Интереснo e колко много се говори и колко малко се разбира за „новото отчуждение", за парадоксалната загуба на контакт, донесена от технологиите, уж създадени за да ни свързват.

Как така се получава, че в тази нова ера на позитивност, разбирателство и вдъхновение за живот, разнасящи се денонощно по Facebook страниците, все по-често се избягва действителното общуване и взаимодействието със света изобщо?

Все по-масова е склонността към оттегляне от действителността и към потъване във виртуалния свят на екраните.

Защо се случва това остава въпрос, който някои хора игнорират, други подценяват с прибързани отговори, а трети замъгляват с едно донякъде оправдано осъждане. Но един друг паралелен във времето и не по-малко важен феномен може да даде нови насоки за мислене, макар и с риск от нови противоречия.

През последните десетилетия концепциите за душевно здраве претърпяха радикални промени. Целесъобразно или не, понятия от психиатрията навлязоха мощно в широкия публичен дискурс, а огромни маси от хора получиха диагноза.

Но вместо да се обогати, езикът сякаш обедня, а заедно с него и мисленето. Няколко термина поеха цялата тежест на изчезващото богатството от смисли, които човешкото страдание и участ постоянно са ни провокирали да изобретяваме. Понятия като „депресия" и „стрес" се размиха и превърнаха в евтино швейцарско ножче, което уж може всичко, но всъщност не става за нищо.

Но малко хора все още знаят, че преди време този термин всъщност e значел нещо много по-конкретно от някаква неясна нещастност.

Ако се завърнем към старите дефиниции на депресията и нейната по-тежка форма - меланхолията, ще видим, че хората, страдащи от нея, не са се увеличили така драстично, както постоянно се тръби по медиите, а дори се срещат рядко.

В миналото това са били категории, запазени за една дълбока и често невидима за околните душевна реакция, която препъва страдащия в опита му да впише във вътрешния си свят реалността на преобръщаща живота загуба.

В началото за прототип е служела раздялата при смърт на близък, но бързо се разбира, че човек може да премине през подобни процеси и при загуба, отнасяща се до съвсем абстрактни представи, като например раздялата с детството, младостта, родината или дори с разпадането на един идеален образ на любимия друг. Униние, пасивност, самообвинения и чувство за липса на смисъл да се продължава живота са само част от начините да се говори за това страдание, в чието сърце стои празнота, убягваща на всички смисли.

Но въпреки статистиките на СЗО, психолозите, които изслушват страданието на хората в кабинетите си, много добре знаят, че това, което днес наричаме под път и над път „депресия", има твърде малко общо с тези класически прояви.

Новите технологии донесоха и нови форми на страдание.

Денонощният достъп до този безкраен извор на емоционална стимулация започва да видоизменя класическите форми на проявление на депресията и на други душевни проблеми. Само допреди десетилетия животът без милост е сблъсквал с реалността на несигурното и крехко съществуване, с трагичното и загубите, през които всеки неизбежно преминава, и е принуждавал човек да търси начини да ги вписва в света си.

Но днес вече всеки е въоръжен със също толкова разнообразни технологични способи за отрицание и самозаблуда. В резултат на това много хора днес, които при други обстоятелства биха развили депресивни или тревожни симптоми или просто биха страдали като своите предци, сякаш успяват да избегнат това, зацикляйки в нещо като предварителна фаза на трескава дигитална консумация.

Разбира се, всеки използва технологиите различно. Някои хора съумяват да ги използват умерено, но за много други те са се превърнали в житейска патерица.

Неискрено осъждане и лесни отговори дебнат отвсякъде, но сякаш артисти като Antoine Geiger* в своето изкуство са прозрели преди всекиго истинския парадокс на виртуалната консумация - потребителят ли поглъща съдържанието, или съдържанието поглъща потребителя?

Точно тук се крие сърцевината на проблема и нашият език открай време съдържа улики за тази забележителна взаимовръзка поглъщам-погълнат съм**.

Дали ще бъдат публикации и „вдъхновяващи" картинки от Facebook, клипове в YouTube, безкраен низ от статии или просто новини (в англоговорящите страни вече се прокрадва термина news junkie - наркоман за новини) - цялото това разнообразно съдържание предоставя възможността във всеки момент човек един вид да се изключи, да бъде погълнат и да се изолира не просто от света около себе си, но и от самия себе си.

Някои хора стигат до това да запълват всяка свободна секунда с поглъщането на съдържание и това може само да подскаже за тревогата, която се опитват да опитомят.

Много от тях споделят, че ползват компютър или телефон до крайна умора всяка вечер, така че от гледането директно да преминат към заспиване, сякаш целенасочено да избегнат именно отрязъка от време, когато човек е оставен на свободата на собствените си мисли и асоциации, които денем съумява да потисне.

Можем да се позовем на понятия като „интернет зависимост" или „бягство от реалността", но макар и да водят в правилната посока, ще ни оставят на повърхността. Ако се върнем назад в историята, ще видим, че човек винаги е съумявал да си измисли занимания, с които да „убива време", да се дистанцира от реалността, но степента и мащабът, в които това се случва днес, изискват нов поглед.

Преди повече от век психиатрите дават определение на цяла група душевни проблеми, което остава централно за десетилетия.

Според тях страдащият чрез своя симптом се отвръща от нещо в реалността - било то от околната действителност или от реалността на вътрешния си свят. Нещо, което е немислимо, ще бъде изтласкано от съзнанието, но само за да се трансформира и завърне неразпознаваемо като продължи да причинява страдание по заобиколен път.

В това схващане симптомът се явява едновременно и причина, и следствие; изобретателен опит за бягство, който винаги едновременно успява и се проваля измествайки страданието на друга равнина.

В този контекст можем да изясним мястото, което виртуалното е започнало да изземва във функционирането на психичното. Ако в миналото страданието е тласкало човек към осмисляне или оттегляне в неврозата, то днес той може да се оттегля в света от екрана - свят, в който зад всяко бутонче го очаква ново съдържание, винаги налично и готово да повлече мисълта и да я държи далеч от немислимото.

Началото на неврозата и непрестанната виртуална консумация частично се припокриват в този сходен стремеж да не се мисли, или по-скоро да се мисли непрестанно, но само за да се избегне друго. Виртуалното е започнало да изземва функции на душевността, или по-скоро да формира техни сурогати, които успяват да постигнат подобни резултати, но без да провокират изобретателността (добре известни са връзките между меланхолията и творческите занимания, особено писането) и за сметка на едно общо обедняване на душевността.

Това води до парадоксални ситуации - някои хора успяват да се отчуждят до такава степен от битието, че това да изплуват от този дигитален сън и да се „потиснат" или „депресират" се оказва истински напредък.

Именно тези тенденции, предимно при по-младите хора, карат някои анализатори да преосмислят съвременната депресия. Социологът Марк Фишер прозорливо забелязва, че много от студентите му страдат от нещо, което в своите есета той ще нарече хедонична депресия.

Ако централното в класическата депресия е било отсъствието на желание и неспособност да се изпитва удоволствие, ни казва той, то днес това се е превърнало в неспособност да се върши каквото и да е друго освен да се търси удоволствие и непрестанна стимулация - състезание, в което страдащият е вечно потиснат от съзнанието, че изостава.

Съвременният човек е субект на наслаждението, вечно догонващ, опитващ се да вмъкне още малко наслада в ежедневието, което постоянно чувства като незадоволително. Точно в тези условия технологиите разгръщат истинския си потенциал.

Очевидно е, че консумация на виртуалното, съвсем аналогично на консумацията на храна, е свързана с някаква допълнителна наслада. Също както човек може да яде и да си доставя наслада отвъд задоволяването на глада си (не ядем сладко защото сме гладни), той може да си доставя наслада от използването на виртуалното отвъд първоначалната си нужда (от информация, връзка от дистанция и тн).

Но тази наслада от виртуалното е изключително коварна и постоянно застрашава потребителя да изпадне в порочен кръг на консумация, траещ часове - нещо, което и най-дисциплинираният потребител е изпитвал на свой гръб неведнъж.

Тези феномени, разбира се, са добре познати и съвсем целенасочено експлоатирани - на тях се крепи нова индустрия за милиарди.

Aналогията между поглъщането на виртуалното съдържание и поглъщането на храна се допълва, защото онлайн потребителят***, който непрекъснато си проверява Facebook-a, напомня именно на човек, който вече не е гладен, но сегиз-тогиз поглежда в хладилника, като че ли още нещо различно може магически да се е появило в промеждутъка.

Именно затова платформи като Facebook и YouTube вече са организирани като автоматично обновяващ се хладилник (news-feed), коeто поддържа илюзията, че някъде по-надолу по виртуалната страницата го има онова липсващо „още нещо" - още нещо за четене, още някое клипче, статия или банална мъдрост, лепната върху Photoshop-ната картинка.

Но по-важното в примера по-горе е, че както човекът, погледащ в хладилника, не се води от глад за храна, така и Facebook потребителят веднъж погълнат от екрана, вече не се води от автентичен интерес, какъвто може би е имал в началото. Повечето хора добре си дават сметка, че често докато ровят в интернет идва момент, в който съдържанието ги обзема и повлича.

Съзнателният им интерес отстъпва място на една инерция, от която им е трудно да изплуват и която им е трудно да си обяснят.

Много хора се самозалъгват като отдават това на интерес и желание за познания. Но трезвото наблюдение лесно констатира, че за разлика от аналога си в миналото - книгите, виртуалното сърфиране произвежда само една куха информираност.

Всичко това е от първостепенно значение, защото води до поредния парадокс - консумацията винаги връща човек в изходна точка, без никакъв остатък. Защото за разлика от страдащия в миналото с неговата си невроза и всичко, което страданието го е провокирало да изобретява, виртуалното потъване не произвежда нищо.

Дори и да е научил нещо, чувството е винаги едно и също - човек остава също толкова празен, след като вдигне поглед от екрана, колкото е бил когато го е погледнал. Но този парадокс се разрешава именно в диалектиката поглъщам-погълнат съм като осветлява структурния проблем на консуматорското общество с неочаквана яснота.

Консумирането, било то на материални придобивки или на виртуално съдържание, не води до никакво натрупване или задоволяване, защото изначално не става дума за празнота, която може да бъде запълнена от обект, водещ до задоволяване. Защото това, което се поглъща, не е обектът, а е самата празнота. За разлика от материалните придобивки, виртуалната консумация показва това много по-ясно.

Бидейки погълнат от екрана, човек се откача именно от тази празнота, която чувства у себе си, и тревогата, свързана с нея.

Човек, повлечен в порочен кръг на консумация, материална или виртуална, трябва да продължава без да спира. Защото всеки нов обект неминуемо разочарова и връща в изходна точка. Той само временно ще скрива, а след това все по-болезнено ще разкрива отново и отново празнотата и ще повлича към още и още.

Точно това „временно" е истинският залог и платформите се възползват от него много по-ефективно. То ни връща към съвременния депресивен потребител и централното място, което заема за него въпросът за времето и безвремието. В безкрайното цъкане на телефона изразът „да убиеш време" добива нов смисъл и се превръща в несъзнаван опит да бъде анулирано самото време.

Екзистенциалната почва на всички тези проблеми се разкрива най-ясно именно тук. Нещо от порядъка на класическата депресивност се проявява, когато човек потъне в екрана си - времето не просто спира, а спира да съществува. Погълнат от екрана, човек освен от всичко друго се откача и от самото време и съответно от нормалния ход на живота към смъртта.

Загадката на Сфинкса от мита за Едип е привидно анулирана, но по ирония - само временно, преди да се завърне с ужасната тежест на своя отговор, когато човек успее да се откачи от екрана, за да види колко часове са си отишли безвъзвратно и без спомен, неусетно доближавайки го до смъртта.

Въпреки всичко това, в последните няколко години започнаха да излизат материали, писани от хора, страдащи от агорафобия и други тревожни състояния, които настояват над своя контрааргумент, че телефонът им оказва безценна помощ.

Те споделят, че в моментите, когато усетят задаващ се пристъп (паник атака), могат да си отворят Facebook-а или нещо друго на телефона, което ги фокусира и стабилизира.

Но този привиден контрааргумент не просто потвърждава, а дори осветлява с изключителна яснота функцията на виртуалното като на новата универсална запушалка на тревогата. Тези хора не просто държат телефоните си - те се държат за тях, също както някои хора под напора на своята фобия излизат извън дома си само държейки се за придружител.

В този смисъл, познатият ни израз за изолиране „в свой собствен свят" показва колко е подвеждащ. Този свят е именно не-свой, той цели на първо място да откъсне от своето, да отчужди от битието и да пренесе другаде, където празнотата и тревогата се чувстват далечни.

Може би само това е достатъчно за този дебат за технологиите - уточнението, че въпросът не е толкова в отчуждаването от другите хора, колкото в отчуждението от вътрешния, душевен живот и немислимите реалности, за които е останало съвсем малко място.

Валентин Йорданов е клиничен психолог, автор на блога „Психология и ежедневиe": www.psy-blog.net

*Източник.

**На английски прекият и преносният смисъл се запазват по същия начин - to consume - to be consumed)

***(Маркус Гилрой-Уеър, социолог и журналист, прозорливо отбелязва в съвсем същия контекст, че на английски думата - user (потребител/употребяващ) - се използва само за наркоманите и онлайн потребителите - още една връзка, която не е случайна)