Социализмът с китайска специфика навлиза в нова епоха". Това заяви президентът Си Цзинпин по време на отчетния доклад, който той изнесе на XIX конгрес на Китайската комунистическа партия, открил се на 18 октомври 2017 г.
Какво означава тази нова епоха във външната политика на Китай? За да си отговорим на този въпрос, трябва да си припомним за действията на Си на международната сцена от 2012 г., когато той застана начело на страната.
Нито един китайски лидер не е успявал да привлече толкова много чуждестранни държавни глави в Поднебесната империя. За някакви си пет години Си проведе пет големи международни срещи на високо равнище: четвъртата конференция на Съвещанието за сътрудничество и доверие в Азия /май 2014 г./, форумът на Азиатско-Тихоокеанското сътрудничество /ноември 2014 г./, срещата на Г-20 в Ханчжоу /септември 2016 г./, Форумът за международно сътрудничество „Един пояс, един път" /май 2017 г./ и деветата среща на върха на БРИКС /септември 2017 г./. Освен това на 3 септември 2015 г. 30 държавни и правителствени глави се събраха в Пекин, за да присъстват на военен парад в чест на 70-та годишнина от победата над Япония във Втората световна война /1939-1945 г./. Нещо повече нито един китайски лидер не е направил толкова много визити по света за толкова кратък срок. От 2013 г. Си 28 пъти е пътувал в чужбина, посещавайки пет континента, 56 държави, а също така централите на най-големите международни и регионални организации.
Още първият мандат на Си като президент ознаменува началото на нова епоха в китайската външна политика, но тя не се изчерпва само с взрив на дипломатическа активност. Си Цзинпин привнесе четири нови идеи в китайската външна политика. Това е новият тип на отношения между великите държави, дипломацията на велика държава с китайска специфика, изграждането на глобално общество с обща съдба и нов тип международни отношения. Нито един китайски лидер до момента не е натоварвал чуждестранните анализатори с толкова много работа. Те без умора се опитваха да осъзнаят смисъла и последствията от тези концепции.
Освен това, никога по-рано Поднебесната не е оказвала такова влияние върху развитието на световната икономика. При Си Цзинпин Пекин стана инициатор на създаването на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции, Фондът „Път на коприната" и Нова банка за развитие – три международни финансови институции с общ капитал над 200 милиарда долара. Едновременно с това той започна осъществяването на инициативата „Един пояс, един път" – безпрецедентен по мащабите си план за развитието на транспортната инфраструктура на целия Евразийски континент.
Всички тези усилия взети заедно могат да бъдат охарактеризирани като външната политика на Китай „по Си Цзинпин". Нито един китайски лидер за последните 2 десетилетия не е играл толкова видна роля „под небесата". И с увереност може да се каже, че никога преди китайският народ не се е гордял така със своята страна, както днес.
Бъдещето на китайската външна политика
И така ние видяхме какво ново се е случило за последните 5 години. А каква ще бъде външната политика на Китай в близките 5 или 10 години. Някои намеци се съдържат в доклада на Си Цзинпин пред XIX конгрес на ККП. В този важен документ не само се говори за постиженията на миналото, но в общи черти се излагат приоритетните задачи за бъдещето.
В доклада 27 пъти се споменава за „великото възраждане на китайската нация", 6 и 5 пъти – съответно „глобално общество с обща съдба" и инициативата „Един пояс, един път". Впрочем, далеч по-важен е фактът, че тези три формулировки са записани в устава на партията като поправки, приети на конгреса. При това понятието „велика държава" се споменава 7 пъти, а за „отношения от нов тип с великите държави" не се говори въобще. Формулировката „международни отношения от нов тип" се среща в доклада два пъти.
Взети заедно тези признаци сочат, че „великото възраждане на китайската нация" ще бъде главният приоритет на Пекин до 2049 г., когато ще се отбележи 100-годишния юбилей на комунистически Китай. Към този момент, както става ясно от доклада, Поднебесната ще бъде „съвременна могъща социалистическа държава". Според Си Цзинпин „навлизането на социализма с китайска специфика в нова епоха означава, че китайската нация ... посреща велик скок: изправила се е на крака, започнала е да живее по-добре и се превръща в силна и могъща нация".
Но китайската мечта за национално възраждане далеч не се свежда само до възстановяването на миналото величие на страната. Напротив, Пекин е изпълнен с решителност да преобрази целия свят в „общество с обща съдба", по-конкретно чрез инициативата „Един пояс, един път" и създаването на международни отношения от нов тип. Този план не е създаден само за една страна, макар тя да е най-голямата по население. Става дума за безпрецедентна мащабна и смела концепция за цялото човечество. Нито една държава в историята, включително Римската и Британската империи или САЩ, не са предлагали нещо подобно на света. Настоящата програма е заявката на Китай за световно лидерство. Следователно Китай, придобивайки богатство и могъщество, ще обяви началото на нова ера и в международната политика.
Но наистина ли ще обяви нова ера? Идеите и реалността се разделят понякога от дълбока и дори непреодолима бездна.
Преди всичко трябва да се отбележи, че изчезването от доклада на концепцията „отношения от нов тип с великите държави" /на първо място САЩ/ въобще не означава, че Вашингтон може да бъде отписан от сметките. Напротив САЩ, които днес са водеща световна държава, са единствената страна, която може фундаментално да повлияе на бъдещето на Китай. Ако Вашингтон не пожелае да дели властта с Пекин или настоява за универсалността на либералната демокрация, отказвайки да признае „хармоничното многообразие" /това определение за пръв път е вкарано в употреба от бившия премиер Вън Цзябао по време на посещението си в САЩ през 2003 г./, двете страни в крайна сметка могат да паднат жертва на великодържавното съперничество.
Второ, Китай има сложни отношение със съседите, например, Япония и Бирма. Проблемите стоящи пред китайските управляващи най-нагледно се проявяват на Китайския полуостров. Северна Корея, както изглежда по всичко, се е превърнала от фалшив приятел на Пекин в реален враг, а Южна – от потенциален приятел в потенциален враг. Пекин може да си избира приятелите и враговете, но не може да си избира съседите. Ако КНР – а и всяка друга страна – бъде обкръжена от неприятелски страни, на нея въобще няма да й е до световни амбиции.
Трето, във външната политика Китай, изглежда, изхожда от това, че тесните икономически връзки по естествен начин ще доведат до сближаване. Но отношенията на Пекин с Вашингтон, Токио и Брюксел показват, че това предположение е напълно невярно. Ще цитираме критичната забележка на Самюел Хънтингтън за американската политика през 60-те години на ХХ век: икономическото сътрудничество и взаимното доверие в политическата сфера – това са „две независими друг от друга цели, и напредъкът по една от тях няма връзка с напредъка по другата". Китайският внос, инвестиции, кредити и помощ могат да доведат до икономическа зависимост на страните реципиенти от Поднебесната, но в политическата област такава зависимост много често се обръща в недоволство, а не в политическо доверие. Ако Китай не преодолее ситуацията „горещо в икономиката, студено в политиката", когато тесните икономически връзки се съпровождат с трудности в политическите отношения, той може да остане сам – макар и велика държава, но изолирана, предизвикваща недоверие и неприязън.
Вероятно, президентът Си Цзинпин е готов и способен в близките пет години ефективно да реши тази и много други проблеми. Ако е така международната политика, наистина ще навлезе в нова епоха.
Проф. Се Тао