Ина Михайлова, Париж
Специално за в. „Класа“

Край Сена времето е меко, затова пък рядко няма вятър. Дори и в края на юни. И парижани, и туристите обичат това място и не пропускат да навестят Musée du quai Branly. Вратите му са отворени вечер до 21 часа. Там все има нещо различно, което може да се види. А и да се чуе.
В музея е разположена твърде интересната и богата експозиция Un sciècle de jazz (Един век джаз).

1917-а: емиграцията на джазмените

Философът и изкуствовед Даниел Сутиф, който е събрал изложбата, казва, че влиянието на джаза надхвърля музиката. Картини, илюстрирани издания, афиши, обложки на дискове и снимки събират цялата история в няколко зали. А през това време посетителите са потопени в музиката, която постави на колене ХХ век.
Може 1917-а да не е рождената година, но е много важна, защото тогава е затворен Нюорлеанският квартал Storyville, първото убежище на новите ритми. Налага се джазмените да емигрират в Чикаго и Ню Йорк. През същата година е записана плочата, върху чиято обложка за първи път се появява думата „джаз”. Записът съдържа парчетата Livery Stable Blues и Dixie Jass Band One Step на групата The Original Dixieland Jass Band. Още преди това обаче музиката е вдъхновявала американския художник Стюарт Дейвис и създателя на кубизма, испанеца Пабло Пикасо.
Разкази от Jazz Age-а
Джаз вълната обхваща следвоенна Америка през 20-те и 30-те години на миналия век. От този момент нататък изразът Jazz Age, роден от новелата Tales of the Jazz Age (Разкази от ерата на джаза) на Франсис Скот Фицджералд, става нарицателно за една цяла епоха.
Ритмите на тази музика са пренесени в Европа, а родената в Америка „черна перла” Жозефин Бекер подпалва европейските сцени.

Ах, този суинг! Ах, този Бибоп!

През 1939 г. големите оркестри на Бени Голдмън и тромбониста композитор Глен Милър си резервират място за следваща епоха на музикална истерия – времето на лудия суинг. Годините са представени чрез творби на рисувалия на „Монмартр” в Париж чешки художник Франтишек Купка и Томас Харт Бентон, който е най-големият американски майстор на репрезентативната живопис и гений на антимодернизма.
Но идва времето на Втората световна война. И докато емигриралият в Ню Йорк холандски абстракционист Пит Мондриан е силно увлечен от новия жанр Бугу Уги (Boogie Woogie), последователите на течението Zazous (Зазу) показват с ирония неприязънта си към окупацията.
Краят на войната е и начало на музикалната революция Бибоп, започната от Чарли Паркър, Дизи Гилеспи и Майлс Дейвис. По същото време се заражда и абстрактният експресионизъм (Action Painting), който е свързан с джаза чрез Джаксън Полак (американският художник, който залива платно с кофи боя върху голите дъски на пода на студиото си). Анди Уархоул и други известни графисти са главните участници в изработката на кориците на дискове. Фотографи от величината на Лий Фрийдландър, направил петте натуралистични снимки на 20-годишната Мадона Луис Чиконе, също е заразен от тази музикална лудост. В киното емблематичен остава озвученият от Майлс Дейвис филм на Луис Мейл Lift to the Scaffold.
Контрапункт на черния нюйоркски джаз през 50-те и 60-те години на миналия век донася така свежият Уест Коуст Джаз (West Coast Jazz), който идва направо от Холивуд. Разликата се вижда и по обложките – слънчеви плажове и руси хора.

Освободете тази музика!

60-те и 80-те са годините на черната революция, а нейното музикално начало слага албумът на Орнет Колман с двусмисленото заглавие Free Jazz – което може да се тълкува и като „освободете джаза“. Пиер Пауло Пасолини, италианският писател и режисьор, известен с левите си убеждения, смелите си творчески решения, философската си поезия и неприкриваната си хомосексуалнос, е сред артистите, съвременници на движенията Black Power, Black Muslims и Black Panthers. В творбите си те изразяват желанието за свобода на джаза и на неговите майстори.
Характерно за съвременната епоха е, че стиловете придобиват различно звучене и намират ново място в музикалния свят. Бибопът на Уинтън Марсалис се устройва по реномираните Uptown барове, докато последователите на Free, начело с Джон Зорн заемат малките Downtown клубове. Третият „вид” съвременен джаз е представен в останалата част на света, която предпочита да смесва стиловете.
Експозицията завършва с реализираната през 1989 г. инсталация на митичния афроамерикански артист Дейвид Хамънс Chasing the Blue Train. Тя е направена в памет на саксофониста Джон Колтран. Посланието е: дори ХХ век, този „един век джаз” да е свършил, влакът на музиката още се движи.

---

Бранли – място, на което културите си общуват

---

Във Франция има неписан закон, според който всеки президент трябва да остави нещо след себе си. Ако споменът от Митеран е новата сграда на Националната библиотека на Франция и доста модернистичната в стил Илюминати пирамида на „Лувър“-а, то Ширак се опира на световните обичаи и митологията. Той построява Музея на кея Бранли (Musée de quai Branly), който е открит на 20 юни 2006 г. Зад стъклените прозорци и огромната „растителна“ стена са разположени постоянни експозиции на т.нар. примитивни култури от цял свят. Разделени по континенти, подкрепени с филмови кадри и звуци, залите разказват истории за онази стара неевропейска култура, към която доскоро само антрополозите имаха интерес. Целта е опознавателна, но в идеята прозира и чист политически елемент, защото след суданския Дарфур и след Ирак Европа със сигурно има нужда от място, на което културите могат да си общуват.