В дългосрочна перспектива всички умираме, посочи Джон Мейнард Кейнс. Това, което не добави, е, че някои от нас ще умрат по-рано, а други, които накрая ще издъхнат, още не са родени. С други думи, „ние" включва различни засегнати поколения, които ще имат еднаква съдба, но в различно време. Старите живеят заедно с младите, които накрая ще остареят. И когато това се случи, ще се смесят с младежи, които още не са родени.
Тази безкрайна процесия от препокриващи се поколения създава интересни икономически проблеми и възможности, както обясни през 1958 г. нобелистът по икономика Пол Самюелсън. Обичаен проблем е затруднението да се събират вноски от мъртвите. Друг такъв е невъзможността да се заемат стоки и услуги от бъдещи поколения, които още не са родени, за да ги произвеждат. Това затруднява една икономика да прехвърля ресурси между поколенията. По-специално възрастните разчитат на работоспособното население за много от стоките и услугите, които ползват в пенсия. Но пенсионерите не произвеждат нищо, което могат да предложат в замяна. И не могат и да заемат от младите, защото няма да са в позиция да изплащат след края на пенсионната възраст. А и работоспособното поколение не може да иска от бъдещите поколения да помогнат за споделянето на бремето, тъй като още ги няма да подадат ръка.
Един вариант е старите да „заемат" от младите с разбирането, че младите накрая ще бъдат „разплатени", когато самите те остареят, от тези, които още не са родени. Това е принципът зад пенсионните разходопокриващи схеми: днешните работници плащат за пенсиите на днешните пенсионери с разбирането, че утрешните работници ще направят същото за тях. Подобни изчисления могат също така да подкрепят правителствените заеми и дори балоните на активите. Младите могат да купят активи от старите на раздути цени, уверени, че могат да ги разтоварят на още по-високи цени на още по-млади глупаци, които може и още да не са родени. Освен това правителството може да продаде дългосрочни облигации на днешното население в трудоспособна възраст, използвайки постъпленията за помощ на възрастните. Когато облигациите достигнат падеж, правителството може да револвира дълговете, изплащайки старите си задължения с нови, продадени на следващото поколение. (Забележете, че първоначалното възрастно поколение тогава ще се възползва от първата продажба на облигации дори без да ги е купило – рядък пример за безплатен обяд в икономиката.)
Това жонглиране между поколенията действа само ако „винаги идват нови поколения", както посочва Самюелсън. Ако възпроизводството престане, последното поколение няма да получи нищо, защото няма да има друго поколение, което да плати за неговите пенсии или за покупка на активите му. Тези схеми също така работят най-добре, ако следващото поколение е винаги по-голямо или по-богато от предходното. В този случай хората могат да получат повече от инвестицията си дори ако вноската им си остава стабилен дял от колективния приход на всяко поколение. Младите трябва да внасят 10% от доходите си в периода си на работоспособност, а когато се пенсионират, да получат 10% от доходите на следващото поколение. Ако междувременно населението и доходите са нараствали, последните 10% ще имат далеч по-голяма стойност от предходните. Представете си го като естествена пирамидална схема.