Валентин Караманчев изтръсква памет и страсти в „Брашнен чувал“

„Професор Пелева изследва живата, нетленната плът на забележителни белетристични творби. След нея е неприлично да се занимаваш с ексхумация на тленни останки. Професор Пелева не заклеймява априори други мнения по темата. Даже очаква оспорване на нейните тези. Поради това и аз с претенции не на изследовател, а на читател – съвременник си позволявам две несъгласия с нея. Във всичките 320 страници тя не излиза вън от парадигмата Георги Марков – Държавна сигурност… Това ако не е „недостатък”, то поне е недостатъчност. Трудът на професор Пелева прави път на бъдещи изследователи на творец като Георги Марков. Да го обхванат цялостно извън неговата обреченост и обвързаност със зловещата ДС. Парадигмата творец и тайни служби не е българско явление. А всеобщо, където е имало, има и ще има държава” – Валентин Караманчев за „Георги Марков – снимки с познати” на Инна Пелева. Нейната книга излезе преди 3 години. Четем Караманчев в „Брашнен чувал” (Синева).

 

https://toppresa.com/wp-content/uploads/2020/11/Karamanchev.jpg

 

Детска болест на „демократизираното” ни литературознание или обикновен конформизъм? По-скоро и двете, но след три десетилетия натежава второто. И ще натежава. Същностното надникване в духовната култура на онова време – соца ще е с излизане от въпросната парадигма, с изоставяне на формулата „власт – култура – власт”.

Можем ли да оспорим Караманчев за „държавата”? Ако не, тогава формулата е „култура – власт – култура”, но само в частност, в задължителна бележка под или над линия, читателят да знае, че е имало и такива обстоятелства и те са били от значение. А формулата „власт – култура – власт” е нещо друго, съвсем тясно, да, литература, която се вписва в нея е имало и ще има и просто не заслужава внимание. Тя е неизбежното мезе на всяка власт. И всичко това, ако се изключи глупостта като мастило за перата на социализмолозите.

Караманчев сочи с пръст срамежливата тема. Книгата е продължение на „Патила и страдалчества на книги и люде”. Десетки спомени, портретни зарисовки, полемики по повод. Публицистиката е на по-първа линия, в сравнение с предната му изява. Емоционално, страстно. Генерален директор на ДСО „Книгоиздаване” и председател на Държавното обединение „Българска книга и печат”, както сам се представя. Достатъчно голям началник, за да е любопитно споделеното. Но и писател с категорично лице.

Новост са 10-те биографични портрети на Георгиевци – от министър-председателя Георги Атанасов до литератора и самоук агроном и негов земляк Георги Милчев. Голямата находка е поредицата за местни служители на Бога, в която стърчи Митрополит Пимен, „алтернативният патриарх”.

Принос и в краеведението, защото основните персони и събития тук са от неговия край, Югозапада. Силата на тази изява обаче е в позицията му на пишещ. Пределно убеден в идейната си посветеност и пределно еманципиран от времето – миналото и сегашното за да се хване за историята. Голямата история и малките истории, които не винаги са в хармония с нея и там е чарът им.

Дъбнишките събития от 1925 г. „проблясват” често из съдбите на героите му, а той, който е от най-вещите им познавачи и точно той има какво и как да разкаже, ги спестява. За сметка на автентичните спомени на примерно лекаря анархист Любен Янкулов за преживяното на остров Персин през 1950-1951 г. или за опита за „македонизиране” на населението пак от онова време. Половината да беше истина, пак си заслужават прочита.

А всъщност у Караманчев надделява писателят. Хем гласът на писателската честност, хем – винаги дефицитният – еманципираният глас в нашенския живот… Колкото до второто несъгласие с професор Пелева, то е от етичен характер и тук ще го спестим.

 

Петко Тодоров

 

Станете почитател на Класа