Преди около месец десетки хиляди арменци изпълниха центъра на столицата Ереван. Те слушаха думите на Никол Пашинян, журналист, впоследствие станал депутат. Той водеше протеста срещу старата гвардия, която с малки прекъсвания контролираше кавказката република, откакто се отцепи от Съветския съюз през 1991 г. Властта, каза той на тълпата, принадлежи на вас, а не на политиците, вкопчили се в постовете си. Няколко дни по-късно парламентът с нежелание избра Пашинян за премиер и на 23 май той състави ново правителство. Случилото се в Армения бе равносилно на демократична кадифена революция, каквито са рядкост тези дни особено в задния двор на Русия. За разлика от революциите в Грузия и Украйна тя почти не бе забелязана на Запад. Това отчасти се дължи на малкия размер на Армения и на нейната отдалеченост, но все пак по-важното бе липсата на насилие и на руска интервенция. Малцина експерти и политици извън Армения я очакваха. Тогава защо тя успя и какво означава за останалата част на света?
Първо, условията бяха подходящи. Правителството загуби легитимността си сред народа заради корупцията и продължителния икономически спад. Така че, когато досегашният президент Серж Саркисян се опита да запази властта си, като промени конституцията и стана премиер, избухнаха протести. Поколението арменци, които не са живели при съветското управление, започнаха да предизвикват постсъветския елит. Второ, Армения е моноетническа държава, подкрепяна от мощна диаспора. Политически тя е по-свободна от Русия и по-консолидирана от Украйна. Използването на сила срещу сънародници би превърнало Саркисян в парий и в страната, и в чужбина. Пашинян разшири протеста и географски, и политически. Той отхвърли традиционните разделящи дефиниции за либерализма, национализма и модернизма. Както заяви шефът на Кавказкия институт Александър Искандарян, той водеше кампания „за всичко, което е добро, и срещу всичко, което е лошо". И най-важното, той остана настрани от геополитиката, фокусирайки протеста изключително върху вътрешните проблеми, и извън руската конфронтация със Запада.
Москва се държа забележително сдържано отчасти защото смята, че Армения не се отдалечава от нея, и отчасти защото въпреки икономическото и военното си присъствие в Армения разполага с ограничени инструменти да повлияе на ситуацията. В Украйна Русия експлоатира езиковите и историческите разделения между говорещия руски Изток и говорещия украински Запад, за да подпали конфликта, а след това завладя Донбас. През 2008 г. в Грузия тя използва десетилетните сепаратистки конфликти в Южна Осетия и Абхазия като прикритие за нашествие. В Армения нямаше голям шанс да го направи. Освен това трябваше да внимава поради взривоопасните отношения на Армения със съседните Азербайджан и Турция.
Все пак фактът, че Русия не се намеси и революцията бе мирна, не я прави по-маловажна. В редица аспекти тя отправя по-голяма заплаха срещу Путин именно защото бе мирна и засега успешна. Путин поздрави Пашинян при избора му и се ръкува с него в Сочи. Той може би се надява, че икономическите затруднения, повишените очаквания, популистките обещания и регионалните конфликти ще позволят на Москва в подходящ момент да позлорадства за провалите на мирните революции. Пашинян подчертава стратегическия съюз на Армения с Русия, въпреки че страната му се откъсва от олигархичната система, въплъщавана от Путин. Разрушаването на тази система ще е по-трудно от свалянето на правителството. Засега той действа предпазливо, без да обещава чудеса, но запазвайки народната подкрепа. Революцията може би приключи, но трансформацията на страната едва започва.
