За дипломацията и националните интереси

Изявлението на министър Божидар Димитров, че съгласието на България за еврочленството на Турция зависи от изплащането на 20 млрд. долара компенсации за тракийските бежанци, накара Външно да се разграничи вчера от думите му.
Дипломатите затова са дипломати – да не дават публичност на действията си. Но от 85 г., когато в договор Турция се задължава да плати обезщетения, досега въпросът стои нерешен, макар че зам.-министър Марин Райков спомена за някакви четири комисии, които нещо обсъждат „от доста време“. Така че май публичност няма, защото няма резултати.
Божидар Димитров съвсем не е прав да обвързва еврочленството на комшиите с компенсациите, но поради съвсем различни причини от посочените от Външно. Това членство е доста имагинерно на този етап, защото по-големи ербапи от Димитров в европейската политика, като френския президент Никола Саркози, изобщо не виждат Турция на Стария континент. И ако наследниците на бежанците от 1913 г. трябва да чакат промяна в този статут, може да минат още няколко десетилетия.
От друга страна, националните интереси невинаги се защитават с тиха дипломация. Чешкият президент Вацлав Клаус например миналата есен открито рекетира ЕС по повод ратификацията на Лисабонския договор и в крайна сметка извоюва клауза за страната си, която изключва компенсации за прогонените судетски немци след края на Втората световна война. Така че Божидар Димитров е прав да поставя този въпрос – но той трябва да се реши бързо, без никакви други условия и подусловия.

Станете почитател на Класа