Покрай протестите на майките на деца с увреждани, обществото стигна до момент, в който може би, а може би не, ще трябва да осъзнае изначално абсурдния и грешен път, по който е поело.

 

Път, в който ни вкара “атлантическата ориентация” и копирането без мисъл, не всевъзможни чужди практики.

 

Една от тези практики е на “личната индивидуална грижа за всеки нуждаещ се”. И тук не става дума само за инвалидите, будната кома, церебралната парализа или аутизма. Тук става дума за пропагандата за “достъпна среда” за хората в колички, а също и за… приемните семейства за сираци.

 

Всичко това е ЕДНА ОГРОМНА ГЛУПОСТ.

 

Обществото не разполага с ресурси за това да осигури индивидуална закрила и помощ за всеки такъв човек. Но насилственото въвеждане на тези правила води до ескалиращи очаквания за още, за които просто няма пари.

 

 

НЯМА ПАРИ! Това е краткият и достатъчен отговор към майките. В момента, по признание на омбудсмана, около 160 милиона лева отиват за “индивидуални грижи” за около 10 хиляди хора с увреждания. Т.е. плащаме по 16 хиляди лева на такъв човек, за да бъде обгрижван.

 

Ами то това са 1300 лв. на месец. С 50% повече от средната работна заплата.

 

Разумно ли ви изглежда подобно нещо? Прикрепяме 1 човек на заплата, за да се грижи за 1 инвалид. Т.е. инвалидът лишава обществото от труда на този човек, т.е. губим един път това, и после – събираме още заплата и половина, т.е. труда на още човек и половина, за да плащаме на “гледача”.

 

Очевидно това е вопиюща глупост, но е наложена.

 

Правилното решение е “колективната грижа”. Подобно на детските градини. До всяко дете там няма гледачка. Една лелка гледа 20 деца.

 

Същото следва да е и с инвалидите. Те трябва да се отглеждат в “институции” (това го обърнахме вече на обидна дума след няколко петилетки на пропаганда) и 1 професионалист (лелка) да се грижи за 10 или 20 човека.

 

Обществото може да е хуманно, но хуманността следва да се съобразява с възможностите.

 

В момента за 10 хиляди души харчим пари, с които можем да гледаме 100 хиляди, по “колективен начин”.

 

Мая Манолова иска към тези 160 милиона лева да се добавят още 100 милиона. Защото сега помощта не стигала.

 

Ами как ще стигне? 10 хиляди души наистина са твърде малко. Но като изядат помощите, за останалите няма.

 

С още 100 милиона Манолова щяла да разшири помощта до 70 хиляди души. А защо не и до всички 500 хиляди, дето имат “инвалидност”.

 

Как ще стане това? Ако на 60 хиляди раздадеш нови 100 милиона, това прави по 1600 лв. Не са 16 хиляди. 10 пъти по-малко.

 

Трябвало обаче “според потребностите и индивидуалната нужда”. Т.е. трябва преразпределение. В същото време Манолова твърди, че “няма да допусне никой да загуби помощта си”. Т.е. преразпределение няма да има…

 

Нека превключим обаче за малко от инвалидите. Нека идем на “приемните семейства”.

 

С цел извеждане на децата от “институциите” се въведе супер скъпият западен модел на “приемните семейства”. Да растели в по-добра среда. Близка до семейната.

 

Само че…

 

Само че това се превърна в огромен бизнес, и децата вече се разглеждат като банкомати. Като държавата даде 700 лв. за гледане на едно дете, тях ги взима приемният родител, и не е ясно колко отиват за детето. Ако даде 700 лв. в “институция”, все пак повечето ще идат за детето (макар че и там има кражби).

 

Порочният модел на приемните семейства, който на запад се превърна вече в терор – вземат се деца, само за да се усвоят парите на държавата за гледането им, се пренесе и тук. У нас все още социалните служби нямат чак такива права, но натам вървим.

 

И защо?

 

Защото в началото на Прехода държавата изостави контрола над интернатите, и те от място за възпитание и отглеждане, се превърнаха в средище на разврат и наркотици.

 

Но значи ли това, че идеята за приют, интернат, институция, значи ли, че самата идея е порочна? Добрият интернат лошо място ли е?

 

В момента цели села, съставени предимно от цигани, се издържат с “приемна грижа” за циганета, изоставени от други цигани (често съседите)…

 

Нека погледнем и една друга пропаганда – достъпната среда. Заради нея, на всяко училище сложиха рампа за качване на инвалидна количка. Тази рампа стои неизползвана, ръждясва и е завита с найлони. Но трябвало да има “достъпна среда”.

 

Добре. Дори да допуснем, че някой ползва рампата, какво следва после?

 

Детето се добира по 1-я етаж. Рампа на дългото стълбище нагоре няма. Няма и асансьор.

 

Т.е. направили сме една чудовищна глупост – милиони са отишли за непотребни рампи.

 

А какъв е правилният модел?

 

Той е децата в инвалидни колички да учат в специализирани училища, където имат условия за това. Мантрата всички да учат заедно е абсолютна глупост. Тя само създаде проблеми на инвалидите, като ги лиши от старите училища, построени специално за тях.

 

И да се върнем сега на “индивидуалната грижа”. Стоварят се 100 инвалидни колички, разпънат се 50 палатки, и… давайте пари.

 

Ама от къде идват тия пари?

 

Изгърчено от всякъде от данъци, такси и ниски доходи, работоспособното население се изнася. Ами то като на всеки работник се пада по 1 пенсионер (в бъдеще 3-4), 1 инвалид, 1 ром и неясен брой болни, то ако се пада така, той как ще диша? Как ще изкара толкова пари, че да плати на всички? Няма да изкара. Ще избяга. И без това са ниски доходите, а в момента те и допълнително се изстискват – пряко или косвено, за да се пълни хазната. И да се плаща за всякакви такива разходи.

 

И какво правим? Гласуваме си закони, а тия дето трябва да платят сметката на тия закони, емигрират…

 

Така съвсем нормално, майките на децата с увреждания получиха един голям “среден пръст”. Просто държавата и в момента е на “минус” – трупа по 2 милиарда нов дълг всяка година. И кой и каквото и да поиска, ще получи “среден пръст”. Защото парите са разпределени, кредиторите повече от това няма да дадат, а скоро и ще спрат да дават, и ще си поискат обратно заемите.

 

Моделът на “индивидуалната помощ” е тотално сбъркан и той временно приложим единствено в много богати общества. Т.е. общества, които имат огромни излишъци (например от петрол, от колонии, от силни корпорации, от индустриална конюнктура и пр.), и които могат да си позволят подобна хуманност. Но дори и там е само временно, и подобна супер-скъпа концепция ще банкрутира.

 

Ние обаче не сме дори такова общество. И опитът да се приложи това тук единствено води до влошаване. Защото ликвидираме “институциите”, и кадрите в тях, и вместо това обещаваме “нещо по-добро”. Само че то не идва, и накрая – нито институции, нито лична грижа.

 

Може би най-абсурдният пример в това отношение е, че вече… нямаме лудници. Лудите са по улиците, никой не се грижи за тях, няма къде да ги настанят. Психиатриите или са закрити, или не стигат за нищо. Издръжката е смешна. Само че – няма и индивидуална грижа за лудите… Нито едното, нито другото.

 

Истината е, че правилното решение е да преоткрием колективната грижа, и да възстановим добрата стара социалистическа практика, в която имаше реална мисъл и реални условия за ощетените от съдбата.

Настоящият капитализъм и лъжите за “лична грижа”, обективно погледнато, са нова гавра с тях…