В началото на ноември т.г. в САЩ ще се гласува за част от Сената и за Камарата на представителите, в края на май 2019 г. - в ЕС - за Европейски парламент
Двата избора са отдавна известни.
В началото на ноември т.г. в САЩ - за част от Сената и за Камарата на представителите. В края на май 2019 година - в ЕС - за Европейския парламент. И единият и другият избор си имат всеки своето значение и политическа тяжест. Първият - за хода на мандата на президента на САЩ и цялостната политика на страната. Другият - за дейността на европейската комисия и съответно политиката на ЕС. Няма нито юридическа, нито традиционна или каквато и да било друга връзка, или зависимост, между тези избори.
Така беше досега. Без да е открито обсъждан проблемът, без дори някой да е заявил, в САЩ, или в Европа, че се преследва такава цел, пред очите ни се оформя съвсем ново положение. Първият избор, оставайки си формално "американска работа", и вторият, който си пази лицето на "европейска работа", са на път "да се слеят" в едно. Провеждани всеки на терена си, американските и европейските избори има изгледи да се превърнат в един, небивал в политическата история на Запада, плебисцит.
Процесът започна с президентските избори в САЩ. В паметта на всички е заключението, че Доналд Тръмп спечели, защото съумя да се представи като изразител на недоволството на голяма част от избирателите от либералния модел на управление и политика в САЩ. Модел, който, особено в хода на последните две-три десетилетия, се осъществяваше при пълно съгласие между демократи и републиканци. Клинтън, баща и син - Буш, Обама, бяха все президенти с едно общо, либерално, политическо лице и практика. Победата на Тръмп демонстрира, че има в САЩ достатъчно на брой избиратели, които желаят друга политика и друг път. Логично се очаква, че изборите през ноември, ще се явят продължение на битката за президентския пост. Подръжниците на либералния модел ще търсят реванш, чрез който да преградят пътя на Тръмп към втори мандат и да подбудят у демократите надежда за нова успешна кандидатура за Белия дом. А по същество - да възстановят либералния модел на политика и управление от двете партии.
Новото се ражда в последните седмици и месеци в Европа. То не идва на празно място. В последните две-три десетилетия, особено след споразуменията от Маастрихт, в редица страни членки на ЕС се изявяваха политически течения недоволни от либералната политика и управление, осъществявани без зачитане на националните интереси и традиции, както и на някои основополагащи елементи на европейската цивилизация и историческо наследство. Но това оспорване на либералния модел, осъществяван - както бе в САЩ - при спойка между представящи се за десни и леви /главно - ЕПН и ПЕС/, оставаше някак "третостепенно явление".
И ето това е, което се променя пред очите ни. От маргинална, опозицията срещу либералния модел на политика и управление се превръща в обществено течение с тяжест и потенциал за лансиране на друг социален модел. За момента, на осветената част от сцената са най-видими унгареца Орбан, италианеца Салвини, а срещу тях - французина Макрон, подкрепян с половин уста от германката Меркел. Но това е само началото. Ако нещата продължат, както са тръгнали, има голяма вероятност изборите за европейски парламент да се решат от противопоставянето, "за" или "против", либералния модел за политика и управление, осъществяван от "дясно-левия" съюз на управляващите в Брюксел и в ЕС като цяло бюрократи.
В последния век, три пъти западното обществено мнение преживява моменти на спонтанно оспорване на господстващия модел на политика и на управление. Имам предвид годините непосредствено след края на първата и на втората световна война, както и тези след падането на берлинската стена, възстановяването на единството на Германия и разпускането на Варшавския договор, обявени за край на "студената война". И трите пъти, използващите либералния модел /подпомогнати във втория и третия случай и от "съглашателството" на съветската партийна бюрокрация/ не допускат да се извърви пътя до истинско критично оценяване от обществото на модела на политика и управление. Вместо това, всеки път се поднася поредно преразпределение на сферите на господство и влияние. И толкоз.
Ще бъдем ли този път свидетели на нещо друго? Ще преживеем ли, ще участвуваме ли в гласувания, които, макар и разделени от океана и в рамките на половин година между тях, ще позволят на небивала маса от избиратели да изразят с вота си отношение към господстващия политически модел и система?
Може би. Освен ако...
Две са, струва ми се, засега опасностите, които може да попречат този от никого необявен, но все пак реален плебисцит, да се състои и да даде поне някои последици, произтичащи от вота на избирателите.
Едната е в средите, които отхвърлят либералния модел, заради крайните увлечения по мондиализацията и пораженията, нанасяни по този път на националния идентитет и интереси. Дано в тези среди се запази мярката и прецени, че има в днешния свят и изключителни проблеми, които няма как да бъдат решени, ако се гледа и преценява само от "националната камбанария".
И да покажат, че национализмът и интернационализмът могат да бъдат осъществявани рамо до рамо и ръка за ръка. Стига да има обща мисъл за човечеството и неговите истински интереси.
Другата опасност може да дойде от средите на прилагащите в течение на последните десетилетия либералния модел на политика и управление. Били те леви или десни, вижда се, че няма особена разлика. Тези среди са срастнали под образа и модела на управляваща бюрокрация, и - животът го показва - са готови да направят много за защитата на така удобния, за интересите и съществуванието им, модел. Докъде - групи или личности от тези среди - ще отидат в действията си, за да се противопоставят на един, очертаващ се като неблагоприятен за интересите им, плебисцит?
Или - може би - въпреки очакванията, мнозинство от избирателите от двете страни на Атлантика, ще манифестира една подкрепа на либералния модел, стъписвайки се пред неизвестностите, които носи категоричното му отричане?
