Законът за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., вече е факт.
Във връзка с неговото приемане, вкл. по повод заявеното от уважаваните д-р Стойчо Кацаров (https://frognews.bg/novini/stoicho-katsarov-edin-vapros-kam-ministar-predsedatelia.html; https://czpz.org/society/12334-2020-03-22-06-15-39) и г-н Валентин Вацев (https://pogled.info/avtorski/Valentin-Vatsev/globalizmat-sreshtu-chovechestvoto.114554), намираме за уместно да споделим тук изложеното. Преди всичко с оглед изясняване на темата следва да заявим, че предметът на следващото изложение е ограничен до т. нар. извънредно положение, без да засягаме проблемите отнасящи се до него, свързани със суверенитета.
Съгласно Конституцията, България е република с парламентарно управление. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната. Това означава, че водещата роля в управлението на държавата е на парламента. Същевременно, една от характеристиките на някои парламентарни републики като форма на държавно управление, в т. ч. българската, е избирането начело на държавата на длъжностно лице с определен мандат, какъвто е президентът. Той може да има само представителни, но също така, макар ограничени, и управленски функции. Съобразно конституционната и законодателна уредба на Република България, по повод създадения със заповед № Р-37/26.02.2020 г. на министър-председателя Национален оперативен щаб, оглавяван от д.м.н. Венцислав Мутафчийски, назначен с указ № 27 от 07.02.2018 г. на президента и заповед № КВ-65/12.02.2018 г. на министъра на отбраната за началник на ВМА и главен лекар на Въоръжените сили на Република България, удостоен с висше офицерско звание, е наложително да се изтъкне, че върховен главнокомандващ на Въоръжените сили е президентът, който оглавява и Консултативния съвет за национална сигурност. Извън всяко съмнение вкл. съобразно официално заявяваното категорично от съответните управляващи в различни държави е, че заплахата от COVID-19 – фактическото основание както за решението от 13.03.2020 г. на Народното събрание за въвеждане на извънредно положение, така и за приемането на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, която е от глобален мащаб, е от такъв характер, който застрашава националната сигурност.
Конституцията в чл. 57, ал. 3 и чл. 84, т. 12 употребява понятието „извънредно положение”, без да го дефинира. Според първата от цитираните разпоредби: ”При обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите с изключение на правата, предвидени в чл. 28, 29, 31, ал. 1, 2 и 3, чл. 32, ал. 1 и чл. 37”. А съгласно втората: Народното събрание: „обявява военно или друго извънредно положение върху цялата територия на страната или върху част от нея по предложение на президента или на Министерския съвет”. Дали някой друг освен онзи, на когото съгласно чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституция е отредено изключителното правомощие да тълкува Конституцията, би се гмурнал в дълбините на семантичния анализ на тази формулировка, за да търси перления отблясък от мисълта на нейния творец, е не само съмнително, а и рисковано. Освен ако е съхранил в себе си античен дух не познаващ вината, когото неотвратимостта на съдбата лишава от самата възможност за своеволие. Но ако е благочестив християнин, за когото съдбата отстъпва място на Божественото провидение, в такъв случай, установявайки посредством своята вина отношение с Провидението би могъл да преодолее неведението си, знаейки я благодарение на Христос.
Както и да е, доколкото никой от ония, които според Конституцията са оправомощени и биха могли да питат досега Конституционния съд какво е имал предвид конституционният законодател, не е направил това, а и в новоприетия (оставяме настрана обсъждането на въпроса във връзка със спазването на съответните процедури и срокове за конституционно и законосъобразното осъществяване на нормотворческия процес) набързо Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., също не се съдържа определение, вероятно понеже им е известно, но не са ни съобщили, възползвайки се от предоставените ни неотменими съгл. ал. 1 на чл. 57 права по чл. чл. 28, 37, ал. 1, 38, 39, ал. 1, 52 и 55, в граници на разсъдливостта бихме могли да поразсъждаваме в опит да разрешим загадката що е това „извънредно положение”. Не абстрактно, а на базата на конкретните обстоятелства и съществуваща, доколко е налице такава, макар само основна правнонормативна уредба. Иначе безспорно не е лесно при възприетия от конституционния законодател енигматичен подход да изрази какво е имал предвид, то да бъде разгадано в търсене на онова, което е текло като негов съзнателен или на подсъзнателно ниво мисловен процес. Вкл. ако се опитаме да открием дали „или друго” се отнася по какъвто и да е начин към война или военно, доколкото все става дума за положения, или към каквото и да е друго, с което може и те да нямат нищо общо като състояния!? Така изглежда обаче, ако умуваме единствено над казаното в Конституцията. Но доколкото фактическо основание и причина за българския законодател в разглеждания случай с новоприетия закон е конкретно явление – т. нар. коронавирус, с по-елегантното наименование COVID-19, не би било непосилно да прозрем, ако не постигайки пълна яснота какво са спотаили великите народни представители зад формулата на т. нар. извънредно положение. И тогава не би било некоректно да допуснем на базата на не малко на брой други законодателни актове именно него като онова, което би могъл да е имал предвид конституционотворецът, каквато ситуация да бъде повод и причина, придаваща смисъл и съдържание на „или друго извънредно положение”.
Както повечето държави, освен Конституция Република България има и изработена Стратегия за национална сигурност (виж приетата Актуализирана такава с Решение на Народното събрание от 14.03.2018 г., обн. в ДВ бр. 26 от 23.03.2018 г., с времеви хоризонт съгл. т. 16 от същата до 2025 г.). А така също, освен Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България, Закон за защита при бедствия и Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност (приет на 29.07.2015 г., обн. в ДВ бр. 61/2015 г.).
Според т. 105 от Актуализираната стратегия за национална сигурност:
„В областта на здравеопазването усилията се насочват към подобряване на здравето на нацията като стратегическа цел, доминираща в реформите в сектора, съчетана с организационното, кадровото и финансовото стабилизиране на здравната система. Особено внимание се отделя на дейностите по:
• увеличаване продължителността на живота в Република България, намаляване равнището на инвалидност и смъртност сред населението;
• гарантиране на здравната сигурност на гражданите чрез осигуряване на устойчиво развитие на здравните дейности в лечебните и здравни заведения, на спешната медицинска помощ, трансфузионна хематология, трансплантация, медицинска експертиза и държавен здравен контрол;
• последователна и целенасочена държавна политика за осъществяване на високоефективен надзор над заразните болести, осигуряване на висок имунизационен обхват, включително сред уязвимите групи от населението, съгласно националния имунизационен календар и своевременно реагиране при възникване на ситуации, заплашващи общественото здраве;
• усъвършенстване на системата за опазване на страната от внос на инфекции с висок епидемичен потенциал в съответствие с Международните здравни правила и за провеждане на ефективен граничен здравен контрол чрез материално и кадрово обезпечаване на дейностите на местно и национално ниво;
• подобряване готовността на националната система за здравеопазване за реагиране и оказване на своевременна, качествена и непрекъсната медицинска помощ, включително провеждане на противоепидемични мероприятия, за гарантиране на живота и здравето на населението при използването на биологични агенти, химически, радиоактивни и ядрени материали с терористична цел;
• осигуряване на стратегическа рамка и финансови механизми за планиране и реализация на политиката за психично здраве.”
Т. е. според въпросната Стратегия така изброените, вкл. подчертани дейности са свързани с националната сигурност, наравно с отбраната като част от нея съгл. чл. 4, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България.
Според чл. 1 от Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност: „Този закон урежда управлението и функционирането на системата за защита на националната сигурност на Република България и контрола върху нея.”. А съгласно чл. 2 от същия: „Национална сигурност е динамично състояние на обществото и държавата, при което са защитени териториалната цялост, суверенитетът и конституционно установеният ред на страната, когато са гарантирани демократичното функциониране на институциите и основните права и свободи на гражданите, в резултат на което нацията запазва и увеличава своето благосъстояние и се развива, както и когато страната успешно защитава националните си интереси и реализира националните си приоритети.”. А според единствения § 1 от съдържащата се в него Допълнителна разпоредба:
„По смисъла на този закон:
1. „Риск за националната сигурност“ е вероятността за промяна в средата за сигурност, породена от съзнателно действие или бездействие, която може да доведе до нарушаване на състоянието на националната сигурност.
2. „Заплаха за националната сигурност“ е съвкупност от условия и фактори, които непосредствено водят до процеси или събития, нарушаващи състоянието на националната сигурност на Република България.
3. „Криза“ е събитие, което нарушава състоянието на национална сигурност в резултат на целенасочени действия или бездействия на лица, групи или организации.”.
Съгласно § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита при бедствия:
„По смисъла на този закон:
1. "Природни явления" са явления с геоложки, хидрометеорологичен и биологичен произход, като земетресения, наводнения, движения на маси (свлачища, кално-каменни порои, лавини), бури, градушки, големи снежни натрупвания, замръзвания, суши, горски пожари, масови заболявания от епидемичен и епизоотичен характер, нашествия на вредители и други подобни, причинени от природни сили.”.
Във връзка със Закона за защита при бедствия има приета през 2018 г. от Министерския съвет в съответствие с чл. 6а, ал. 2, т. 1 от същия и Национална стратегия за намаляване на риска от бедствия за периода до 2030 г. (с може би навяващите за някои известна носталгия инициали – НСНРБ), според която:
„НСНРБ отчита международния подход за осигуряване на съгласуваност на политиките за намаляване на риска от бедствия, адаптиране към промените в климата и устойчиво развитие, съгласно Рамката за намаляване на риска от бедствия от Сендай 2015-2030, Парижкото споразумение за климата и Програмата за устойчиво развитие на ООН до 2030 година „Да преобразим нашия свят“.
Националната стратегия за намаляване на риска от бедствия определя посоката на действие до 2030 г., като очертава съгласувана рамка за адекватно намаляване на съществуващите рискове и недопускане възникването на нови, повишаване на готовността и способностите за реагиране и бързото възстановяване след бедствия, при спазване на принципа „да изградим отново, но по-добре“.
Визията на настоящата стратегия е насочена към осигуряване на устойчива и по-безопасна среда на живот за населението на Република България.”.
Ако приемем въпросния „нашественик” най-малкото за заплаха или поне риск за националната сигурност, ако не като бедствие, при наличието на споменатата правна уредба, регламентираща достатъчно подробно всичко при подобна ситуация, което има да се върши, от кого да се върши, как да се върши, вкл. не хаотично, а организирано според правомощията и компетенциите на съответните органи и институции, не би било неоправдано, като оставим настрана, че в него се говори за министри, Министерски съвет, разни агенции, но дори не се споменават въобще парламента, президента като главнокомандващ, макар включените разпоредби отнасящи се за военослужещите от въоръжените сили, да не говорим за разпоредби свързани с контрол по изпълнението на новоприетият Закон за мерките и действията по време на извънредното положение и пр., да се запитаме с какво той би допринесъл за националната сигурност? И дали с него освен друго не се цели размиване на отговорността, която носи ръководителят на изпълнителната власт, дейността на която и преди, макар без тоя закон, но въпреки споменатите по-горе, се изразява в организирането на поредица от щабове, съвети и др. под., от които „врагът” не се стряска и не се плаши.
Както Народното събрание, така и Министерският съвет, със своята досегашна дейност показват явно, че не са компетентни при екстрени условия като настоящата ситуация за изготвянето и провеждането на конкретен план като стратегия, за което има достатъчно солидна нормативна база. Като оставим настрана по неколкократните ежедневни информации, брифинги и др. под., разпространявани чрез медии за пореден брой нови засегнати от въпросния коронавирус, които нямат оздравителен, да не говорим за мобилизиращ ефект, а напротив – всяващи страх и неувереност, ако не отчаяние, в най-добрия случай те се свеждат до обявяване на намерения и обещания за предприемане на едни или други опити за осъществяване на мерки, каквито според внушаваното от законодателната и изпълнителна власти, главният прокурор и др., вкл. посредством настояването за ангажиране и на армията с изпълнението на функции, се отнасят за случай на „война”. При това без обявяване на такава съгл. т. 10 или на военно положение съгл. т. 12 от чл. 84, респ. ал. 5 от чл. 100 на Конституцията. Очевидна е липсата на стратегия, от каквато да бъдат ръководени действията на споменатите институции, в резултат на което те не съставляват повече от хаотична реакция в прилагане на различни дефанзивни тактики за противодействие срещу „нападение от враг”, който не е и познат.
Тук няма да разглеждаме подробно споменатите Стратегии, както и съответни разпоредби от цитираните закони, които в достатъчна степен ясно регламентират както организацията, така също правомощията и функциите на съответните органи на държавата във връзка с осигуряването и гарантирането сигурността на републиката и нейните граждани, вкл. от гледна точка на взаимодействието на всички институции и гражданското общество в такъв процес, в т. ч. при спазване и съблюдаване на всички конституционно установени права. Това, което би трябвало като наложително да бъде отчетено от президента преди издаването на указ за обнародване на новоприетия Закон за мерките по време на извънредното положение, обявено с решение от 13 март 2020 г. на Народното събрание, при преценката освен за необходимата пълнота като законодателен акт от гледна точка на неговата цел и задачи, е така също съответствието с Конституцията и съобразеността му вкл. с цитираните действащи нормативни актове. Въпросът е от съществено значение вкл. за избягване на възможността от поява на колизии, в резултат на каквито вместо да допринесе, новоприетият закон да породи проблеми, за разрешаването на които да бъде прахосвана излишна енергия и усилия, в т. ч. от контролиращата съдебна власт, необходими за преодоляване на заплахата.
Произходът на термините стратегия и тактика е свързан с войната. Стратегия е по-голям, общ план, който може да се състои и включва повече или по-малко различни тактики, които са фокусирани върху различни задачи като част от общия план. Като по-общ план стратегията се прилага в по-големи мащаби – тя включва и дипломация, освен придвижването на войски и начина, по който ще се проведе войната.
Тактика е науката и изкуството за разполагането на военните сили, както и техниките за използване на оръжия или военни единици в комбинация с въвличането и побеждаването на врага в битка. В такъв смисъл тактиката е теория и практика за подготовка и водене на боя като съставна част на военното изкуство. Общият план, който представлява стратегията, може да съдържа повече от една отделни тактики като задания, които са съсредоточени към постигането на конкретни резултати. Военната тактика изучава същността, закономерността, организацията и воденето на боя. Тя определя мястото и начина за бойното използване на всеки от родовете войски в зависимост от техните тактически и технически възможности.
Всеки вид въоръжени сили има своя специфична стратегия, както и тактики на родовете войски. Тактиката се прилага в самия бой, групирането на войските, разгръщането на бойния ред, извършването на различни маневри според ситуацията, родовете войски и т. н.
Докато първоначално употребата на термините стратегия и тактика е било във военен контекст, сега те се използват в голямо разнообразие от различни дейности с едни или други ежедневни настройки. Тъй като успехът (победа във война) сам/а за себе си не е само в постигането на определен резултат вкл. при преодоляването на една или друга извънредна ситуация, а и в това какво ще бъде след това. И защото съсредоточаването единствено върху тактиките за провеждане на отделни битки, дори и сполучливи, може да има за краен резултат Victoria pirrica.
Стратегията би могла да се определи като комплексна концепция, насочена към осъществяване от една или друга организация на решения посредством реализиране на нейните стратегически цели; комплекс от управленски подходи, използвани за разрешаване на задачите и постигане целите на организацията.
Стратегията е необходима, за да се осигури:
Ясен поглед в бъдещето;
Концентрация на ресурсите;
Балансираност на управлението.
Цел от реализирането на определена стратегия е превръщането на всяка промяна в позитивни възможности, като при това планът не е догма, а система от действия, адаптирани към промените във външната среда. Системата за управление на поведението на организацията като цяло, ориентирана към реализация на мисията и достигане на стратегическите цели чрез рационално използване и развитие на конкурентните преимущества при правилна стратегия, позволява да се подредят и използват ефективно ресурсите на основата на:
Вътрешна компетентност;
Прогнозиране на промените във външната среда;
Отчитане на възможностите и действията.
Елементи на стратегията са:
Стратегията като план;
Стратегията като позиция;
Стратегията като начин на действие;
Стратегията като принцип на поведение;
Стратегията като перспектива.
Компоненти на стратегията са:
База;
Знания;
Процеси;
Финансиране;
Бенефициенти.
Критерии за оценка на стратегията са:
Яснота и разграниченост;
Вътрешна съгласуваност;
Съвместимост съссредата;
Обеспеченост с ресурси;
Приемлива степен на риск;
Приложимост;
Поддръжка на инициативата;
Концентрация и гъвкавост;
Съответствие на личните ценности с целите на организацията;
Координирано и отговорно ръководство.
Военните доктрини са най-общо офанзивни или дефанзивни, съобразно каквито се формират една или друга стратегии. А в зависимост и съобразно от тях – разработването на различни тактики. Ако пренесем споменатото до тук от военната в гражданската сфера във връзка с придобилата глобален мащаб кризисна ситуация от заплахата причинена от т. нар. COVID-19, не може да не констатираме, че доколкото въобще може да се говори за стратегии от страна на политиците не само в България, в т. ч. едни или други представители на институции, в преобладаващите случаи те не демонстрират друго, освен неспособност за стратегическо мислене, или в най-добрия случай единствено рефлекс за прилагане на мерки от дефанзивен характер. Не само що се отнася до защитата на гражданите. А без стратегия, похватите и приложението на едни или други средства – до тактики, които сами за себе си биха могли да бъдат и деструктивни. Изключение са онези държавници и лекари вкл. учени, работещи върху изследването на нейния причинител, подхождащи офанзивно във „войната” с нейния причинител. Което, ако не напълно, макар донякъде би могло да бъде обяснение за отказа на ония от тях да бъдат предоставени техните постижения и придобити в притежание на която и да е отделна държава, вдъхващи кураж и заслужаващи почит и адмирации на човечеството.
За да не бъде разбрано погрешно така изложеното, не става дума за предоставяне упражняването на изключителни правомощия еднолично от президента, а за това, че който и да е, според Конституцията той е оглавяващ Консултативния съвет за национална сигурност и главнокомандващ на Въоръжените сили на републиката. От което следва какъвто и да е национален оперативен щаб вкл. структури към него, да бъдат поставени под стратегическото ръководство на президента, а не на когото и да е. Вкл. с оглед необходимостта от евентуално въвеждане не само на военно положение според мераците на тия-ония в т. ч. по мнение и настояване на главния прокурор, на когото не му е това работа, а и при извънредно положение осъществяване ръководството на неговото управление съобразно и обстоятелството, че президентът е и единственият, който като главнокомандващ въоръжените сили е оправомощен да обявява обща или частична мобилизация съгласно ал. 4 от чл. 100 на Конституцията. Както при война, така също при военно и/или извънредно положение преди всичко е необходима стратегия. В случая България има и благоприятния шанс, че президентът като военен не само има подготовката и познанията в областта, а освен доктор на военните науки е и дипломиран с отличие магистър по „Стратегически проучвания“ от Air War College на Авиационния университет на Военновъздушните сили на САЩ. Никой стратег не воюва сам, без щаб. Не само поради огромната отговорност, а и по елементарната причина, че обективно е невъзможно. Останалото е прилагане на едни или други тактики.
Опасността не е поотделно за хората, икономиката, социалната сфера и пр., а и за републиката. Поради това тя изисква координация и съгласуваност на участието и действията както от всички власти и институции, държавни и местни съобразно предоставените им правомощия и компетенции, така също от частни субекти и гражданите в съответствие с техните права и задължения съгласно Конституцията и законите на страната. Според ясна стратегия, съответстваща на конкретната заплаха. В т. ч. офанзивна, базирана на научния и експертен потенциал от знания и опит на всички български специалисти в съответната област.
Дори „неукият” овчар, ако забележи едно или няколко болнави, отделя тях – за лечение или оздравяване, а не запира цялото стадо в кошарата, обричайки го да погине мърцина! Това правят предимно и онези страни в Азия, не защото техни управници са овчари или кравари.
Колкото и да изглежда пресилено, без тук да третираме проблема свързан с произхода на COVID-19, с повече командири за отделните битки не само може, но е необходим и главнокомандващ – À la guerre comme à la guerre!
Максим Кръстев, Момчил Кръстев Източник: Поглед.инфо
