Сред първите ученици на свети Григорий Синаит в Парория, спечелили особена известност в Сърбия, бил и българският инок Роман (в схима Ромил), когото, по името на неговия духовен наставник, също наричали Синаит. Освен в Сърбия преп. Ромил се ползва с особена почит и в България, където той се родил и проживял голяма част от живота си. По мястото на раждане на преподобния, град Бдин (дн. Видин) българите го наричат Ромил Бдински (Видински).
В Сърбия свети Ромил се оказал в числото на непосредствените духовни приемници на преподобни Григорий Синаит, които се преселили в тази страна след 1371 година. С името на преподобни Ромил е свързано началото на реформата на монашеския живот в Сърбия. Той се подвизавал недалеч от манастира Раваница, където и завършил неговият земен живот. В тази обител почиват неговите нетленни мощи. По названието на манастира в Сърбия светецът е известен като Ромил Раваницки.
Гробът на преп. Ромил в Раваница
Житието на преподобни Ромил било написано от неговия близък ученик и сподвижник преподобни Григорий Мълчаливи, именуван в първите редове на житието като доброписец, който също е известен като Синаит Младши и Горняцки. Съгласно това житие, свети Ромил се родил в град Видин от благочестиви и богобоязливи родители. Баща му бил пославянчен грък, а майката – българка. Точната дата на раждане на преподобния е неизвестна, но може да се предположи, че това е станало в края на ХІІІ столетие. В светото кръщение му било дадено името Руско а според гръцката верския на житието – Райко. Начално образование Руско получил в ранна възраст. По способности той превъзхождал своите връстници. Още в училище се проявили неговият остър ум и дар за мъдро разсъждение. Затова връстниците му го наричали „отрокостарец".
От ранна младост Руско проявявал стремеж към духовния живот. Постепенно у него съзряло желание да послужи на Бога в иночески чин. Родителите му, не желаейки да се разделят със сина си, започнали да го принуждават да встъпи в брак. Тогава Руско тайно оставил бащиния дом и се отправил в Загорие (близо до Търново) (В Северна България тогава наричали подбалканието Загорие, а в Южна България обратно.).
Тук, в манастира „Богородица Одигитрия", той приел монашески постриг, получавайки името Роман. Старците в манастира преподали на новопостригания монах първите наставления за монашеския живот. Чрез известно време игуменът на обителта, виждайки образоваността и послушанието на Роман, го поставил като типикар да отговаря за богослужебния ред. Той няколко години ревностно изпълнявал възложените му задължения.
Стремежът към съвършенство подбуждал младия подвижник да търси по-строго монашеско правило и богоугодни подвизи. В търсене на духовен наставник монахът отишъл в манастир на възвишението Устие, след това на Търновската Света гора.
Намирайки се на Света гора, Роман изпълнил заповедта за любов към ближния, показвайки себе си като истински раб Божи. Желаейки да послужи на болните и немощни от старост братя, той ловял в местната река Янтра риба, тайно я донасял и оставял близо до техните келии.
Макар Роман да скривал своите добри дела, все пак иноците от обителта се досещали за тях и го нарекли Добророман – Добрият Роман. Стремейки се щателно да изпълни всички евангелски заповеди, той често омекотявал душата си със съкрушени сълзи и подвизи на монашески живот, очиствал се от страстите. Отстранил се напълно от света, светецът търсел пустинно място, където би могъл да пребивава в непрестанна молитва и трезвение. Бил му нужен и учител в това висше дело.
Когато свети Роман узнал, че в Парория се поселил великият подвижник, учителят на безмълвието – преподобни Григорий Синаит, тогава желанието да се подвизава близо до него, да се ползва от неговите наставления „уязви сърцето му". И ако тялото му, както се съобщава в житието, „имаше Загорие", то душата му – Парорийската пустиня.
Преподобни Роман започнал да иска от своя игумен благословение да се пресели при свети Григорий Синаит. Игуменът, който много обичал Роман и възлагал на него големи надежди, отначало не пускал младия подвижник. Но, виждайки силното му желание и решимост, не се противял дълго.
Давайки благословение и молитвено напътствие, игуменът разрешил на свети Роман да напусне манастира заедно с неговия приятел Иларион. Монасите, пристигнали при преподобни Григорий Синаит, разказали за себе си и за своето желание да бъдат негови ученици. Великият подвижник ги приел с радост и, като прозрял духовната красота на всеки, дал им послушание според силата им. На Роман – по-тежко, защото той бил духовно по-силен от своя приятел, а на Иларион – по-леко.
По време на идването на Роман и Иларион в Парория около Григорий Синаит се събрали доста много монаси, които започнали да строят манастирски помещения. Преподобни Роман с усърдие се трудил в строителството, но също така старателно изпълнявал всички духовни наставления на своя старец, показвайки се като деятел на послушанието и искусен служител във всички служби.
„Заради съществуващите в него смирение и любов" той бил „въжделен и обичан от всички". За своите добри дела преподобни Роман, като и в манастира в Загорие, получил прозвището Добророман.
Когато строителните работи били завършени, преподобни Григорий Синаит дал нови послушания на своите ученици съгласно тяхното духовно състояние и разум. Той, „като премъдър в божественото художник", подходил към всеки ученик индивидуално и със своя пример и наставления творял от „ветхия човек" нов образ – нова твар в Христа (2 Кор. 5:17). Както се говори в пролога на житието, „братята пребиваха в своите келии, всеки, изпълнявайки свое правило, което им бе заповядано от стареца". Старецът Григорий, виждайки усърдието и търпението на Роман, му дал особено послушание, и, „бидейки подвижник от самото начало на иноческото житие" и старателен деятел „на всяко богоугодно дело", Роман с готовност го приел.
В манастира на преподобни Григорий Синаит живеел много стар монах. Много недъзи били обзели тялото му, причинявайки му страшни физически болки и мъчения. От това той силно се озлобил и бил прекомерно гневлив. Никой от братята не могъл да му служи, защото не издържал на неговите оскърбления и обиди. Преподобни Григорий Синаит възложил на Роман да се грижи за болния старец.
Много се наложило да претърпи светеца от болния, но той всичко приемал с кротост и смирение. Младият подвижник постоянно помнел думите на преподобни Иоан Лествичник, казани за истински подчиняващия се, че той пие „поругание и презрение всеки ден, като жива вода". В отговор на оскърбленията и ругатните на болния старец светецът се стараел всячески да му угоди. Тъй като единствената храна, която можел да приема болния, била риба, свети Роман ежедневно ходел на реката или местните езера, за да лови риба. Особено тежко било през зимата, защото в това време падало много сняг и водоемите се покривали с лед. Но Добрият Роман, готов да положи душата за своя ближен, вършел безропотно всичко. Светецът ревностно изпълнявал своето послушание, възхождайки по този начин към съвършенство.
Скоро в живота на Роман настъпили промени. На 27 ноември 1346 година починал любимият старец – учител и общ пастир „на тамошните подвижници, Григорий Синаит", а след това веднага умрял и болният старец. Роман много тежко преживял тези събития. Той скърбял, „ридаейки и плачейки денонощно, понеже не можеше да търпи самовластно да постъпва така или иначе без послушание".
В търсене на наставник той се отправил към своя приятел Иларион, който се подвизавал със своя духовник далече от Парорийската пустиня. Там той смирено се подчинил на стареца на Иларион и започнал да изпълнява неговата воля. След идването на Роман стекли се обстоятелства накарали стареца да смени мястото си на подвизаване. От една страна, това било предизвикано от честите нападения на разбойници върху Парорийската обител и около нея, а от друга – поради крайна оскъдица от храна вследствие на слаба реколта в тези краища.
Роман и Иларион заедно с духовника се преселили в Загорието (на мястото Мокри или Мокро, отстоящо на ден път от Търново). По неизвестни причини Роман, въпреки благословението на стареца, оставил това място и се отправил в пустинята, за да пребивава в безмълвие. За времето, което той пребивавал в пустинята, Роман разбрал цялата тежест на самочинието и решил да се завърне в манастира. По това време блаженият старец се споминал, и Роман, узнавайки з това, силно скърбял. Светецът решил да накаже себе си за проявеното своеволие като се подчинил на Иларион. И можело да се види „тоя велик постник в чина на новоначалните и във всяка служба като някакъв новопостриган юноша", - съобщава ни житието.
След известно време Роман и Иларион научили, че българският цар Иоан Александър, като взел под покровителство парорийската обител, я избавил с това от честите нападения на разбойници и дарувал мирно житие на монасите. Те побързали да се върнат на мястото на предишните подвизи за отшелническо житие. След като построили келия близо до обителта на великия исихаст Григорий, те продължили духовното дело съгласно учението на техния покоен наставник. Скоро с тях в келията се поселил трети монах – Григорий Мълчаливи, който впоследствие написал житието на преподобния Роман (Ромил) Раваницки.
След дълъг пост, постоянна молитва и безропотно послушание Господ изпратил на преподобния Роман „благодатно дарование". Както се съобщава в житието, „дойде благодатта на Пресветия Дух... му беше подарен извор на сълзи". Светецът, напълно очистил се от страстите, горял още от по-голямо желание да послужи на Бога. Той изпросил от Иларион благословение да се оттегли в пустинята за безмълвие и молитвени трудове в пълно уединение, където започнал да възхожда от подвиг към подвиг, от сила в сила в придобиване на благодатните Божии дарове.
Но скоро парорийските монаси били изправени пред нови изпитания. В края на ХІV столетие османските турци предприели опустошителни набези към България. Монасите, получили писмено известие от управителя на Скопелската (Днес Ескиполис, Лозенградска околия, Турция - б. пр.) област за надигащата се заплаха, смогнали навреме да се преселят в по-малко опасни места. Роман и Иларион с Григорий се върнали в Мокри.
Подвизавайки се в Загорие, свети Роман често си спомнял мястото, свързано с името на неговия духовен учител преподобни Григорий Синаит, и скоро, пренебрегвайки мюсюлманската опасност той се завърнал в Парория и се поселил в планината, приемайки велика схима с името Ромил. Пет години той проживял в пълно уединение, идвайки в обителта на преподобни Григорий Синаит само в случай на крайна необходимост. През тези години свети Ромил водел силна борба с бесовете, които с мислени внушения и видими заплахи и нападки се опитали да го изгонят от уединената колиба. Но преподобният им противостоял с името Господне и, уповавайки се само на Божията помощ, излязъл с победа от борбата.
Междувременно господството на турските поробители в Парория направило непоносим живота на монасите, населяващи манастира на преподобни Григорий Синаит и неговата околност, даже на тези, които се укрили в планината. Иноците били принудени да предадат на огън манастирските помещения, за да не попаднат те в ръцете на враговете на вярата Христова. Преподобни Ромил напуснал любимото място на своите подвизи и отново се завърнал в Загорие. Но и там заради завистници той не могъл да остане за продължително време. Светецът имал за себе си правило да тръгва оттам, където вижда завист. От Загорие се отправил към Света Гора – Атон.
На Атон започва нов период от живота и дейността на преподобни Ромил.
Подражавайки на своя учител – преподобни Григорий Синаит, той започнал да проповядва на местните иноци учението за вътрешното дело. Светецът предлагал словото за исихията не само на отшелници, но и на живеещите в общежитие. Около него започнали да се събират множество монаси, за да слушат духовните поучения. Имащ от младини дар да привлича към себе си другите със своя начин на живот и с мъдрото си слово, преподобни Ромил, ставайки още по-опитен от дългото монашеско дело, насочил мнозина на пътя на спасението.
Поучавайки всички идващи при него, преподобни Ромил, загубил обаче възможността за уединено молитвено дело, за което силно тъгувал. В търсене на място за безмълвие светецът отишъл към планината Мелана близо до Великата лавра на преподобни Атанасий, където и се поселил със своя ученик Григорий Мълчаливи.
Но и тук го намерили желаещи да чуят духовни поучения и да се изцелят от страстите. Светецът имал милващо сърце, еднакво открито за всички, преизпълнено с голяма любов както към хората, така и към птиците, насекомите, зверовете. Никой от дошлите при него не си тръгвал, без да получи духовно назидание. Словата на стареца, „както магнитът привлича към себе си желязото", привличали търсещите спасение.
След известно време около преподобния Ромил се събрали множество ученици, желаещи да живеят близо до светеца и да се подвизават под неговото ръководство. Взаимоотношенията между стареца и идващите монаси се строяли на основата на бащинство и послушание. Всички исихасти и от това време, от по-ранния период, включително преподобни Ромил, отъждествявали отношенията на учениците към духовния старец с отношенията на апостолите към Христа. „Братя мои възлюблени, - поучавал светият старец идващите при него, - това е апостолски път, по който вие шествате. И както апостолите имаха благоговение към Господа Бога Иисуса Христа, така и всеки от нас е длъжен да го има към своя духовен отец, щом веднъж сме се отрекли от своята воля, както Сам Господ ни е научил, като казал: „Слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил". Преподобни Ромил казвал, че тези, „които отпадат от послушанието, биват отведени във вражеска прелест", и падат в големи изкушения.
Голямата известност му пречела да извършва „духовни служби" и не давала възможност за умно предстоене пред Бога в непрестанна молитва, и свети Ромил изпратил Григорий Мълчаливи да търси по-уединено място на Атонската планина. След известно време преподобният се преселили в отделна килия на северната страна в подножието на планината. Но и на новото място светият старец, „като за някое време си почина от уморителните разговори и мълва", загубил уединението си. Истински са евангелските думи, че е невъзможно да се укрие град, стоящ навръх планина (вж. Мат. 5:14).
През 1371 година се случило събитие, което повлякло след себе си тежки последствия и за целия славянски свят, за Света Гора – Атон. През нощта на 26 септември в битка с турците на река Марица при Черномен (Чирмен) сръбската християнска войска претърпяла поражение. Загинал покровителят на Атонската планина Иоан Углеша със своя брат Вукашин. Атонци след гибелта на своя защитник веднага се оказали в много тежко положение. Мнозина от тях, особено пребиваващите в пустините отшелници и безмълвници, били принудени да на пуснат Света Гора. В тяхното число бил и преподобни Ромил, „ който за времето на пребиваване на Атон мнозина утвърдил и научил на най-висшето житие".
С група ученици той се отправил в Авлона (Валона) - в Албания. Тук, като узнали за преселението на светия мъж, започнали да прииждат и други монаси, избягали от Атон, „поради страх от другородците". Всички тях той, както се говори в житието „наставляваше и поучаваше на добродетел и страх Божи", но не ги оставял край себе си, защото сам възнамерявал „да се скрие в други непроходими места".
Старецът Ромил се колебаел: да се завърне ли отново на Света Гора и да търси уединение в други места? За да не последва своите помисли, а да действа по Божията воля, преподобни Ромил отправил своя ученик в Константинопол с писмо до един от любимите им светогорски старци, на когото се доверявал напълно. Може да се предполага, че старецът, към когото се обърнал преподобни Ромил бил един от учениците на преподобни Григорий Синаит, влизащ в числото на неговата синодия (дружина).
Константинополският старец посъветвал да не се завръща на Атонската планина, а да „отиде на друго място, където Бог благослови". Получил такъв отговор, преподобни Ромил със своите ученици от Авлона отишъл в Сърбия при свети княз Лазар, който предал на братството на преподобни Ромил строящата се в Раваница „задужбина" (Задужбина" е трудно преводима на български дума, означава църква или манастир, построени за спасяване на душата на съответния владетел – б. пр.) – манастира „Възнесение Господне".
Съгласно народното предание, с преподобни Ромил дошли седем ученици. Всички те се наричали синаити, което говори за тяхната непосредствена близост с преподобни Григорий Синаит.
Като предполагат мнозинството съвременни изследователи, те пристигнали в Раваница през 1375 година и се настанили близо до манастира, образувайки около него скит по примера на светогорските скитове. Тук преподобни Ромил, „малко поживя", починал през 1376 година. Неговите носещи изцеление мощи почиват до днес в манастира Раваница, в южния страничен олтар на главния храм. Неговата памет се празнува на 16 януари.
Службата на свети Ромил и синаксария са написани на гръцки език от Иоасаф, чието име се упоменава в канона на преподобния. Предполага се, че авторът на службата и видинскшият митрополит Иоасаф, на когото принадлежи „Похвално слово за свети Филотей" (1395) са едно лице. Обстоятелството, че свети Ромил е родом от Видин, могло да подбуди Видинския светител да състави въз основа на житието канон и служба на преподобния. Впоследствие службата била преведа на славянски език.
С идването на преподобни Ромил и неговите ученици в Сърбия започват големи изменения в областта на монашеството, на книжовността, на културата. Преди всичко старецът Ромил повлиял на устава и устройството на монашеския живот в Раваница. Просветителско-реформаторската дейност на неговите ученици-синаити предизвикала възраждане на духовния живот и в други манастири в Сърбия.
