Президентът Радев уж търси прожектор срещу мрака в управлението на ГЕРБ, а премиерът Борисов уж иска този път да си изкара мандата, без изобщо да го интересува президентската институция след това. Президентът уж няма да прави собствен политически проект, но ако разочарованието на гражданите от политическото статукво продължи да расте, ще има нови партии и той ще разбере хората. Премиерът уж ще се пенсионира след края на мандата, защото е уморен, но нали си има партия и, живи и здрави, след премиерстването ще си управлява нея.
Всичко е наужким, защото президентът де юре не разполага с особено мощни прожектори, а премиерът де факто не е човек, който трудно сменя позицията си. Но двамата ще продължат до края на мандатите си да се спречкват и сдобряват, а беквокалите им да поддържат огъня и да превързват раните, защото това е просто шахматна игра, в която никой не може и не бива да бъде матиран.
Не може и не бива, защото големият залог е за алтернативата. Докато алтернатива на управлението на ГЕРБ няма, всякакви резки движения освен наужким са самоцелни и обречени на неуспех и за двете страни.
Електоралното състояние на БСП от дълги години наред доказва, че тя не е способна на чувствителен растеж, нито пък опозиционното ѝ поведение откроява по-добри идеи и кадри за управление от тези на сега управляващите. Победата на Румен Радев на президентските избори пък показа единствения възможен за Столетницата вариант – някой да я издърпа по-мощно нагоре, понеже тя сама не може да изплува.
Радев обаче не може отново да я издърпа. Иначе рискува да последва предшественика си Росен Плевнелиев, който се изолира в едната част на политическия спектър и срина рейтинга си, който е основният му властови капитал. А президентският рейтинг, за разлика от премиерския, е априори висок, защото президентът не управлява и не бере неизбежните негативи от властта. Зад него няма парламентарно мнозинство, срещу него няма опозиция. Главното оръжие на президента е словото, но упреците към управлението може да са най-много от рода на Петър-Стояновия призив към Иван Костов: „Иване, кажи си, те ще те разберат". Дори и те обаче бяха много по-силни преди 18 години от сегашните образи на Румен Радев за тъмнината на строителната площадка, защото бяха отправени към собствената политическа сила, издигнала тогавашния президент.
С образна критика Радев може да поддържа и качва рейтинг, както и с по-мекото си отношение към Русия на ограничения терен за русофобия сред населението. Тук обаче той се конкурира с Борисов, който е не просто на същите позиции като него спрямо Москва и не само е човекът, който реално ръководи външната политика, но се опитва да бъде и нещо много повече от предшествениците си – да е посредникът между ЕС и Турция, между ЕС и Русия, между ЕС и Западните Балкани. Отделно, че президентът трябва да натрупа още опит, умения и тежест, за да бъде реален опонент на Борисов.
Затова играта на Радев е дългата шахматна партия. Да поддържа висок рейтинг, да не залита много към един политически спектър (когато Корнелия Нинова го брани, го превръща в червения Плевнелиев) и просто да чака ГЕРБ да изтлее. Тогава вече той евентуално ще може сам да накланя политическите везни, да разширява влиянието на левия спектър, да е фактор в конструирането на нови управленски коалиции, да играе по-силна роля във външната политика на освободения терен.
Борисов също не може да играе за мат срещу Радев – да води тотална война срещу него, която в крайна сметка завършва с импийчмънт, защото рискува самоубийство – сам да изгради алтернатива на себе си. Достатъчно е с позиционен огън да го удържа като само една церемониална алтернатива, за да не позволи неизбежната умора от управлението на ГЕРБ да роди гняв, а да си остане примирена досада.
Общата опасност за Радев и Борисов при тази дълга шахматна партия е да се появи нова дъска с нови играчи и двамата неусетно да станат излишни.
