Често ми звънят журналисти от всевъзможни издания с конкретен въпрос: Мога ли да разкажа нещо повече за Людмила Живкова? Разказвам и разказвам, а те питат ли, питат. В годините на демокрацията интересът към бившата първа дама на България непрекъснат расте. Защо ли? Защото Людмила бе наистина предвестник на нещо ново в една мрачна тоталитарна епоха.
Бяхме близки приятели. Затова не мога да приема определението, което и лепват някои невежи: принцеса на българския комунизъм. Каква ти комунистическа принцеса беше Людмила?! По-скоро тя бе предвестник на перестройката, нещо като Михаил Горбачов за Съветския съюз и за света. Беше скромен човек – посрещал съм я в Лондоон, където рабтех като младши дипломат, посрещал съм я и в Мексико като извънреден и пълномощен посланик на социалистическа България. Бе скромен човек – хранеше се оскъдно, обичаше да помага, не робуваше на политически страсти.
Благоговееше пред майка си – д-р Мара Малеева – Живкова, зачиташе и баща си. Благоговееше пред две държави – Индия и Мексико. Умееше да прави приятелства с непзнати хора и да ги печели за своята кауза. Не страдаше т изневерите на Ванчо – покойният бонвиван Иван Славко, с когото бяхме отлични приятели. Беше се извисила над материалното в името на духовното. Щеше ли да има НДК без Людмила? Едва ли. Мнозина плюеха по двореца, сега искат да разрушат паметника, символ на българската държавност. Но НДК го има и ще го има. Защото моят добър приятел Христо Друмев, без време разкаран от поста шеф на двореца, успя да го съхрани за поколенията. В НДК гостуваха през годините и Монтсерат Кабайе, и Хосе Карерас, и Найджъл Кенеди.
Сред близките приятели на Людмила бяха Александър Фол, Любомир Левчев, Александър Лилов, Стоян Михайлов. Тя се застъпваше за артисти, музиканти, архитекти, научни работници. Не питаше какви са били преди 9 септември 1944 година, а просто ги искаше до себе си. Искаше ги за България и за света.
Родена е в село говедарци, където майка и Мара Малеева е била селска доктрка. През 1965 година Людмила завършва история в Алма Матер. Започва рабта в Института по балканистика , а през 1971-ва защитава дисертация на тема: Англо-турските отношения 1933 1939 година. Специализира в колежа Сейнт Антъни в Оксфорт. През 1974 година вече е хабилитирано лице.
Назначена е за заместник-председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. Стига до пста Председател на кмитета за култура – сиреч наш културен министър. И ако днес жалим, че не ни е министър на културата Георги Йорданов, дваж повече трябва да жалим, че Людмила си отиде толкова млада и оваканти поста. През 1981-ва тя сложи край на живота си – изпи приспивателното дормопан в големи кличества, влезе в басейнчето с топла вода във вилата, където живееше и там я намериха умряла. Лично Димитър Мурджев ми е разказвал как я е извадил от басеинчето, а линейката от Правителствената болница закъсняла.
Жалко за това закъснение! Защото Людмила бе реформатор. Тя създаде мощен екип в Комитета за култура, подкрепяна от дясната и ръка -е историкът Александър Фол. Тя изигра решаваща роля за а отварянето на България (тогава Народна република България) в културно отношение към несоциалистическия свят – прокарва и реализира идеята за създаване на Галерията за чуждестранно изкуство в София, както и редица международни изложби и мероприятия. Заради нея в България дойдоха редица изтъкнати писатели, композитори, художници от цял свят.
По нейна инициатива бяха организирани честванията за 1300 годишнината на България, а най-значимото бе в Мексико по време на моя мандат. Нейно дело е Международната детска асамблея „Знаме на мира" под егидата на ЮНЕСКО, построяването на комплексА „Камбаните“ и много други.
Благодарение на личната ѝ упоритост е съхранен Царският дворец в центъра на София.
Многобройните дейности, организирани от нея с идеята да популяризира по света самобитното наследство на българина, се тълкуват като „национализъм“ от страна на съветската компартия. Особено остра бе реакцията срещу тържествата за 1300 годишнината на България..
След тежка автомобилна катастрофа през 1973 г. Людмила се увлече по източните философии, установиа връзки със семейство Рьорих, , с което още повече си спечели недоверието на идеологическите цензори в СССР. Там философско-социалната система Агни Йога проповядвана от Рьорих, е преследвана до 1987 г.
Людмила напусна белия свят, защото дори собствения и баща не я разбра. Той служеше на СССР, затова по нареждане от Москва се опитваше да я държи настрана от държавните дела. Разочарваха я и хора т най-близкот и обкръжение. И бялата птица отлетя.
Остави син и дъщеря. От първия и мъж, Любомир Стойчев, който неотдавна си отиде, тя има дъщеря – Евгения Живкова. С нея не се обичаме, защото честно и почтено разказвам истината за майка и. Тодор Славков – синът на Людмила от Иван Славков – е мъжко момче. Като татко си. Съден бе в обвинение за изнасилване заради някоя си Мила Гешева. Каква нелепост! Та всички момичета напираха да влязат в леглото на внука на Тато!
Людмила остави трайни спомени в душите и сърцата на българите и не само на българите. Затова да я споменем с добро!
Богомил Герасимов
