Портрет в прозореца


Петър ПЛАМЕНОВ
 

Прозорецът е око,
от което се крадат гледки
!
- би искал да каже Бодлер.
 

През прозореца може да се гледа баналната катадневност и скуката на монотонното ежедневие, но и вечните и красиви неща. Вижда се от близо тъжната, трагична участ на човека, слабата му несъвършена природа, несправедливият му социален космос, но и ламтежа му по съвършенство. Гледайки през външния прозорец, се отваря и един вътрешен прозорец към невидимия страшен и красив пейзаж на здрачния Аз.
Аз съм поет и воайор, но не някакъв си там чекиджия, който на тъмно мастурбира, защото се гнуси от допир и не му става, ако не е скрит. Това не са истинските воайори, това са си просто онанисти. Истинското воайорство е изкуство, способност да се взираш в същността без да докосваш, без да приближаваш. Да гледаш, значи да проникваш до истината. Воайорът-творец е наблюдател на човешката съдба, а наслаждението идва от тишината, в която потъва. Нещастниците, които се опитват да живеят, но всъщност сънуват живота си, са марионетки в ръката на Вездесъщата Случайност, да си воайор значи да се уподобиш на Съдбата, която гледа недосегаема и свободна. Да съзерцаваш е свобода. Въпросът днес обаче е – да гледаш или да съществуваш, да бъдеш зрител или герой, да имаш власт или мъдрост и възможно ли е двете да съвпаднат?!



 

Живея в краен столичен квартал. Прозорецът, особено на високите сгради, прави живота да изглежда като театър. Две са постоянните гледки от прозореца ми – едната е окото на небето, което непрекъснато мени цвета си, из което плуват облаците на тъгите и радостта, а другата е гробището. При по-силен вятър от запад можеш дори да дочуеш жалбите на плачещите гласове.
Моят съсед от ляво е адвокат, млад хубав мъж с мускули и силна воля – тича в парка всяка сутрин, въпреки комарите, студа или жегата. Вечер винаги си е в къщи и никага не излиза, защото има твърде много работа. Веднъж го заварих в ръка с голям бинокъл. Едва като се прибрах в апартамента си осъзнах: “Той е воайор!!!”, но ми стана интересно какво ли толкова гледа. След няколко дни се сдобих със силен бинокъл. Прозорецът е око, което гледа, но и око, което е гледано. Вече не гледам телевизия, престанах да ходя на театри и концерти вечер, просто наблюдавам суровия материал на изкуството и с мисля колко нескопосани писатели има да не разбират живота, а той самия да надминава очакванията и въображението им.
Привечер. Здрач. Постепенно прозорците светват един след друг. Прозорецът е повече от око и поглед – той е надежда и очакване – небе, близко сродно, непрекъснато молено и умолявано... Насреща блокът напомня на филмова лента, светещите прозорци са кадри, а хората актьори. Понякога си мисля, че човекът не е способен на нищо друго освен на фрагменти. Седя удобно в креслото си срещу прозореца и наблюдавам кадрите на светещите прозорци - чудесен филм. Дори не трепвам, не дишам. Виждам всички подробности бинокълът е професионален, такива използват капитаните на кораби.


 
На последния етаж една самотна жена в луксозно обзаведен апартамент с картини по стените и малки пластики около меката мебел в бледо прасковен цвят, говори по телефона, рязко затваря слушалката и известно време се щура напред назад, очите й са като на полудяла уголемени, виждам как гърдите й се повдигат учестено. За миг сяда на една софа и държи глава в ръце. Когато пак имам възможност да видя лицето й то е вече бледо спокойно и по някакъв невероятен начин ведро. Вечерта навън е чудна, края на май, не е горещо, вятърът гали, самият той е музика, дъхти на жасмини толкова силно, че тъмнината трепти във виолетови отсенки. Жената бавно стига до прозореца, отваря го, вдъхва тази привечерна свежест, миг преди да изгрее луната, обляга се на рамката. Покачва се на нея и “О, ужас!!!” скачи от прозореца. В първия момент не осъзнавах какво видях. След два часа всичко утихна наново.
Пак се взирам. Най-горният етаж – апартамента на самоубийцата вече не свети. Прозорецът е сляп и празен, напомня на пещера, вулва, която приканва да откриеш тъмнината на страстта в нея, да нахлуеш, да потънеш в страшният й, но и утешителен мрак. На по-долния етаж гледката също е драматична. Около един ковчег, в който лежи млад едър мъж плаче и се суети стара жена. Всичко е доста сълзливо. Слизам по-надолу.
Възрастен доста запазен мъж с достолепно поведение прошарена брада и коса седи срещу прозореца, за миг сякаш предполага, че го наблюдавам и ме гледа вторачено, но всъщност погледът му е взрян в нищото на мрака и оранжевата светлина на уличното осветление. Пуши едри пури, пие скоч без лед в ниска тумбеста чаша и държи в ръката си бастунче от червено дърво, завършващо със сребърна лъвска глава. Между отпиванията устата му потреперва от някакъв вътрешен гняв, може просто да има тик, защото иначе е напълно спокоен и цялото положение на тялото му излъчва увереност и непоклатимо себеусещане за достойнство. Интересен и странен човек – като всеки друг.
На по-долния етаж виждам мъж, който чете едно писмо. Докато го чете изражението на лицето му е толкова изумено, почудата така отчетливо се долавя, че лицето му прилича по-скоро на театрална маска, отколкото на жив човешки лик. Става нервно отива към прозореца и гневно дърпа завесите.


Под него с мека светлина грее прозорецът на четвъртия етаж – това е любимият ми прозорец. Една красива около двадесет и четири годишна руса жена, винаги облечена добре, отива съм входната врата отваря, пощальон й дава пакетче, тя се разписва задъхано. Затваря вратата и пръстите й треперейки жадно развързват малко пакетче, разкъсват хартията – кадифена кутийка алена като кръвта на есенен залез, отваря, не мога да видя какво е вътре. Очите й се разширяват, устните зейват от изненада, тя немее, не може да се съвземе вече няколко минути, не чува тупурдията на съседите, които току що се прибират и разбират за инцидента, не чува как кучето лае бясно до нея и поскача. Тя е вцепенена, очите й са два диаманта в пролетна утрин, просияли от случайни лъчи във всички цветове на щастието. Вцепенението й продължава доста дълго, което показва силата на неочакваните подаръци, в които винаги съм бил убеден.
Има два тъмни етажа, а над партера свети една спалня. Там мъж и жена страстно се любят. Не обичам да гледам секс, вече подчертах, че съм качествен воайор, а не някакъв си там адвокат-онанист. Учудва ме само как смъртта засилва сексуалното желание, те сега са хищници, които се дерат, разкъсват от страст, изяждат се. Сигурно ще заченат и дете, което ще се роди красиво и жестоко. Не искам повече да гледам тези статисти те искат живот, уплашени от смъртта, а сътворяват още един смъртник в този свят, още едно трагично същество, което ще разбере какво е да умреш.
Досега разказвах своята история, защото гледайки носиш отговорност пред всичко, което си видял, погледът има вина пред видяното. Наблюдаващият съучаства, съдейства на гладката, през него, тя става трайна, а не случайна, става история, разширява се и придобива значение за живота. Свидетелското око прави от едно напълно произволно стечение на обстоятелствата, непоклатима логика на съдбата. Прозорецът е картина на реалността, рамка на ужаса, но и отвор към небето, душата на дома, има ли в душата ми прозорец за небесата?! Имам ли дом вън от себе си. Моите очи и моят поглед са причината за всички тези кадри. Аз съм причината за всяка една от тези гледки.


 
Русата жена е моята любовница, аз й пратих пръстен с диамант колкото лешник. Срещаме се тайно повече от година.
Мъжът над нея е най-добрият ми приятел, учехме в едно училище и седяхме на един чин. Той все казваше, че бих бил гениален, ако не бях толкова затворен и страхлив, толкова флегматичен. Писмото е от мен, то показва с неопровержими аргументи, не само че не съм страхливец, но и че съм всеотдаден творец с ярко въображение.
 


 

Жената, която се хвърли през прозореца от най-високия етаж е любовницата на възрастния мъж, който живее над моя приятел, той е баща на убития младеж, който оплаква възрастната жена. Младата не можа да понесе, че човекът, който най-много обичаше на света, е убит от собствения си баща – мъж, когото смяташе, ако не за почтен, то поне за достоен, разбра това от телефонният разговор. Аз й се обадих. Разказах й всичко.
Тук е мястото да си призная истинската професия. През свободното си време съм поет, а през останалото наемен убиец. С парите от убийството, купих на любовницата си пръстена с диаманта. Възрастният мъж ме намери чрез един приятел, за когото работих преди година. С удоволствие си свърших работата си, защото има някаква поезия в това да отнемеш нечий живот, заради погазена любов и разочарование. Не беше трудно да пусна куршума в главата на онзи наивник дето лежи сега в ковчега. Каква ирония баща и син влюбени в една и съща жена, която обаче не е майката и заради, която единят загуби живота си, а другия се лиши от син и наследник.


P.S. Вече не мога да пиша. Още не проумявам, защо светът е така несъвършен и хората толкова страховити в глупостта и гордостта си. Светът не искаше моята поезия и моята чиста душа, докато исках да му ги подаря, а по-сетне когато ги изгубих, той ги оцени и започна да ги търси. Светът ненавижда чистотата и убива всичко красиво. А съвестта ми е толкова тиха, все едно, че съм убил досадни комари, а не хора. Човек носи в себе и тъмна страна, добре е да се вгледа в нея, да я приеме и да се опита да й се противопостави, а аз не само я погледнах, а се оставих да ме погълне. Струва ли си словото тези погубени животи, имам време цял живот да разбера, но не знам дали отново ще проговоря някога. Все пак вече имам чудесен сюжет, но ще го оползотворя ли?! Струва ли си въобще и най-великото словото цената на живота?! Всеки писател плаща за творбите си със собствения си живот, а аз с живота на другите.

Станете почитател на Класа