Вървя по тесен тротоар, насреща ми – мечтател на средна възраст, в дочени дрехи и каска – работник от строеж. Мечтае в крачка, прехапал език, премрежил очи. Със стотинка търка талон толкова отнесено, че за малко да отнесе и мен. Отскачам настрани, изобщо не ме вижда. Пред себе си вижда печалба от милион, лъскави жени и коли, синя лагуна и палми на Малдивите.
Но стълбът до мен как да отскочи? Срещат се челно мечтател и бетон. Каска чатка, кратка схватка, дълга ругатня... После търкането продължава с нова ярост – зомби-танц на човек с талон, мечтател в транс.
Трансът, обхванал нацията, трансът Национална лотария.
Национална идея нямаме, но пък си имаме Национална лотария. Лотария – България.
Преди десетина години попаднах в салон за бинго. Вкара ме един познат с думите: „Виждал ли си дивото куче бинго?". Часът десет сутринта, а залата – пълна. Около масите седяха чиновник и клошар, бачкатор и костюмар, домакиня по пеньоар и нощна балерина от бар. Циганка с метла в елек на „Чистотата", униформена контрольорка от транспорта, белокоса пенсионерка, до нея – пълна лелка. Млади безделници, стари мошеници, почтени граждани на средна възраст... Поетът би рекъл: „И всякоя възраст, класа, раса, пол, занятие взимаха участие в това предприятие"... Играчите, сбутани нагъсто, рамо до рамо, крило до крило, гледаха втренчено талоните в ръцете си, а един напевен глас, като в сеанс на Кашпировски (имаше и такъв телевизионен психотерапевт), им редеше числа: „Единайсет, осемнайсет, нанайсет...". И докарваше хората до транс – бинго-транс.
Днес на залата има катинар, бингото е история, замени го талонът от Националната лотария. За нея зала не е нужна – страната ни, по европейски доходи взела-дала, цялата е зала. България стана игрален салон, пълен с мечтатели – търка баба, търка внуче, търка стар и млад. Зомби-търкачи на силни усещания. Казват, че в резултат на всенародното търкане неимоверно се повишило нивото на фините прахови частици във въздуха.
Талонът е достъпен навсякъде – до вестника в лавката, до шоколада в будката. Има го в супера и в кафенето, край шосето, в планината и на морето, в бензино- и в пощенската станция. Талоните са до училището и до гишето с пенсиите – така монетите за закуски и пенсионерските левчета влизат право в джоба на хазартните босове...
От малкия екран предупреждават възрастните хора и по-младите наивници да не си хвърлят парите от балкона на телефонни измамници. А от същия екран телевизионни измамници, всяка вечер в най-гледаното време, ни зоват да си хвърляме парите на вятъра, наречен Национална лотария.
С какво телевизионните измамници са по-морални от телефонните?
С какво актьорът – рекламно лице на лотарията, е по-честен от ало-мошеника? Само с това, че е завършил театрална академия и има роли в театъра и киното? А ролята му в националната измама? Точно той, с таланта си, е подправката – зрънцето бахар, която прави шашмата да изглежда по-достоверна за наивниците.
Сега същото това бахарено захарче се вгорчило от намерението да се забрани рекламата на лотарийните измами. И реди жални думи от екрана, че се отнемали мечтите на хората.
Представяте ли си в такава роля някой истински актьор? Дъстин Хофман да рекламира ротативки? А Робърт де Ниро – покер? Ал Пачино – „Блек Джек"?
А нашето бахарено захарче толкова си харесва ролята и хонорара за нея, че искрено плаче да не му я отнемат.
Жална гледка.
Няма да го гледам – нито на малкия, нито на големия екран. Също и в театъра.
За мен този актьор се изтърка като празен лотариен талон.
А за вас?
Михаил Вешим