Талант за щастие

 Петър ПЛАМЕНОВ

Уговарям си среща с любимата на поколения българи актриса Анета Сотирава, за да си поговорим за Любовта, Театъра и Живота, само няколко дни преди празника на Влюбените и Виното. Винаги когато съм гледал филми или постановки с нейно учаестие съм се възхищавал не само на удивителното й даровение, непоклатим актьорски професионализъм и вдъхновеност, но най-вече на особено й излъчаве, съчетаващо буден интелект, подкупващ чар, мекота и накаква особена спонтанна обичливост. Ще говорим на чаша кафе в стилно столично кафене само на няколко метра от родната й къща, недалеч от Докторската градина. Един от най-интимните централни квартали със старинни къщи, боядисани в жълто фасади по виенски маниер. Прекрасен ледено студен ден със сняг и бласкаво слънце.


Сцена от "Всяка година по същото време"
Анета Сотирова -Дорис и Тодор Колев -Джордж

Формалният повод за разговора е неотдавнашната премиера на продължението на знаменитата пиеса на Бърнард Слейд „Догодина по същото време” – „Всяка година по същото време”, която вече се превърна в едно от най-любопитните явления на този театрален сезон. Спектаклите се разпродават с месеци напред, а билети се откриват само на търси се, също както преди 20 години се случва и с първата пиеса, за която никой не предполага, че ще се превърне в хит и ще се играе при препълнени салони близо 10 години. Въпреки това желанието ми е да проникна зад обичайния образ на великолепната актриса и да науча повече за вътрешния й свят, за нейния начин на мислене, за особения й мироглед, който прозира както в изкуството, така и в думите й, защото изкуството, разкрива по особен човека, който го прави – накак твърде откровено, дори недисректно.
Идва съвсем точна, шофирала е сама. Облечана много елегантно в красиво сако в хамелеонен цвят между кехлибарено и зелено, с елеганен лалевиден ревер, съчетно със строг черен панталон. Усихната и открита веднага ми спестява притиснението от респекта и с поглед ме превръща от свой почитател в приятел. Първите ни думи са за снощния спектакъл и невероятно красивия зимен ден.

- Как се чувствате днес в тази странно сълнечева сутрин и след спектакъла на „Всяка година...”?!

- Това всъщност ни беше четвъртото изиграване, представлението е още много младо и трепета е силен, но винаги се чувствам много конфортно след успешено представление... а днес направо ми се иска да отида някъде в планината или на вилата, да подишам чист въздух, дори да покарам ски...Трябва да се излезе някъде навън в такъв приятен ден.


- Какво Ви подтикна отново в дует с забележителния Тодор Колев да направите продължението на „До година...”?

- Пръст в това има режисьорът Андрей Аврамов, които се натъкнал на текста и провокиран от него го преведе специално за нас. Ние с Тодор играехме предишната пиеса с много любов и настроение и сега се заехме с нея от чист сантимент. Нямах търпение да я направим. Сантименът е много силна енергия, но малко се страхувах Тодор да не се разколебае в началото, а сега се радвам, че така присърце го прие и че отново сме заедно на сцената.


- Мисля, че част от успеха на новата версия се дължи и на този факт – публиката се връща, за да види какво се е случило с героите... Вие сте огнен дует с г-н Колев има химия и страст помежду Ви, но знам, че той е доста взискателен като партньор?

- Партьорът е твоето богатство, винаги можеш да разчиташ на него. И ние наистина сме много темпераментни. К караме често, спорим много, но този огън си личи после и на сцената... (тайнствено се усмихва) аз по принцип съм отстъпчива, но за образите си се боря упорито. Пък и Тодор е страхотен перфекционист, изпипва детайлите до съвършенство. И тук както и преди преобличанията са много и трябва да сме внимателни нещо да не се обърка, а времето за промяна е не повече от минута.
В една от сцените в новата постановка героят му се появява с боядисани коси и контактни лещи и той разбира се, трябва да си лепи изкуствена коса и да слага цветни лещи. Аз му казвах, че не е нужно да поставя и лещите – все пак след третия ред това няма значение, но той се заинати, повика на помощ прекрасната си съпруга и се научи да ги поставя за 30 секунди и за още толкова да слага косата... Много се радвам, че възстановихме и изключителния декор на първата постановка, които е дело на Светлана Цветкова, така се запази атмосферата и наистина двамата усещаме спектакъла като сбъднат копнеж, като завръщане...


- На мен обаче ми се стори, че този текст е доста по-тъжен, и като че ли магията на тази изключителна любов е поизвехтяла. Дорис и Джордж са много различни – той се страхува от старостта, тя се разболява. Не се ли опасявате, че тази промяна, ще засенчи свежестта на младите герои и ще затъмни романтиката на спомена?


- Не сте съвсем прав. Ако ме питате първата пиеса е доста по-слаба в драматургично отношение спрямо продължението. Дори самият автор Бърнард Слейд е бил изненадан от успеха й и не е мислил изобщо да я продължава, но после идведнъж вдъхновението го е споходило – представил си е какво става с героите му след 20 години. Сега те са по-реални. В първата пиеса двамата още търсят себе си и заедно порастват, а сега решават да останат един с друг за винаги, а това е трудно решение за всеки един от тях. Текстът на „Всяка година” е много по-плътен и задълбочен. Слейд превежда героите през повече конфликти и психологически състояния - те не са така наивни както някога, доста по-мъдри и трезви.
Това е пиеса за късната възраст, за последната права, за приятелството, което надживява дори силата на страстта... Отново е много смешно на места, но и тъжно, защото те трябва да намерят не само път един към друг, но и към това как да остареят. Да приемат истината на възрастта, когато тялото няма същата сила и енергия, а се появява и страх. Затова и Джордж се жени за младото момиче, затова и Дорис води шоу по месния канал и пише книга.


 
- Майка ми е гледала предишния спектакъл поне десетина пъти, разказвала ми е за него, пази програмата, сега посети новата постановка. Само любопитството ли провокира интереса и дали очаквате част от онази гореща публика пак да дойде, не се ли страхувате малко от реакцията им?

- Безспорно хората се връщат и от насталгия и от любопитство, но вече виждам, че жените водят мъжоете си да видят заедно спектакъла – това говори само по себе си. „Догодина...” преди 20 години беше голямо предизвикателство, с нестандартна фрагментарна форма, малко пикантна – защото не се говореше открито нито за секс, нито за изневяра. Докато новата пиеса е по-скоро семейна и предизвиква по-дълбоки размисли, не е така безгрижна има много силен социален аспект – Джордж не разбира новото поколение, чувства се депресиран, моята героиня е по някакъв начин самотна и има да се бори с доста неща.


 
- Какво е отношението Ви към режисьора и неговата работа? Нима и тук е както с военначалниците – без значение добър или лош, но трябва да се вслушваш в него, защото иначе има повече жертви от безвластието, отколкото при зле водено полесражение?!

- Парадоксално, но трябва да призная, че режисьорът не е партьор, а действително нещо като пълководец – нужно е да му се довериш, за да се получи спектакъла. Той трябва да те насочва, да ти подсказва пътища, но най-вече да те провокира, да изважда от теб изненадващи неща, за които дори ти самият не предполагаш, че дремят в тебе. В това отношение за мен бяха изумителни репетициите, най-вече на маса, с Леон Даниел, просто фантистични моменти на вдъхновение. Тук той бе абсолютно блестящ в анализа на текста и детайлите, значенията, който те носят за цялото. Леон бе способен да извлече и най-фините нюанси в смисъла на текста. Ето с него се получиха и първите по-експерименални постановки на класическата драматургия на Чехов.
Включително и по онова време беше трудно да се поставя Чехов, сложен автор е, но се съзнаваше, че това е особено важно за развитието на културата и режисьори като Леон Даниел имаха шанса да работят върху подобни заглавия.
В интерес на истината аз съм работила възможно най-интензивно и провокативно с жена, с Бина Харалампиева, която интуитивно усеща какво точно ти е нужно за твоя творчески процес и чрез провокация го изважда на преден план. Показателно е, че две от най-значимите ми награди отличието на СБА и Аскера са за роли тъкмо в нейни спектакли. Все пак ти имаш поглед отвътре, а режисьорът следва да обгърне целостта на спектакъла като общо внушение и в това е смисълът на работата му. Също е много приятно да се работи и с жив драматург – намеквам за остроумния Юрий Дачев, който считам за много способен творец.


Очаквайте втората част от итервюто...

 

  Анета Сотирова

Визитка

Една от най-интересните и значими български актриси. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ Кръстьо Сарафов през 1973 г. в класа на проф. Кръстьо Мирски. От 1974 до 1990 г. е част от трупата на Театър София, където играе Боряна в „Боряна”/ Йовков/, Маша в „Три сестри” от Чехов на Леон Даниел и др. Жъне шумен успех с ролята на Магда в „Апетит за череши”/Агнешка Ожецка/ и като Дорис в „Догодина по същото време” от Бърнард Слейд, не по-малко значимо е и участието й в „Хеда Габлер” на Ибсен. От 1990 г. е член на Малък градски театър Зад канала.
Богатият й артистичен талант се разгръща в широк диапозон от силно драматични, до комични и характерни образи от класическата до съвременната и българска драматургия в пиеси на У. Шекспир, Й. В. Гьоте, Б. Шоу, А. Шницлер, Кен Лудвиг, Петер Турини, Ал. Ейкбърн, Дж. Берто, Д. Мамет, Дьорд Шпиро, Д. Ковачевич, А. Страшимиров, Ст. Сатиев, Юрий Дачев, Т. Димова и др.
Снима се в киното, където създава над 22 роли, особено запонящи са превъплъщенията й като Белослава от „Сватбите на Йоан Асен ІІ”, Венетка в „От нищо нещо”, Теменужка в „Двойникът”, „Стената”, „Лавината”, както и появите й в „Куче в чекмедже” и „Принцът и просякът”. Участва в Телевизионния театър и записва за Радиотеатъра. Един от създателите на Кафе-театър.
Носител на множество театрални и кино отличия. През 1976 е наградена на Йовковите тържества – Добрич за ролята на Боряна. През 1996 получава най-високото признание „Наградата на САБ” за женска роля за Дафинка в „Свекърва” от Страшимиров, а през 2000 - Награда за женска роля за Елена в „Салон за плач” от Ю. Дачев. През 2003 г. взема Аскеер за главна женска роля като Зара в „Без кожа” на Т. Димова.


Станете почитател на Класа