Договорът от Сан Стефано* е най-голямата измама в българската история, защото върху нея се крепи съзнателно създаваното (чрез тази измама) българско русофилство, довело в крайна сметка 45 годишната окупация на България от съветска Русия – една осъществена стара руска имперска мечта.

Прохождащата българска независимост след Руско-турската война е била многократно заплашвана от Русия – както с преврати и военни метежи на русофили, така и с пряка повторна окупация, този път с напълно откровената цел тя да “освободи” българите от независимостта им. Цяло чудо е, че това не се случва през 1886 г., когато руският император Александър III заповядва руски морски десант край Варна, но корабите му са принудени да се оттеглят след масови многохилядни демонстрации в цяла Европа в защита на млада българска независимост. Европа спасява България от руска окупация. За първи и последен път. И изобщо е невероятно, че България толкова дълго, до самата 1944-та година, успява да се спаси от съдбата на окупираните от Русия Финландия и Полша, след като е била нарочена от Русия да бъде нейно предмостие за домогване до проливите.

Истината за факта, че Русия се представя като добрата покровителка на българите, която им подарява земи, отнети само 3 месеца по-късно от лошите европейци на конгреса в Берлин, е била широко известна на българското общество преди да бъде цензурирана по времето на съветска окупация и погребана за много десетилетия. Тя е изобличавана дори от създателите на социализма в България Димитър Благоев и Георги Кирков. Младият Георги Димитров е призовавал през 1914 г. за съпротива срещу вредната за България руска политика (преди да се болшевизира 5 години по-късно).

Руският военен историк Констанин Гайворонски опровергава опитите на проруската историография в България да отрече (поради липса на “достатъчно доказателства”), че Русия подстрекава Турция да си вземе обратно Южна Румелия като наказание за Съединението на България. При това с аргумента, че българите са нарушили Берлинския договор.

В “Измамата “Сан Стефано” фактът, че тази интрига е била напълно преднамерено създадена от руската дипломация, е илюстриран с многобройни цитати от руски източници. Самия автор на договора Николай Игнатиев признава в своите записки, че е знаел за тайните споразумения на Русия с Австро-Унгария и Англия след войната да не бъде създадена голяма българска държава, но се оправдава, че едва ли не е дочул за тази най-дълбоко пазена тайна по лични канали. Защото е гузен, че е създал фалшиви очаквания у българите и изготвил документ, който не струва мастилото си.

Началникът му в Санкт Петербург Горчаков дава съгласието си за подписването на договора, срещу който по принцип е бил против (бидейки привърженик на преговорите с европейците, за ужас на своя дипломат в Цариград граф Игнатиев), знаейки, че той е напълно несъстоятелен и ще бъде ревизиран в Берлин (да, дори мястото на предстоящата ревизия е било известно на Русия предварително). Горчаков подкрепя накрая предварителния договор от Сан Стефано с единствената цел българите да бъдат привлечени на руска страна и настроени след това в Берлин срещу останалите европейски сили. Разчетите на този подъл план не само се оказали верни, но работят и до днес в полза на руското влияние в България.

Трите приоритета на Русия във войната с Турция, срещу чието избухване граф Игнатиев води до последно битка от позицията на голям приятел на Султана (за какъвто сам се определя), са ясно подчертани от Игнатиев в неговите записки. Изброени са в този и ред по важност:

• 1. Завземане на проливите
  2. Недопускане на европейско влияние върху завладените територии
  3. Налагане на руското влияние в земите, населени с българи

Никъде в своите спомени Игнатиев не си криви душата, че целта на войната е била свободата на българите. Напротив, той е фанатичен противник на всякакви свободи в самата Русия, какво остава в една нова България.

Този начин на мислене предопределя факта, че руската дипломация и нейния шпионаж (открийте разликите) правят всичко да задушат всякаква българска самостоятелност и опити за национално освобождение. Нещо повече, руската администрация отказва да въоръжи българите по време на войната, макар в същото време да им натяква за липсата на достатъчно подкрепа. Нито едно българско въстание никога не е получавало под никаква форма подкрепа от Русия и преди това (за разлика от въстанията на гърци, сърби, черногорци и т.н.). Игнатиев и компания са смятали, че е по-добре българите да си останат под османско владичество, отколкото да се освободят и да попаднат под европейско влияние. Свободна и независима България би била проклятие за руските завоевателни планове по пътя към проливите. Аксаков го е казал в едно изречение: “Всяко българско тържество е смърт за Русия”.

По основите първи две точки Русия, споменати по-горе, се проваля. Но по трета точка Русия успява с чрез измамата, подхвърлена на българите, в която се корени руското влияние и до днес.

В контекста на днешна антизападна руска политика крайният реакционер граф Игнатиев, противник на всякаква форма на свободомислие в самата Русия и яростен противник на либерализма на Европа, все по-настоятелно бива възвеличаван за нова, още по-възторжена българска консумация. До степен, че Сергей Пинчук, бивши сътрудник на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) , оглавяван от самото му създаване до неотдавна от специалиста по българските въпроси (ген. Решетников), подготвя книга, в която се опитва да обуслови тезата, че граф Игнатиев бил “баща на българската нация”. Ни повече, ни по-малко.

Кой обаче е наистина Игнатиев?

Той е руски краен шовинист и реакционер, който в това качество е назначен след провала си от Сан Стефано, (сложил край на дипломатическата му кариера), за министър на вътрешните работи на Русия. Поставен на този пост след големия погром над евреите през пролетта на 1881 г. Император Александър III му възлага да усмири… евреите и да “спаси” Русия от “непоносимия еврейски гнет”, както се изразява в свои статии другият виден антисемит и кумир на българите Иван Аксаков.

Николай Игнатиев написва т.н. майски закони, които влизат в сила година по-късно. Това е първият случай в историята, когато традиционният иначе за християнството антисемитизъм се превръща в държавна политика, разписана със специални закони. Техният баща Игнатиев е на практика и духовен баща на Хайнрих Химлер, който 50 години по-късно го имитира в нацистка Германия.

“Измамата Сан Стефано” е четвърта поред книга по темата за изкривената история на отношението на Русия спрямо българите.

В нея читателят ще може да се запознае и с истинското отношение на руската армия към българите по време на войната. Разговорът с тях руските офицери водели чрез нагайката, кожен бич, наследен в Русия от монголските й господари. Военният кореспондент Василий Немирович-Данченко нарича саркастично нагайката “джобният речник” на руските офицери за общуване с българите. Той, както и колегата му журналист Евгений Утин, страстно защитават българите от масовото им охулване сред руската войска и в руската преса, когато въоръжените мужици и техните благородия под пагон започват да обвиняват българите за всичките си неуспехи в първата фаза на войната. Руските офицери редовно намират общ език в омразата си към българите с турски офицери, военни парламентьори, съгласявайки се заедно, че българите могат да бъдат управлявани само с ятаган и нагайка, свидетелстват двамата руски военни кореспонденти.

На такива честни руснаци обаче, рискували много да застанат на българска страна, като кореспондентите Данченко и Утин, в България няма наречена нито една улица. Тук на пиедестал издигат заклетия реакционер и антисемит номер едно в империята граф Игнатиев. В своите “Записки”, издадени през 1986 г. в България,той прави многократно неосъзнати (по отношение на днешните последици от тях) самопризнания, че гледа на българите единствено като на инструмент на руското влияние и то в случай, че Русия изобщо започне война (уж) заради тях. Това е хипотетична война, срещу избухването на която Игнатиев посвещава всичките си усилия (видно от записките му), но след като тя става факт – с решаващата роля на Бисмарк, успял да убеди силно колебаещия се руски цар, главният руски дипломат на Балканите си приписва заслуги за нея със същата “скромност”, с която преди нея се хвали като отличен приятел на Турция, султана и правителството му.

А на предсказуемия въпрос, защото авторът на “Измамата “Сан Стефано” е съсредоточил вниманието на читателя върху тези негативи, отговорът се налага сам: защото така може да бъде изобличена измамата, чрез която вече 140 години българите биват манипулирани – неуспешно преди съветската окупация и все така успешно в наши дни, цели 30 години след нея.

______

* – Синопсис на книгата, предоставен от автора Иво Инджев (б.м., Вени Марковски)