Времената правят хората.

Замислих се за това, когато възрастна жена от квартала поздрави от терасата си мен и приятелката ми, докато минавахме по нейната улица. "Приятна разходка!", каза с усмивка и помаха. "Не е разходка, отиваме до магазина", отвърнах. "Приятно пазаруване тогава!", поправи се тя, очевидно доволна, че има с кого да размени няколко думи, докато стои затворена на четвъртия етаж и като стражар наблюдава случващото се по необичайно пустата улица.

Нямаше как да не сравня тази дружелюбна реакция с всичките присвити погледи, подаващи се над зле сложени маски за еднократна употреба, с които се сблъскахме по пътя. Или с жената, която предреди всички на опашката пред магазина и получи забележка от служителите, а реакцията й беше да се отдаде на злостна тирада.

Времената определено правят хората.

И тук не говорим за добре познатото "Трудните времена раждат силни хора", а за нещо малко по-различно - дали ще преминем през (и евентуално излезем от) това извънредно положение по-добри, или по-лоши. Това вече зависи изцяло от нас.

Както от нас зависят усмивките на лицата ни - дали когато сме в магазина или в аптеката, когато се разминаваме с непознат, когато вършим работата си.

Принудителната изолация и призивите за социална дистанция безспорно могат да смутят ритъма ни на живот, както и да ни подействат раздразнително. Но не продавачът в магазина или аптекарят е виновен за появата на някакъв нов, силно заразен вирус. Нито е виновен клиент номер 200 за деня, който идва с обичайните търсения - ръкавици, спирт, маски... Вина няма и човекът, който се е осмелил да се качи в автобуса от градския транспорт, който сме заплюли само за себе си и шофьора. Или съседът, с когото - ужас - е трябвало да се разминем на входната врата.

Да, налице в момента е здравна криза, а ни обясняват и как сме застрашени от икономическа такава. Някои дори вече усещат последствията на гърба си. Но не трябва да забравяме огромния риск да се стигне и до криза на човечността. Риск да се затворим не само между стените на домовете си, но и в самите себе си. Да изградим стена не срещу вируса, а срещу хората, на които вече гледаме най-вече като на негови потенциални носители.

Реалността е, че в подобна ситуация всички сме заедно и ще се справим по-добре и по-лесно, ако взаимоотношенията ни имат за смазка малко доброта и учтивост.

Ако не позволяваме на изолацията да влияе на настроението ни и отношението спрямо другите. Ако сме малко по-вежливи с хората, с които в един или друг момент ще ни се налага да общуваме.

Ръкостискането е табу, но усмивка, кимане, поздрав - малко трябва и не струва нищо. Вирусът е опасен за здравето ни, но не трябва да му позволяваме да тръшва на легло културата.

Все пак не е настъпил зомби апокалипсис, въпреки леките прилики. Истината е, че доскоро бяхме зомбита, струпани на огромни камари по кафенета, метро, паркове, забили лица в екраните на смартфоните си, търсещи усамотението в хаоса от човешки тела. Едва сега усещаме силно нуждата от човешки контакт, бил той и просто това да сме на открито, заобиколени от непознати.

И точно сега е моментът да си позволим отново да сме хора. Част от това изисква да проявим и социална съпричастност.

Става дума за поемането на отговорност не само за собственото здраве, но и за това на другите. Иначе казано - да не излизаш на безцелна разходка, напук на всички призиви и само защото се е случил слънчев уикенд.

Това е грозна проява на егоизъм. Необходимостта да отидеш до работното си място или да купиш храна/лекарства не могат да се приравняват с желанието просто да си живееш както досега. "Ама не ми се стои вкъщи", "Имам право да правя каквото си искам", "Тоя вирус е измислен" и други подобни евтини аргументи обезценяват и самия теб като личност. И трябва да го напомняме на близките ни хора, които си позволяват да мислят така.

Едно видео от новинарските емисии тези дни добре илюстрира проблема - шофьор на Голф, който заобикаля две патрулки на един от пунктовете край София и отпрашва нанякъде, по важна негова работа, докато полицай се опитва да го гони пеш.

Щеше да е смешно, ако не беше трагично.

Щом във всезнаещото ни съвремие вярата в конспиративни теории и твърдоглавието надделяват над грижата за личното здраве, вероятно няма защо да се учудваме, че липсва и ангажимент към чуждото. Но това подлежи на промяна. Нагласите могат да се изменят, поведението също - било то след разговор... или санкция. Не е нужно да се изсипе пролетен сняг, за да си стоим вкъщи.

И дано когато извънредното положение свърши, повече от нас се чувстват по-добри хора. Да запазим поздравите по улиците, а не сърдитите и изпълнени със съмнение погледи.

Тогава ще сме победили не само вируса, но и най-лошото в себе си.