Кубадински театрално вдигна дясната си ръка, направи пауза и каза: „Ей тая ръка свали Тодор Живков“. Седяхме на една дълга ниска масичка, в срещуположните й краища, в селската къща на жена му в село Тополово край Асеновград. До момента бяхме разговаряли вече часове. Досмеша ме. „Не се смей“, каза той и започва да разказва.

 

Заседанието на Политбюро е ден преди пленума на 10 ноември 1989 г. „Те, Младенов, Атанасов, Джуров, се бяха наговорили вече”, обяснява Кубадински. Но за оставката на Живков трябвало мнозинство. Присъствали 8 души и силите се разделяли точно по равно. Нужен бил един глас повече.

 

След дълга дискусия поставят въпроса за оставката на Живков на гласуване – дали да си я подаде на пленума на 10 ноември. „Заговорниците” вдигат ръце един след друг. Вдига ръка и Кубадински, който не е в играта. Живков казва: „Ясна е работата, прекратявам заседанието, подавам си оставката“.

 

 

Отначало не повярвах в тази история, която Пенчо Кубадински, наричан „Ловецът на републиката”, „Авджията”, човек от окръжението на Живков и т. н., разказваше пред мен. По-късно се убедих, че е бил прав. Думите му потвърди самият Петър Младенов.

 

Кубадински е бил един от крепителите на режима на Живков, но през 1989 г. в някакъв решителен исторически момент е направил завой и се е обърнал срещу него.

 

Когато тръгнах да се срещам с Кубадински, не подозирах какъв разбиващ разговор ме чака. Седнахме на масичката към три и половина-четири следобед, а си тръгнах за София към един и половина през нощта. Той не се оказа онзи простак, авджия, одиозен член на Политбюро, за какъвто го мислеха мнозина и аз включително. Но, цял късмет беше, че стигнах до този „исторически” разговор.

 

Смятах Кубадински за един от най-верните хора на Тодор Живков…

…

 

Изведнъж омекна и се съгласи – „Отивайте вкъщи, жена ми е там, кажете й, че съм ви пратил, аз отивам до Асеновград да си купя това-онова, че ще вдигат цените.”
…
Кубадински се появи след час, носейки някакви мотики и други инструменти. Остави ги до вратата и на мен каза: „Влизай”. Шофьорът остана отвън на тераската. Стана ми смешно за пръв път в началото на тоя разговор – старият член на Политбюро не искаше да говори с мен пред шофьора. Шофьорите – отделно. Той сякаш не се сещаше, че всичко, каквото говорим, може да излезе във вестника – друго време беше вече.

Сложи ме на масичката от отсрещния край и …10-часовият разговор започна. Знаех нещо за Кубадински, не бях съвсем бос – бил е командир на бригадирското движение в края на 40-те и началото на 50-те години. Оказа се правилно, че първо го питах за това – да го предразположа със спомени. После мислех да го настъпя за ловните подвизи, Възродителния процес, близостта с Живков.
…

Облякъл Пеньо Пенев във ватенка

През 1948 г. Пенчо Кубадински станал главен директор на изграждането на Димитровград. На 29 години ръководил 12 хиляди души. В бъдещия град се стичали хора от цяла България.

По-младите не знаят, но навремето учехме за “Поета с ватенката” – Пеньо Пенев (който по-късно се самоубива, но това е друга тема). Поетът бил изпратен в Димитровград като работник и там написва някои от най-възторжените си стихове, които през 50-те и 60-те години се препечатвали многократно.

 

„Аз – каза Кубадински – облякох Пеньо Пенев във ватенка”. В тогавашната неразбория и недоимък в Димитровград, когато пристигнал Пеню Пенев, за да му намерят квартира и ватенка, работата опряла лично до директора Пенчо Кубадински. Помни как поетът рецитирал стиховете си пред бригадирите – „Тогава там беше гъмжило от млади поети, писатели и литературни изяви. Цял ден мога да разправям спомени“. „Димитровград се превърна в голямата строителна школа на България…”, разказваше Кубадински.

 

 

Тогава излязла приказка „Пенчо Кубадински си носи цимента в джоба“. А конкретно в бригадирското движение влязъл през 1946 г. като командир на първия обект – прохода Хаинбоаз. „Ако има нещо светло в тоя период, това беше жертвоготовността на младежта. Сега това не можете да го разберете – каза Кубадински – Това беше “вулкан от пламнали души”, както казва поетът. Обектът се превръща в нещо като чудовище, което не се дава. Трябва да го победиш. Тази борба възпитава и изгражда характери“.

 

След това допълни, че страна се гради с ентусиазъм. “А сега у нас няма ентусиазъм. Я ги накарай днес да построят жп-линията Ловеч-Троян за една година, със сегашната модерна техника. Нищо няма да направят. А тогава я направихме с голи ръце, с всичките й тунели. Това спонтанно младежко движение възстанови България след войната”.

 

Започна да разказва как по онова време в България дошли „по линия на младежката солидарност“ бригадири от Великобритания, Франция, Швеция, Швейцария, Гърция, Полша, Норвегия и др. Когато преди години ходил в Унгария, някогашните бригадири, които командвал, се събрали, дали му вечеря и пели на български „Елате хиляди младежи.“ „Ами тя тази, Мерсия Макдермот, е била бригадирка при мен”, допълни Кубадински (б. а. – Мерсия Макдермот е англичанка, дългогодишна учителка в България до 80-те години, която стана автор на две нашумели навремето книги – за Гоце Делчев и за Васил Левски, а по-късно излязоха разкрития, че е била агент на английското разузнаване).
…

Каза нещо в смисъл, че при Вълко Червенков (б. а. – генерален секретар на БКП и премиер) през 50-те години бригадирското движение било отречено, защото е свързано с името на Георги Димитров. Вероятно тогава Кубадински е бил засегнат и не случайно се е сближил с Живков, който сваля Вълко Червенков. Но не го питах за подробности, да не прекъсвам разказа му.

 

„С Георги Димитров имах много разговори като младежки и бригадирски деятел. Това, дето говорят сега срещу Димитров, мислиш, че ще го оцапа ли? Пак ще остане в историята“, продължи Кубадински все с тоя обиден тон. „Трима са за мен големите българи в най-новата история на България – Николай Гяуров, Борис Христов и Георги Димитров”, отсече като завършек на темата.

 

Заради опита му през бригадирското движение по-късно бил последователно министър на транспорта и на строителството. Ръководил строителството на Девня, на канала през Варненските езера, на пристанището и на корабостроителния завод там. Ударил и първата копка на АЕЦ „Козлодуй“. „Тогава битката срещу мен беше по-голяма, отколкото сега“, каза.
…

 

Лов и приятелство с Емилиян Станев

Някак естествено преминахме към темата за лова. „Един път само отидох през тия години за едър дивеч и ме орезилиха във вестниците“, каза. Обясни, че си пази две ловни пушки и живее със спомени. По линия на лова станал голям приятел с писателя Емилиян Станев и приятелството им продължило 20 години. Дори станали съседи – къщите им били наблизо в Бояна – и семействата им се събирали през ден. „С него бяхме духовно свързани. Водили сме дълги разговори на тема природа, лов, история. И на тема България“, разказа Кубадински. Емилиян Станев дори му четял части от новите си книги, разказвал му сюжетите и идеите си. „Много от това, което издаде, аз вече го бях слушал от него“, каза Кубадински.

Като заговори за Емилиян Станев, му стана мъчно – „Голям човек беше, няма друг такъв сред писателите“. Оживи се, когато си припомни за ловните им спорове.

…

Емилиян Станев бил рязък и няколко пъти сепвал Тодор Живков с изказванията си. Веднъж на лов с него му креснал: „Така не може! Вие трябва да се научите да управлявате!“ Друг път отново избухнал пред Тодор Живков, но го случил в лошо настроение и бившия Първи също викнал срещу него, станало опасно напрежение. Кубадински се намесил и успокоил работата.

„Не ми харесва тоя човек, като го гледам как му шарят очите, казваше пред мен Емилиян за Тодор Живков.”

С писателя Кубадински ходил на лов главно за пъдпъдъци и пернат дивеч. Емилиян Станев го наричал „Пенче”. Когато писателят влязъл в болница преди смъртта си, разказвал на една от сестрите: „Много сме ги били пернатите с Пенче. Тия пилета, ако земат да ни кълват на оня свят… Много сме виновни.”

Кубадински разказва дълго и за приятелството си с оперния певец Николай Гяуров. Как спасил с разни укрепващи сондажи вилата му във Варна, която била повлечена от някакво свлачище. Тогава бил министър на строителството. Как също били семейни приятели. „Ама това по-добре не го пиши, казва Кубадински, ще навредиш на човека“ (б. а. – тогава Гяуров беше още жив).
…
„На мен не ми влияе, че ме наричат „първия ловец“, „баш авджията на България” и т. н. – продължи Кубадински – Нарочиха ме, щото са прости. Аз и като ловец съм направил много за България“. Започна да изрежда колко са се увеличили различните видове дивеч с негово активно участие, колко са били на изчезване, колко са внесени от чужбина. Разказаше за някакви породи, които не записах, защото ми дойде много…

„Пенчо Кубадински, ка’й, го прави за свое удоволствие. Знаеш ли сега, по тия ловни стопанства, дето създадохме, колко плащат чужденците, за да отстрелят завъдения дивеч?“, пита и започва да цитира цифри колко било за елен, за глиган… „Тодор Живков викаше „Пенчо създава дивеча, ние го бием.“

 

Гордее се и със залесяването. Викали го да го наказват в ЦК, че много се увличал със залесителните кампании. „Ама я виж сега колко гори посадихме в България? Можеш да направиш справка. Който иска, нека ме хули за тая работа.”
„Ловец съм от 1938 г. – каза Кубадински – Не съм хванал двуцевката като други, след като се издигнах, за да се бутам при големите хора по ловни дружинки.” Твърди, че той запалил Живков по лова. „Ама той не е никакъв ловец”, смее се.

 

 

Ловните приключения в Африка

 

 

И тук вече деликатно го попитах – ами ловните разходки из Африка? Кой ги плащаше? Едно от най-изобличителните неща срещу бившата власт беше, когато в някакви клипове на СДС след 10 ноември пуснаха кадри с Пенчо Кубадински на лов в Африка, с убит лъв и други животни. Осмелих се да го попитам за тези неща чак след 2-3 часа, сигурен, че вече няма да ме изгони и да прекъсне разговора.

 

Категоричен беше, че не е прахосал ни един долар на държавата за лов в Африка. „Имам документи – каза – Всичките ми посещения там са били официални, по работа, и ловът е бил организиран от домакините.” После даде като пример един прост факт, който изглежда основателен – Кубадински беше председател на българо-нигерийския комитет за сътрудничество, на българо-йеменския комитет за сътрудничество на българо-незнамкой си африкански комитет за сътрудничество… Причината е проста – Кубадински в България беше председател на ОФ – Отечествения фронт – обединение на партии и движения. В Африканските страни най-често управляваха парти от типа Африкански национален конгрес, обединения на партии и движения. И по някаква протоколна логика българският председател на ОФ винаги става председател на смесени междудържавни комисии и комитети с африканските държави. И развежда официалните лица от Африка из България . Съответно – и те него из Африка… Ех, как си е паднал на място с тая служба Кубадински…

 

„Когато дойде на посещение някой от тия от Африка тук, аз го водя в Корабния завод във Варна, в Кремиковци, на няколко такива обекта. А аз като ида там, той къде да ме заведе, освен на лов?”, пита Кубадински. И започна да разказва как преди години, след посещението си в България, император Хайле Селасие пратил после при него посланика на Етиопия с покана да иде на лов там. “Отказах – каза Кубадниски – Посланикът ме гледа и не можеда повярва – императорът ме кани, а аз отказвам.” Успокоил го обаче – „Бих използвал работно посещение, но специално за лов няма да дойда.” И, разбира се, след време отишъл. Бил председател на българо-етиопска комисия за сътрудничество и когато отишъл там, император Хайле Селасие наистина му организирал лов, какъвто преди това бил устроен само за Йосип Броз Тито – така му казали дипломати.

 

Най-харесва Танзания. Така се разпали в спомените за Африка, че по едно време сложи ръка на гърдите си и с блаженство каза: „По всички места, дето ги е описал Хемингуей в „Зелените хълмове на Африка“, бай Пенчо е бил на лов“.

Обясни, че трофеите носел в България и плащал със собствени пари да ги препарират.

Разказа как се майтапел в Политбюро с колегите си – те го подпитвали, като се върне от Африка, къде е ходил на лов, какво е ударил, а той отговарял със сериозно изражение – „Три лъва, два слона”. И някои от тях не знаели на майтап ли да го приемат. Сигурно и оттам са се разпространявали легендите за ловните подвизи на Кубадински, подозираше самият той.

…

Преди да стигнем до Живков, разказа за срещите си с исторически личности на XX век.
„Ръкувал съм се със Сталин и Мао”, каза. През 1947 г. ходил с делегация в Москва на честването на „Тридцатъй годовщинъй октябърской революции“ (опитва се да го каже на руски). Тогава българската делегация имала кратка среща със Сталин.

А през 1956 г. ходил с Антон Югов (б. а. – тогава премиер на България) в Китай на конгрес на Китайската компартия. Повече от час разговарял с Мао. Изрежда още Чжоу Ен Лай, Лю Шао Ци и куп китайски държавници, с които се е срещал.

Разговарял неведнъж и с Индира Ганди.

Турци в защита на Кубадински

„Приятел съм с Папандреу и Бюлент Еджевит”, твърдеше Кубадински. Помислих, че е преувеличено – чак приятел. Но, когато военните в Турция взели властта, Еджевит попаднал в затвора. И …три пъти Кубадински пращал по хора колети с телешки суджуци и деликатеси на жена му. Когато Еджевит бил освободен му писал, че е трогнат, когато някои в Турция са го забравили, Кубадински от България да се сети за него…

 

Затова, когато го разпитвали по възродителния процес, Еджевит поискал да свидетелства в негова защита. Същото направили и турци от родния му край. Тук се намеси и жената на Кубадински и разказа как през 1991 г. дошъл един турчин, старец от Делиормана, който почти не можел да говори български, и тропал с една гега на вратата им в Бояна, и питал „Тука ли живее Кубадински?” Дошъл на свои разноски от родния си край, да иска да свидетелства в негова защита.

 

Тогава си припомних как навремето се приказваше, че турците в неговия край много тачели Кубадински, който иначе имаше славата на националист. Наричали го „Пенчо ефенди”. Сядал по турски с тях на земята, на приказка и ядене.

И бившият турски външен министър Хикмет Четин (през 90-те години) щял да свидетелства в защита на Кубадински – така твърдеше. Но обвиненията били оттеглени.
…
„В Политбюро, като започнахме да обсъждаме Възродителния процес, им казах: „От българин турчин става, но от турчин българин – не” Затова, по-късно, като трябваше да гласуват, проведоха заседание, когато ме нямаше, да не объркам нещо” – разказа Кубадински.
…

 

Живков върти номера след 10 ноември, свиква хора

Кубадински чува в почивката на пленума на 10 ноември как хора на Живков се канят да уговарят членовете на ЦК да не избързват с въпроса за оставката, че Живков имал още подкрепа и т. н. Кубадински отива при Младенов и му вика: „Знаеш ли какво става в момента? Неговите хора уговарят да не се приема оставката му.“ Тогава пък техните хора, на т. нар. реформатори, тръгват да уговарят членовете на ЦК за оставката на Живков. Станало известно напрежение. В крайна сметка историческата оставка е приета. Но Живков остава държавен глава. Решението на пленума било да си подаде оставката и от този пост, но формално той продължава да бъде председател на Държавния съвет и трябва да бъде освободен на заседание на Народното събрание.

Случва се обаче нещо неочаквано, което показва, че Живков не се е предал. Няколко дни по-късно Кубадински разговаря в кабинета си с Петър Танчев, който, освен лидер на БЗНС, е и зам.-председател на Държавния съвет (съответстващо на вицепрезидент). В това време влиза секретарката на Кубадински и казва – „От кабинета на другаря Танчев го търси неговата секретарката да му предаде, че Тодор Живков го вика в Държавния съвет.” Събрал бил членовете на съвета. Това става дни, след като Живков е свален и България ликува. Танчев се надига да ходи, Кубадински му вика: „Недей, бе Петре, ходи там. Нямаш работа там.“ Той: „Що бе, Пенчо, ще отида.“. Кубадински пак: „Нямаш работа там, бе Петре“. Танчев обаче отива. Кубадински вдига петолъчката и звъни на Петър Младенов, новоизбраният генерален секретар на БКП (б. а. – по живково време висшата номенклатура в държавата имаше телефонни линии за пряк достъп, наричани петолъчки – само ограничен кръг абонати, от най-висшето ръководство). „Знаеш ли къде е Живков сега?“, пита Кубадински.

 

„Не, къде? Не е ли в Бояна?“, на свой ред пита Младенов. „В Държавния съвет, събрал си е заместниците и членовете на съвета“. Младенов се стряска. Решават набързо Кубадински и Начо Папазов (б. а. – секретар на ЦК и новоизбран член на Политбюро на БКП) да отидат там и внимателно да ги предупредят да не правят глупости. Те отиват, но в Държавния съвет вече няма никой. Тогава отиват в Бояна…
…

 

Петър Младенов потвърди казаното от Кубадински

За да стигна до Младенов, ми ходатайства бившата му секретарка, до която пък как стигнах, вече не помня. Тя ми даде телефона, предварително го предупреди и аз му се обадих, от редакцията на „24 часа”.

…“Много точно го е казал човекът. Точно така беше”, каза Петър Младенов.
…
Повтори няколко пъти „Точно така беше”.
…
А тогава, в селото Тополово, на въпроса защо не са свалили Тодор Живков десетина години по-рано, Кубадински отговори: „Вие, младите, нищо не разбирате. По-рано нищо не можеше да се направи“.
…

Извадки със съкращения от книгата „Тодор Живков. Власт – свидетели, участници“ от Иван Бакалов, издателство „Кръг“, 2001 г.