен символичен полов акт естествено е продължаваща до безкрайност морална катастрофа. Тази морална катастрофа е изписана на лицето на всеки басист. Толкова за психоаналитичната страна на инструмента. Само дето това прозрение не помага особено, защото... психоанализата е към края си и самата тя го разбира. Защото, първо, психоанализата поражда много повече проблеми, отколкото тя самата е в състояние да разреши. Прилича ми на хидра – образно казано, – която сама си отсича главата. В това е вътрешното неразрешимо противоречие на психоанализата, в което тя сама се задушава. Второто е, че днес психоанализата е всеобщо благо. Всеки го знае. В оркестъра сме сто двайсет и шест музиканти и поне половината от тях ходят на психоаналитик. Навярно ви е ясно, че това, което преди сто години сигурно щеше да е сензационно научно откритие, днес е дотолкова нормално, че не вълнува никого. Или се учудвате, че десет процента от днешните хора са депресивни? Наистина ли ви учудва? Мен не. Чуйте какво смятам аз, без да се нуждая от психоанализа. Според мен е много по-важно – щом заговорихме по темата, – да е имало психоанализа преди сто, сто и петдесет години. Така щяхме да си спестим например някои неща от Вагнер. Той е бил свръхневротичен. Произведение като „Тристан” например, най-великото, което е създал, как мислите, че е възникнало? Само защото е имал връзка с жената на свой приятел, която години наред го издържала. И тази измама, това, как да кажа, това непристойно и жалко поведение така го е терзаело, че е извлякъл от него уж най-великата любовна трагедия на всички времена. Тотално изтласкване чрез тотална сублимация. „Висша наслада” и така нататък – нали знаете. По онова време прелюбодеянието все още не е било в реда на нещата. А сега си представете, че Вагнер бе отишъл с проблема си на психоаналитик! Едно е ясно: „Тристан” никога нямаше да се роди. Това е сигурно, защото неврозата нямаше да стигне толкова далеч. Впрочем Вагнер е биел жена си. Първата, естествено. Втората не. Със сигурност не. Но първата е яла бой. Изобщо е бил неприятна личност. Умеел да се държи любезно, бил дяволски чаровен. Но неприятен. Аз смятам, че не е можел да се понася. Непрекъснато е имал обриви по лицето от... отвращение. Въпреки това жените са го харесвали, тичали са подире му. Много силно ги е привличал. Непонятно...

Станете почитател на Класа