Елиана Митова Димитър Киров откри нова изложба в столичната галерия "Райко Алексиев“. В нея е включил над 70 творби. В същото време в Българския културен институт в Будапеща върви друга негова експозиция. Роден в е Истанбул, но името му завинаги е свързано с Пловдив. Първите му стъпки в живописта съвпадат с появата на съмишлениците в изкуството като Енчо Пиронков, Георги Божилов – Слона, Йоан Левиев, Христо Стефанов. Митьо Киров, както с любов го наричат в Града на тепетата, работи в различни области - живопис, театрална декорация, монументална живопис, рисунка. Негови картини са притежание на редица световни музеи и различни частни колекции. - Маестро, завръщате се с голяма изложба след тежко заболяване. Как живеете сега? - Тъжно. Никога не съм си представял, че българският народ може да стигне до толкова голямо разслоение на бедни и богати. Че у нас ще има хора, за които насъщният е проблем. Какъв е тоя огромен парламент с 240 депутати? Какви са тия избори – по 15 кандидати за едно кметско място? Бълват празни думи по телевизията, да им се чудиш на глупостта. Щатните бройки в изпълнителната власт непрекъснато растат, раздуват се. Към днешна дата сме около седем милиона. Достатъчно е 70 души да ни управляват, ама качествени. А за болестта не ми се мисли. Прекарах инсулт, лежах в болница. Почти ослепях с едното око. Лекарите казват “Радвай се , че оцеля, и се наслаждавай на живота”. И аз го правя. - Вие сте много популярен в Пловдив. Не се ли опита някой от кандидатите за кмет да ви приобщи към кампанията? - Чудя се на тоя народ защо въобще отива да гласува! От 1989 г. насам съм гласувал един-единствен път, не повече. Политическата класа да си ходи сама до урните и да се самоизбира. Това заслужават. Въобще не ме интересува кой ще бъде следващият пловдивски кмет. Интересува ме вълшебната атмосферата в къщата ми в Стария град, бачкането и жена ми. Сутрин ставам в 6 часа, до обед рисувам, малко почивка – и пак на работа. До вечерта. - Има ли пазар на изкуството в България? - Пазар за произведения на изкуството у нас няма. Дано след 50 години нещата се променят. От време на време у дома идват хора, които отдавна ме познават. Когато имат възможност, купуват. Дори една картина да не продам от тая изложба, която е пред очите ви, няма да съжалявам. Жалко обаче за ценителите, които разбират от изкуство, а нямат възможност да купуват. И за ония, които имат пари, но нямат желание да ги вложат в картини. През 70-те години, когато в Пловдив правехме изложби с Йоан Левиев или с Георги Божилов – Слона, от София идваха специално за откриването, по два претъпкани автобуса с почитатели. Сега почти никой не идва. - Май сте пристрастен към миналото, когато творците се радваха на откупки, но трябваше да свеждат глава пред художествените комисии, които вършеха работата на цензурата... - С никаква цензура не съм се съобразявал, нито пък някой се е опитвал да ми я налага. Защото не съм завършил живопис, а монументална живопис. Със Слона и Йоан Левиев сме ученици на проф. Георги Богданов, немски възпитаник, човек с огромна култура. Той имаше следния принцип – занимаваше се само със слабите студенти, а нас тримата ни бе оставил на мира. Даде ни шанс да се развиваме сами. Не ни вкара в никакви канони. Другите, които следваха живопис, се бяха превърнали в сенки на преподавателите си, а те не им даваха да гъкнат. И макар че започнахме да творим във времето на социалистическия реализъм, съхранихме свободата си. И най-догматичните цензори просто бяха принудени да се съобразяват с нас. Помня го като че беше вчера: по време на обсъждане в зала “България” Илия Петров хем ни разкритикува, хем ни направи най-добрата реклама. Той каза: "Аз тези млади хора не ги разбирам, но за мен те са художници!" - Много пъти сте излагали картини в чужбина, не се ли изкушавахте да останете да живеете там? - През 1967 година известна парижка галерия ме покани да работи с мен. Благодарих за честта, но не приех, защото означаваше да не се завърна в България. Мнозина колеги, които отиваха да рисуват в Париж, останаха там като емигранти. И днес не можеш да ги познаеш, сякаш никога не са били художници. Освен един, Любен Диманов. А аз живея в град, който по нищо не отстъпва на Париж. Дишам в центъра на античен акропол, около мен няма сиви парижки стени, а цветни силуети на разкошни къщи, потънали в зеленина. - От повечето картини и мозайки в изложбата ви гледат очите на съпругата ви – балерината Русалия Антонова Кирова... - И Салвадор Дали, и Пикасо, а преди тях Микеланджело и Леонардо рисуват винаги своя тип жени. Роси има много от чертите на моя тип. В нея открих най-близкия ми идеал за женска красота.