Първият вот на недоверие към кабинета “Борисов 3” и пресконференцията на Румен Радев по повод първата годишнина от встъпването му в длъжност сякаш сведоха рамките на политическия ни живот до противопоставянето между управляващите ГЕРБ и Патриоти, от една страна, и президента и БСП, от друга. Интензитетът на техните противоречия превърна активността на останалите политически субекти в мимикрия.

На пръв поглед, двете големи партии получават огромен позитив от днешната ситуация. Те се превръщат в двата центъра, които дефинират политическото разделение в страната. Предвестникът на всяка класическа двупартийна система. Но у нас това едва ли ще се случи. Патовата ситуация е изпълнена с такова напрежение, че тя трудно би могла да се запази дългосрочно. Или едната от двете сили ще колабира, или ще се появи трети крупен играч. Нещо като горския от приказката за партизаните и жандармите.

Този риск добре се осъзнава от ГЕРБ и БСП. Те разбират опасността да се изхабят от играта на бързи обороти, която може да умори сетивата на обществото. И то или да се дезинтересира от тяхното поведение, или, което е по-опасно, да започне да търси тяхна алтернатива.

Затова управляващи и опозиция се стремят да постигнат някакъв бърз резултат от двубоя си. За партията на Борисов това означава да сломят и остракират опозиционния хъс на БСП, а столетницата ще влага всичко от себе си, за да дискредитира и свали настоящия кабинет. Което предвещава покачване на ставките на противопоставяне. Този път им дава поне шанса да оцелеят, докато пасивността ще означава неминуема загуба.

Много трудна е позицията на Румен Радев в създалата се ситуация. Неутралитетът не може да бъде дълго време печеливша стратегия. Но дилемата е как президентът да влезе и да се позиционира правилно в ситуацията. Не бива да се забравя, че той бе избран на вълната на анти-ГЕРБ настроението в обществото, но половината от избирателите му не виждат в БСП алтернатива на ГЕРБ. Някои дори се опасяват от подобен вариант. За да запази тяхното доверие, президента трябва да атакува ГЕРБ, но така че да не изглежда като съюзник на БСП. Но и да отлага конфронтацията също не бива. Той трябва да е наясно, че ако в началото на “Борисов 3”, за управляващите основният проблем е парламентарната опозиция и срещу нея се хвърлят всички ресурси, то ако кабинета приближи естествения си край, за Борисов приоритет ще стане разчистването на пътя към “Дондуков” 2. И тогава днешните сблъсъци с управляващите ще се струват на Радев като забавления в детската градина. Антон Тодоров вече намекна, че се събират компромати за държавния глава.

В този смисъл за Румен Радев е важно да спечели битката с управляващите в рамките на година-година и половина. Това е периодът, в който хората ще виждат в него реален контрапункт на Борисов и ще са готови да му дават своята подкрепа. След този период той все повече ще изглежда в провалила се алтернатива на статуквото, която е загрижена единствено за своето преизбиране.

Колкото и вътрешните ни баталии да изглеждат като неорганизирано сражение, в което различни хора ни заливат с аргументи и факти, често взаимно обезсилващи се, и в което се излива порой от лични нападки, всъщност споменатите политически фактори водят целеустремено сражение на няколко взаимно свързани нива.

Първото може да бъде определено като конституционно-институционално. То предполага използването на формалните механизми, осигуряващи стабилността на властта. Те засега работят определено за ГЕРБ и Патриотите. Българският конституционен модел е зададен по начин, който гарантира формална стабилност на всяко правителство, което запазва парламентарната си подкрепа. Държавният глава няма лостове за пряка намеса в изпълнителната власт, а политическата ни култура е дотолкова несъществуваща, че никакви управленски, морални или етични гафове не са в състояние да принудят властта да си тръгне сама.

Но ако опозицията и държавният глава умело боравят с минималните си конституционни правомощия, те могат да нанесат значими вреди на мнозинството. Най-малкото да стартират процес на ерозиране на образа на обществената му полезност, която да прерасне в цялостна делегитимация. Затова и управляващите така гневно реагираха на вота на недоверие. Той не ги застрашава като резултат, а като отзвук. Вътре в страната и навън. При това поводът бе удачно избран. Той нареди ГЕРБ и Патриотите на барикада, която трябваше по същество да оправдава корупцията. Незавидна позиция.

Но БСП все още не може да изстиска максималното от момента. Тя веднъж се забави с вота, а след това го лиши от елемента на сензационност. А за нашата публика сеирът е от голямо значение. Нищо не пречеше данните за провала на митническата информационна система да бъдат обявени от трибуната на Народното събрание, а при липсата на премиера на дебатите да се обяви инициативата за нов вот на недоверие – персонално към Борисов, за неуважение към парламентарната институция.

Но така или иначе, чисто политическият сблъсък има значение дотолкова, доколкото рефлектира върху общественото внимание и от там към обществените настроения. Това е следващото ниво. При него е важно не колко са гласували “за” и “против” кабинета в пленарната зала, а каква информация е достигнала до хората и как я интерпретират.

И ГЕРБ, които разполагат с широк манипулационен ресурс, неслучайно се опитаха да заметат вота под масата на цялостния медиен поток. И драмата с Истанбулската конвенция, и трагедията в детския дом в Габрово, бяха призвани да заличат в съзнанието ни факта, че управляващите се бранели корупцията.

Не може да се подмине и апломба, с който Борисов обяви пред евродепутатите, че до две-три години България ще се справи с корупцията. Лично се притесних дали министър-председателят няма намерение след указания срок да разпусне партията си, а след това да се самоубие. И да реализира две наистина радикални антикорупционни мерки.

Но отвъд манипулациите на ГЕРБ, Румен Радев и БСП сякаш напипват начините си на ефективно взаимодействие. Президентът се опитва да задава общия фон, който обрисува мрачните краски на действителността у нас, докато Корнелия Нинова насища детайлите. Подобна синхронизация дистанцира президента от столетницата, но поддържа фронта срещу общия враг. А и си запазват инициативата.

Често опозиционната активност може да е лишена от целеустременост, но в това се съдържа определен позитив. Обществото ни не е способно трайно да се фокусира върху даден политически проблем и има резон да бъде облъчвано с всевъзможни скандали, за да може поне нещичко да привлече вниманието му. И не се знае откъде ще изскочи заека. Както се случи при свалянето на първия кабинет на Борисов.

Третото ниво на противопоставяне е превръщането на емоционалното отношение на хората към междупартийната борба в трайна политическа обвързаност или антипатия. При почти изравнените равнища на подкрепа за ГЕРБ и БСП, всяка промяна в електоралните нагласи може да бъде решителна.

И тук слабото звено засега го играят Патриотите. Без още да го подозират. Те изпитват невероятна властова наслада от участието си в най-протурското правителство, което сме имали в историята си, но подобно предизвикателство тепърва ще надвисва като дамоклев меч над главите им. Засега те издават сигнали, че са готови на всичко, стига да са във властта и Борисов да се отнася снизходително към лудориите на WC-заместника си. Доброволно влязоха в ролята на по-големи защитници от герберите за бившия здравен министър Н. Петров, за бейби-корумпето от Хасково, за откраднатите десетки милиони при строежа на великата българска стена. Борисов няма как искрено да не се забавлява с тези от небето паднали му полезни идеи.

Но за грешките се плаща. И ако Патриотите осъзнаят пагубните последици от сделката си с дявола, може да решат да се спасяват. Което най-малкото ще наложи преформатиране на управлението в неудобна за ГЕРБ конфигурация или дори ще предизвика нови избори.

Разбира се, от многото възможни сценарии, най-вероятно е у нас да се случи неочакваното, но това е сякаш орисията ни. Поне ни очаква един наистина интересен политически сезон. Който удачно ще се впише в схемата на телевизионните сапунки.