Днес Емил Димитров щеше да навърши 80 години.
Кралят. Без никакво съмнение.
Той си отиде преди 15 години – точно по средата на Разгула.
Не се отрече от себе си.
Не пя „революционни" песни – лъжливи, естествено.
Не писа декларации, за да се изкара жертва.
Не прескача от партия в партия.
Не се кле в този или онзи.
Не воюва с колегите си.
Не използва лактите си, за да се докопа до тлъстите залци на „демокрацията".
Неговото знаме беше „Моя страна, моя България".
Остана си такъв, какъвто си беше. Крал.

***

Предлагам ви едно изречение от него: веднага ще усетите, колко добър,
великодушен и ненатрапчив човек беше. Както се полага на един Крал.
Предлагам ви и няколко минути от спомените на Грета Ганчева, споделени три дни след смъртта му.

Също и интервю от книгата на Антон Стефанов „Легендата и нейните герои. 77 свидетелства".
В него Той казва: „Знам колко струвам – не съм стока с намалена цена."
Едно е сигурно – Времето ще бъде безсилно пред него.
И това се полага на един истински Крал.

***

/Интервю на Антон Стефанов, фрагменти/

− Какво си спомняте за „Всяка неделя"?

− Това беше доста отдавна. Кеворкян ме покани веднъж като събеседник по желание през 1980 година. Тогава за пръв път изпях моята песен „Акордеон", тя после стана хит. По-късно ме покани в класациите „Мелодия на „Всяка неделя". Песента, която изпях, така и не стана популярна. Слушателите я избраха на първо място, но музикантите не я признаха. Единствен ме защити тогава Митко Симеонов. Той каза, че това е една прекрасна песен.

Аз много се притеснявах, когато Кеворк ме покани, защото съм перфекционист. Искам всичко да бъде изпипано и точно. Притеснявах се, но той така естествено поде разговора, че още от първата му дума се успокоих и почнах да говоря свободно. Благодарение на Кеворкян „Всяка неделя" стана най-необходимото и най-изпипаното предаване. Той знае как да покаже лицето, образа и душата на дадена известна личност. Без да има гавра, без атракция и кич. Аз съм живял в Париж и съм гледал много предавания, но никое не съм следял така, както „Всяка неделя".

− Кеворкян не ви ли смути с провокационните си въпроси?

− Той успяваше да разбере от дадена личност колко струва.

− Вие какво си признахте пред него?

− Че ме мразят композиторите. Че преди години заради песента ми „Моя страна, моя България" смениха регламента на „Златният Орфей".

− Програмата създаваше ли ви чувството за звезди, поне за кратко?

− Никога не съм се чувствал звезда. Кеворкян показваше хората с техните проблеми, техните залитания, пороци. Той сполучи да направи това.

− Умират ли звездите?

− Не, те винаги светят. Е, някоя пада, но това е космос. Така помага на друга да се издигне.

− Какво може да накара една звезда да умре?

− Много мразя тази дума. Аз не съм звезда, аз съм константа. Стоя си на положението. Може да има под мене, над мене, но аз съм си на моето място. Вярвам в себе си. Длъжен съм да направя и тази така наречена сватба с публиката, за да може тя да повярва в това, което пея. Ако не ме възприеме, аз няма да вярвам в себе си.

− Да, но вие винаги сте били отричан певец от критиката? Това не ви ли обиждаше?

− Не. Аз винаги ще бъда отричан, защото знам колко струвам. Не съм стока с намалена цена.
Благодарен съм на „Всяка неделя", защото Кеворкян ме покани в един период, в който имах проблеми с изяви, записи. Не ме пускаха по радиото и телевизията. Изведнъж той ме блъсна и ме издигна нагоре.

− Носили ли сте талисман за кадем в програмата?

− Не, талисмани не съм носил. Просто вярвам в себе си.

− Това е сигурно защото имате възможност да си гадаете бъдещето?

− Да, аз съм медиум. Когато ме питат: „Вярваш ли в Бога?", аз отговарям, че всеки носи Бога в себе си. Ако той не вярва в себе си, не вярва и в Бога. Всеки си носи кръста.

− Ако трябва да сравним онзи Емил Димитров, който е бил събеседник по желание през 1980 година, и сегашния, с какво се различават?

− Аз се чувствам така, както и преди много години. Не мога да се променя. Приемам всички новости, даже се уча от тях, но си оставам един младок, може би ще си умра така.

− Добре, а как се ражда една ваша песен?

− Сякаш онзи отгоре ме удря по дясното рамо и ми казва: „Пиши това!"

− Кой е най-големият връх и кое е най-голямото падение?

− На сцената не съм имал никога падение. Само съм се оттеглял, за да си заредя батериите. Но в живота си въобще не съм имал връх. Просто не ми вървеше. Това обаче не ме интересува. Аз си гледам музиката. Напоследък почнах и сам да си пиша текстовете.

− А къде са ви наградите?

− За мен миналото няма значение, гледам само в бъдещето.

− Самотен ли сте?

− Може би най-самотният самотник, но хич не ми пука, защото хората ме обичат и ме търсят.

− Страхувате ли се от смъртта?

− Въобще не мисля. Може сега да умра, да получа удар, да падне полилеят на главата ми, но не мисля за това. Имам даже една песен − „Само един живот не е достатъчен".

− Ако днес сте събеседник по желание, какво бихте оставили от себе си в споменика?

− Пеех една чешка песен за неделята, която винаги се повтаря. Това означава, че винаги ще има „Всяка неделя".

− Значи живеем от неделя до неделя?

− А, това е хубаво, харесва ми. Да. Живеем от неделя до неделя.