Когато се разрази скандалът с Гинка и ЧЕЗ, премиерът Борисов сигурно са го облели ледени вълни. Травматичното му съзнание веднага е породило спомена за сгромолясването на първия му кабинет и реакциите му бяха светкавични: оставка на Теменужка Петкова и деклариране на намерение или сделката да бъде развалена, или държавата да се включи в нея. Както и отправяне на люти закани към „гадовете“.

От всичко това днес няма и следа. И причината не е, че нещо се е променило, а обратното – че нямаше промяна. След като случката не повлия на рейтинга на ГЕРБ, управляващите възвърнаха своето самочувствие. А премиерът можа да излезе от обзелата го паника.

Колкото и да се говори за неговата изключителна интуиция, в случая тя явно го подведе. Опасността бе надценена и след като бурята утихна, управляващите дори си позволиха да се дистанцират от несъстоялия се скандал. Цялата история е показателна за

„имунитета“, който ГЕРБ си изгради по отношение на политическите си провали.

Партията явно е сформирала около себе си електорално ядро, което не се разколебава нито от безкрайните управленски гафове, нито от невероятната корупция, нито от роднинските назначения в администрацията, нито дори от пренебрегването на елементарните повели на етиката, каквото бе демонстрирано неотдавна спрямо хората с увреждания.

На какво се дължи този феномен, как бе изграден и доколко е траен, е въпрос на отделно изследване, но той е факт, който предопределя развитието на страната. Той прави възможно съществуването на политически доминатор, без който е невъзможно да си представим съществуването на стабилно управление в България.

Но, от друга страна, макар чее най-голямата, електоралната база на ГЕРБ не е преобладаваща. Противниците на управлението му надхвърлят два пъти неговите привърженици.

И колкото повече ГЕРБ стои на власт, толкова повече ще се увеличава неприязънта на опонентите му.

Което всъщност вкарва страната в мъртво политическо вълнение. То не може да избие на повърхността, защото в момента му липсва консолидираща база. То е разхвърляно между БСП, остатъците от десницата, негласуващите и донякъде при ДПС. Все субекти, които изначално не могат да си взаимодействат: тъмносините и социалистите са идеологически антагонисти, а пък самата социалистическа партия така се опари от коалицията си с хората на Доган при Орешарски, че трудно ще се реши да повтори подобен ход.

Ако коалирането на анти-ГЕРБ основа изглежда невъзможно, също така трудно можем да си представим как десните формации или БСП сами могат да преборят днешното управление. За първите дори стои проблемът дали ще прескочат четирипроцентовата бариера за влизане в парламента, а вторите достигнаха сякаш тавана на популярността си. И нито провалите на властта, нито възприемането на популистки лозунги им помага да заемат позицията на водеща обществена сила. Нещо повече, част от подкрепата за столетницата се дължи на чист анти- ГЕРБ вот и ако тези гласове се разочароват в потенциала на социалистите да сложат край на герберското властване, те или ще се оттеглят, или ще се пренасочат на друго място. Всъщност тази опасност кара ръководството на БСП и специално лидерът й да създават усещането за перманентна конфронтация, с цел- минимум да задържи досегашните си позиции.

Не разполагайки с възможност и стратегия да свалят Борисов, споменатите опозиционни центрове все пак са

белег за протестните настроения в страната

и поддържат условията за избухване на обществени недоволства. Поставени в невъзможност да действат заедно, възможността улицата да обедини симпатизантите им, е налице. Въпросът е да се намери подходящия повод. Засега българинът реагира, само когато му се бръкне директно в джоба, но раздразнението от десетгодишното властване на Бойко все повече набира обороти.

Прави впечатление, че образът на премиера напоследък е вкаран от медийните му съветници изключително в рамките на репортажа. Той се изказва лаконично по-определени теми, звучи максимално обрано, избягва да дава интервюта, все с идеята да не предизвиква досада в публиката. Което е сигурен белег на политическо изхабяване. Още повече на фона на фигурата на президента Радев, чийто изходни позиции са изключително благоприятни. Въпреки войната си с управляващите, рейтингът му се запазва висок, което няма как да не го прави все по- дръзновен. Вече видяхме как с едно премятане на лоста или с една фраза за функционалната неграмотност той успява да печели обществени дивиденти. Въпросът е как ще ги материализира.

Всъщност създаването на партия около Румен Радев е рисковано, но логично действие.

Той се ползва с подкрепа, надхвърляща двойно електората на БСП, но в политически план се чувства изолиран. Необходимо му е възникването на субект, който да акумулира симпатиите към Радев сред центриски настроените избиратели, без да се къса живо месо от столетницата. И подобно нещо трябва да се създаде бързо, преди да се е появила друга центриска формация. От рода на партия на Слави Трифонов.

В този смисъл, държавният глава, без да изглежда, че се впуска в безплодно боричкане с ГЕРБ, има интерес да търси интелигентната конфронтация с управляващата партия и особено с лидера й. Най-малкото, защото това изнервя последния. Но по-големите ползи се крият на друго място: Радев се позиционира като главния контрапункт на правителството и същевременно принуждава управляващите да се държат истерично и арогантно, с което те сами са изолират от центристки настроените избиратели.

Така че ако ГЕРБ се чувстват сигурни спрямо парламентарната и извънпарламентарната опозиция, това още не означава, че са гарантирали пълен мандат на третото си правителство. От една страна, стои президентът, който се оказа също „имунизиран“, носпрямо герберските нападки. И се превръща в полюс на политическата разумност, на чийто фон управлението изглежда все по-гротескно.

Вторият фактор, ерозиращ властта, е елементът на случайността. Днешната политическа стагнация, поддържана с невероятни дози манипулация, е крайно нестабилна конструкция, която може да се разпадне за един миг. Което добре осъзнават Борисов и цялата му прислуга. И е постоянният им кошмар. Защото е спорно с какво историята ще запише името на днешния премиер – дали с продължителното му властване или че два пъти е бил свалян с масови протести. Като първият път подкрепа му оказа само един тир със свине-майки. Спомняте ли си?