Ние, в Източна Европа, знаем какво е комунизъм и като го видим, го разпознаваме. Знаем за Павлик Морозов и когато дете предаде майка си, ни е ясно какво е. Знаем как заглушаваха Гласът на Америка и БиБиСи и като заглушат Туитър, пак ни е ясно какво правят.

Знаем как замениха господин и госпожа с другарко и другарю и като ни обяснят, че няма той и тя, а всичко е то - светва ни крушката. Помним, как забраняваха Солженицин и сега като чуем, че са спрели книга, настръхваме. Щото помним, не сме луди. Дали ненавистта ще е класова, расова, полова или друга, ние сме я сърбали тая попара.

Дали Георги Димитров ще иска да смачкаме партийния враг по затвори и лагери, или Хилари Клинтън ще призове за репресии срещу симпатизантите на Тръмп - няма разлика, виждали сме вече до какво води това. Идеологическата цензура я знаем, дори когато ни я опаковат като политическа коректност. Ние сме платили цената за свободата на съвестта, словото и изповеданието ни. Затова когато някъде посягат на тях, ние виждаме, не сме кьорави. Затова всичко, което се случва в Америка, е важно и за нас. Щото преди беше важно какво се случваше в Москва и доста си изпатихме. И вече не щем да се случва.