Кризата на институционалната демокрация, в която затънахме след 2009 г., изкара на показ прикривани с години дълбоки и болезнени проблеми и зависимости, немислими за политическата култура, етиката и правилата на живот в евроатлантическата цивилизационна общност. Един от най-тежките и шокиращи обществото дефицити на българската демокрация е свързан със симбиозата между медиите и политиката. Възмущението от безсилието на политическите партии, компрометирани от управленска немощ и безброй корупционни и лобистки скандали, се допълват от подозренията към концентрацията на медиите и нарастващия страх от влиянието им, с което разполагат и най-вече от начина, по който го използват.

Еманципирането ни към демократичните ценности в началото на деветдесетте години на миналия век бе немислимо без свободните медии, и то най-вече печатните. Като че ли всеки ден се появяваше поне по един нов вестник, който изглеждаше по-свободен, по-смел и по-независим от останалите. Както беше писал Ивайло Знеполски: „Първият частен вестник се появи преди първата частна фурна.“ Всяка сутрин, когато разтворехме новите вестници, ние разтваряхме душата си за свободата на духа и написаното слово, която те излъчваха. Пресата в никакъв случай не бе политически безпристрастна, но изразяваше и защитаваще интереси в обществена полза и всеки вестник водеше своя независима редакционна политика. През тези първи бурни години след 89-а, имах незабравимото удоволствие да участвам в списването на страхотния седмичник на РДП „Век 21“. Днес не само че не чета вестници, но когато случайно погледна вестникарската сергия, получавам позиви за повръщане…
Свободата на словото и правото на информация, които най-много ни липсваха, като че ли най-бързо се възприеха като даденост, която никой вече не може да ни отнеме. Възторгът от свободните медии бе толкова голям, че ние съвсем лековато допуснахме, т. нар. четвърта власт да стане галеното дете на демокрацията. Правомощията и отговорностите на изпълнителната, законодателната и съдебната власт се дискутираха едва ли не денонощно. А стандартите и критериите, по които би трябвало да преценяваме състоянието на свободните медии, направо отсъстваха от обществения дебат. Днес от дистанцията на времето можем да поставим някои въпроси, за които в началото бяхме много наивни, за да ги зададем. В утвърдените демокрации е ясно, че конкуриращите се помежду си медии действат в полза на гражданите, но така ли точно протичаха процесите в България?

Никой никога не е обсъждал ролята и отговорността на самите медии за всичко негативно, което се случи и продължава да се случва през несвършващия българския преход. Като че не забелязвахме как през всичките тези години медиите бяха твърде далеч от проблемите на гражданското общество, от дебатите за върховенството на закона, от отстояването на гражданските права и възпитаването в принципите на европейска политическа култура. Сега, „след дъжд качулка” се опитваме да отворим и прочетем и тази страница, но когато се обърне колата, пътища много…

О, медии! О, нрави!

По презумпция „четвъртата власт“ няма репресивни функции като държавната, но така ли е в действителност? Съблазняването, манипулацията и „зомбирането“ на обществото в полза на определени политици и политически партии и циничното оплюване на техните опоненти не е ли тежка форма на „ценностна“ репресия спрямо незвисимото гражданско общество? Не е ли потресаващ фактът, че все по-често медиите, а не избирателите предопределят победителите и победените в политическата игра и насочват развитието на политическия живот като цяло?

Избрах името „медийни акули” за главните ми герои вместо обичайните понятия „медийни групировки” или „медийни магнати“. Звучи ми по-разбираемо за консуматорите на медийния продукт - читателите, зрителите и слушателите, които са „целевата група” на моята статия. За избора ми помогна великолепният текст на Бертолт Брехт „Ако акулите бяха хора” от прочутите му „Разкази за г-н Койнер”. Те са публикувани в България през далечната (комунистическа) 1975 г. в книгата на Брехт „Календарни мъдрости”, издадена от Профиздат в един чудесен превод на Венцислав Константинов. Ето един забележителен цитат от този текст:

„– Ако акулите бяха хора – малкото момиченце на хазяйката запита г-н К.  – щяха ли да бъдат по-добри към малките рибки?
– Разбира се, – отговори той. – Ако акулите бяха хора, те щяха да направят огромни кутии в океана за малките рибки с всички видове храна в тях, и растителна, и животинска. Те щяха да се грижат в кутиите винаги да има прясна вода и основно да се спазват всички видове санитарни изисквания. Ако например някоя малка рибка си нарани перчицата, тя веднага щеше да бъде превързана, за да не умре и така да се превърне в загуба за акулите още преди да й е дошло времето. А за да не изпадат малките рибки в меланхолия щяха да се уреждат от време на време водни фестивали в дълбоката вода, защото е известно, че  веселите рибки са по-вкусни отколкото тъжните.
Щеше да има разбира се и училища в големите кутии. В тези училища малките рибки щяха да се учат как да плуват право в челюстите на акулите…”

Не знам дали ако „акулите на Бертолт Брехт бяха хора” щяха да изпитват и сладострастие, но нашите медийни акули живеят в постоянен садистичен оргазъм, когато ловуват и канибалстват сред избирателите.
Как по друг начин да си обясним наглото и напълно

идиотско от демократична гледна точка заглавие:

„Време е четвъртата власт да поеме първата” в небезизвестния сайт „Афера”. Посланието към обществото е толкова цинично в своята абсурдност, че си заслужава да се цитират още две изречения: „Защо пък най-после политиката да не бъде подхваната от хората, които са поглеждали под полите й в продължение на години – от журналистите. Те познават най-мръсните й страни, най-странните й моменти, най-скритите й зависимости. …” При подобен подход не е изобщо учудващо, че непрекъснато се засилва  не само подозрението и отвращението към медиите като цяло, но и към вонящата на клоака медийна среда.

Българските медии отдавна са напуснали пространството на независим информационен източник, коментатор и анализатор. Не винаги е лесно обаче,  да се прецени йерархията в тези толкова сложни взаимоотношения между медиите и политиката. Кой кого обслужва в крайна сметка, медиите – политическите партии или обратно и каква е ролята на собствениците на медиите и техните бизнес интереси? Кой е сводникът, кой е клиентът и кой дарява „ценностите си” не е лесно да се прецени, особено, когато ролите толкова често се сменят. Едно обаче е ясно, играта е доброволна, тук невинни няма. Ако има изнасилени и ограбени, това са само избирателите.

Не от вчера медиите чрез своите собственици се стремят към придобиването на директен властови ресурс. Този стремеж не само че не намаля с приемането ни в ЕС, но се засили неимоверно. А след като 30-годишният Делян Пеевски и неговата майка започнаха да купуват на килограм вестници, списания, телевизии, радиостанции и вестникарски разпространителски мрежи, взе направо застрашителни размери. Вече се сблъскваме с явни амбиции за безконтролна власт на медийните акули, които не носят отговорност пред никого и за нищо.

За връзката между концентрацията на собствеността на медиите и политиката се говорeше още от времето, когато медийната група ВАЦ навлезе у нас. Темата обаче е особено актуална и деликатна точно днес, свързана е с проблемите на правовата държава и корупцията, с обществената и медийната етика и морал и заслужава сериозни и критични дискусии в гражданското общество. За съжаление това далеч не се случва. Обикновено се вдига шум, когато излязат класации на „Фрийдъм Хаус“ и „Репортери без граници“, или дойде еврокомисарката Нели Крус. За кратко вратата се пооткрехва, но след това отново бързо се затваря, защото смрадта ще задуши всички ни. Само няколко „последни мохикани” от медийната гилдия се занимават постоянно и задълбочено с проблема за собствеността на медиите. Това са Иван Бакалов, Иво Инджов, Нели Огнянова, Орлин Спасов. Може би съм пропуснал няколко имена, но това не променя по същество нещата. Благодарение на тях научаваме все пак какви хора, с какво амплоа стават „медийни акули“. Във всеки случай не става дума за призвание по рождение. Ето какво казва по този въпрос Иво Инджов пред агенция БГНЕС: „По-голяма част от медиите са част или са финансирани от групировки, които нямат нищо общо с медийния бизнес. Става въпрос за големи играчи в сферата на: банковото и застрахователното дело; телекомуникациите; фармацевтичната промишленост; газта и петрола; авиобизнеса; бизнеса със зърно; цигарения бизнес; футбола и волейбола и др. Най-силно обвързани с тях са печатните медии. Попадайки в такива конфигурации, те спират да работят в името на обществения интерес и по законите на пазара. За да оцелеят, получават неоправдани финансови инжекции от собствениците си. Те пък ги използват основно за търговия с влияние, а нерядко и за черен пиар“.

Колаж от Фейсбук страницата “България сега” показва някогашните издатели на български вестници и сегашните.

Тук ще цитирам и едно емоционално мнение по темата на д-р Николай Михайлов от последното предаване „Отпечатъци” на Мира Баджева по БТВ от март 2012 г. преди политическото му спиране: „Ако говорим за свобода - а това е сега темата - ще трябва да кажем, че словото в България е в страшна ситуация на потъпкване, на фалшификация и на поругаване. Което значи, че ситуацията в България е систематизирана вече да не го допуска в неговия модус на свободно слово. Това е просто невъзможно наистина. Тези, които поддържат медии, за да ги продават като проститутки за собствени цели и изгода, рекрутират наемници, готови на всичко. Става дума за хора, които по своя антропологически и психологически силует - доколкото се продават за жълти стотинки – са способни буквално на всичко. Техните жестове са зрелищни и напоследък бяха разисквани публично като акции на агресивна безвкусица. Но тъй или иначе една извънредно грозна автоцензура шества по студиата, за да ни напомня, че живеем в режим на жълт медиен спектакъл, който фалшифицира реалността и всъщност дисквалифицира човека. Тези медии и всички, които ги произвеждат, правят малко или повече невъзможен автентичния публичен живот в България”.

Медиен пир по време на политическа чума

Дори и да няма предсрочни парламентарни избори, през всяка от следващите четири години ще имаме различни типове избирателни кампании – за европарламент, за кметове и общински съветници, за президент и за следващия парламент. Като гледам жалкото и плачевно състояние на политическите партии, поне за мен няма никакво съмнение, че те ще участват в изборите повече или по-малко формално, а медийните акули ще бъдат де факто реалните политически сценаристи, режисьори, играчи и най-вече ветропоказатели във всички тези кампании, които ни очакват.

Ако изборите са днес, няма никакво съмнение, че те отново ще бъдат спечелени от „управляващата” медийна акула „Нова българска медийна група” около Делян Пеевски, майка му и техния ковчежник. Без съмнение в парламента ще влезе и основната „опозиционна” акула „Икономедиа” на Иво Прокопиев и Теодор Захов. Реални шансове да прескочи бариерата има и телевизия „Скат” на Валери Симеонов, който издава и националистическия седмичник „Десант на патриотичния фронт”.

Нова българска медийна група осигури безпрецедентния управленски медиен комфорт на Бойко Борисов, но на предсрочните парламентарни избори през май т.г. обърна палачинката, свали го с един замах от власт и дирижира създаването на абсурдния за европейската демокрация коалиционен модел на управление БСП – ДПС – АТАКА.
Резултатите от майските избори не бяха изненадващи, но въпреки това, последиците им са неочаквано потресаващи. По какъв точно начин се получи този толкова абсурден и безпрецедентен за най-новата ни история състав на 42-то обикновено Народно събрание? Как така изхвърлени от парламента се оказаха точно формациите, сързани с единствените европейски реформаторски партии СДС и НДСВ, които ни вкараха в НАТО и ЕС, и въпреки грешките си ни осигуриха на нас и децата ни живот в свободния свят? И тук не става дума само за морални категории, а както виждаме - за реални и напълно обосновани политически и икономически рискове.