„Телесността“ на Запада и „духовността“ на Русия

„Телесността“ на Запада и „духовността“ на Русия
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    21.03.2023
  • Сподели:

Най-перфидните ни русофили, чийто „профил“ се опитах да очертая по-миналата седмица, са се активизирали особено в последно време. Преди няколко дни гледах изявата на един от тях – Андрей Райчев (наистина в малко маргиналната за неговия „капацитет“ Слави-Трифонова тв 7/8 и за негова забележима досада – в компанията на не особено адекватни събеседници: някой си политолог Първан Симеонов и „поддакващия“ на „батковците“ но и губещ им „телевизионно време“ момчурляк, чието име не успях да доловя).

Основната теза на Райчев, която той с много ръкомахане ни избоботи, може да се резюмира така: в единствена ценност и почти в култ за днешния западен свят (в който май влизаме и „ние“) се е превърнало… тялото. Всичко се върти около грижите за неговото благополучие, цялост, здраве и (трансхуманистично) дълголетие. Цялата „световна властова мрежа“ се е ориентирала около стопанисването на тази „свръхценност“. По-рано светът е бил оформян и манипулиран от „харизматици“, чийто основен „трик“ е бил да внушават на хората в какво са онеправдани и след това да ги мобилизират, като им обещават какво ще им „дадат“, ако ги последват в борбата с онеправдателите им. Така Христос – един от „харизматиците“ според Райчев – им е разкрил „вие сте смъртни, бе, последвайте ме и ще ви оправя“ (опитвам се да възпроизвеждам слога на „мъдреца“). След туй Маркс – в една редица с Христос – пък рекъл на работниците „вас ви крадат, от всичко каквото ви дават, ви взимат“ (тоест „принадената стойност“), затова „обединявайте се“, направете революция, за да си вземете всичко от буржоата. Днес обаче вече няма място (или нужда) от „харизматици“. Властта на „политиците, медиите и експертите“ (медици, козметици и т. н.) събрани „в едно“ практикува следното: периодично „разтревожва“ втренчения в тялото си съвременен западен човек – разтревожва го с някой „птичи“, „свински“ грип, с някой ковид (който, оказва се, е манипулация на „властовата мрежа“) и след като по този начин го подчини на себе си, му дарява… утешение (ваксини, от които и „световните фармацевтични компании“ добре печелят и „тялото“ бива спасено).

Целият патос на Андрей Райчев значи е, че тази ситуация – концентрирането върху тялото като единствена и свръхценност е признак на дълбок декаданс на целокупната западна, либерална цивилизация – тя е вече жалка, обречена, предапокалиптична – тя е (именно тя е) „прекрасният нов свят“ по Хъксли, към който „ни приобщиха“ след смъртта на комунизма. И тук ни се сервират исторически екскурси: към късната Римска империя, към Византия (за тях познанията у Райчев са на равнището на марксистките учебници по история). Те също, концентрирали се върху „тялото“, са загинали, пометени от „германските варвари“. Значи: следва изводът на Райчев – спасението е да се оттеглим от „тялото“ и да навлезем в „духа“. И ето: тук той неочаквано започва да си прилича с друг „гуру“ на перфидните ни русофили, когото визирах в предишния си текст на тази тема, който пък ни зовеше да избягаме от „пазарната улица“ и да намерим отново „вертикалното измерение на живота“ (защото „Бог е враг на пазара“). Райчев – бившият марксист Райчев заговаря дори за „нуждата от нова религия“ (според него религиите се измислят от поредните „харизматици“), от „аскеза“ (видиш ли), въобще от „дух“. Макар да не споменава Путин и Русия (освен веднъж – иронично към Запада: „знаете ли кой победи ковид? Путин, разбира се – защото с войната си дезактуализира ковид-манията и ни вманиачи на тема „Украйна“) точно тук е перфидната русофилия на този „гуру“. Точно тук, защото не можем да не си дадем сметка, че ако има противоположен на „упадъчната цивилизация на тялото“ полюс – полюс, в който „тялото“ не е и въобще не е ценност, това днес е именно Путинова Русия. Там за „тялото“ въобще не се грижат – от февруари миналата година десетки хиляди руски тела бяха хвърлени в месомелачката на „свещената война“ (това „духовно“ предприятие), други хиляди – в трудови лагери и затвори (като предатели на „духа“), а „жизненият свят“ на тази страна, която „граничи с Бога“ (както често ни припомня другият „гуру“) е с пейзажа на средновековна мизерия и е „нацвъкан“ тук-там с навуходоносорски дворци на господарите – нещо крещящо противоположно на „упадъчния“ либерален егалитаризъм. В Русия са свикнали на „аскеза“ – майките на убитите в Украйна с огромна благодарност приемат по един кожух от държавата като „компенсация“ за претърпяната загуба. Синовете им потеглят на „свещената война“ с пробити галоши, „снабдяват се“ с по някоя пералня или телевизор, откраднати от окупираните земи, с които в родината им „духовната“ власт не ги „съблазнява“. А „вертикалното измерение“ на живота е побито в самия ѝ център. Руски свещеници („батюшки“) разясняват на мобилизираните „богословието на войната“, патриархът им опрощава (предварително) греховете на всички загинали на бойното поле, каквито и да са ги вършили преди това, по вратите на храмовете им висят такива например надписи: „ZOV Божий. Настана време на свещена война и само истинно вярващите ще бъдат спасени от Господа Бога. Господ Бог призовава всеки свой раб към духовна мобилизация и благославя всички защитници на Светата Русь за победа. Встъпи в редиците на руската свещена армия! В Името на Отца и Сина и Светия Дух. Обърни се към военния комисариат на своя район.“ В Русия значи, въобще не е нужно да се „измисля нова религия“ – традиционната чисто и просто се пригажда към нуждите на държавата.

Понеже от религия, от Христос и християнство Андрей Райчев разбира толкова, колкото аз от висша математика, тук ще му преподам някой и друг урок. Да, така е – в късната Римска империя, в която започва да се разпространява християнството, хедонизмът на една високоразвита, по тогавашните мерки, цивилизация е водил до изкушения най-вече в плътската сфера. Ето защо аскетическите писатели от онова време (и даже още апостолите) са били съсредоточени главно в борбата (в борбата, а не просто в осъждането) на плътските грехове. Тяхното – на тогавашните аскетически християнски автори – творчество, в течение на вековете се е превърнало в свръхавторитетно наследство за целия християнски свят, включително в страните, които са приели християнството по-късно и които, както тогава, така и после въобще не са живели в една високоразвита (нека кажем дори – „декадираща“) хедонистична цивилизация. В такава никога не е заживявала най-вече жестоко примитивната азиатска Московска Русия (продължила да бъде примитивна и като атеистичния СССР). А това е породило в нейните църковни среди една дълбока духовна девиация. Съхраняваща като недостатъчно осмислено духовно „съкровище“ аскетическата и църковно-дисциплинарната традиция на една чужда цивилизация, руското православие е продължило да се бори най-вече с плътските изкушения и грехове, за които е чело във византийските източници – да се концентрира върху борбата с „блудните бесове“, с „чревоугодието“ и „сладовкусието“ („гортанобесието“), да се фиксира върху изкушенията, свързани с тялото (изтънчено или еротично облекло, телесно угаждане, физическо самоизтъкване и т.н.). Само че това – ще го кажа направо – е довело в целия православен Изток, но особено в Русия, до неглижиране и дори до същинско незабелязване на другите, на духовните изкушения и грехове, които според християнството (драги Райчев и сие) са много по-опасни и пагубни от свързаните с „тялото“, от „плътските“ и на които са изложени както „декадиращите“ така и „недекадиращите цивилизации“. Нека кажа на Андрей Райчев, че в Русия тези духовни падения съпътстват цялата ѝ история – старообрядството, с неговите масови самозапалвания, т.нар. „скопчество“ (общностите на самоскопяващите се), десетките апокалиптични, дуалистични секти и т.н.

Да, макар да е типично манипулативно и непочиващо на сериозни наблюдения, обобщението, че съвременната цивилизация е „цивилизация на тялото“ (на потребителството, на хедонизма, на перверзиите) и значи – на не-духа – би могло да ни доведе до извода, че изкушенията пред нея и днес са по-скоро свързани с телесната сфера. Само че „духът“, който ѝ се противопоставя в днешни дни откъм Изток (и най-вече откъм Русия), е, нека кажа на Райчев, десетки пъти по-страшен от нейната „телесност“. Защото, да – според схемата на „Райчевци“, за разлика от „западната цивилизация на тялото“ Русия днес наистина е не-телесна, „духовна“, само че – духовно-болна страна; болна дори от много страшни духовни болести. Тя не е фиксирана върху „тялото“, но пък е фиксирана върху (духовен) идол – върху „истукана“ на своята велика („святая“) Русь, в която принуждават душите на поданиците ѝ да вярват като в божество и ги задължават (или зомбират) да жертват телата си (не без душите им) на кървавия му олтар. А идолопоклонството, нека припомня на „духовните“ ревнители на Русия, е много по-страшен грях от „плътското угаждане“ например.

По-нататък: Русия е пленница на съвременен вариант на прадревния – да, духовен дуализъм, на гностицизма – отделила е света на дяволската (днес „опленила“ Запада) „материя“ (комфорт, богатство, медицинска грижа) и „божествения“ съществуващ само в Русия „дух“, който, за да спаси от света, е решена да изтреби неговата „телесност“ (оттук и „свещената“ ѝ война). А духовният дуализъм е много по-страшен грях от „гортанобесието“ и дори от „плътската похот“.

Още по-нататък: Русия днес е пленница на пагубна „духовна прелест“ (има такова понятие в аскетическата духовност, драги Райчев), защото си е въобразила, а и е насърчавана от висшата си църковна йерархия, че, вместо да се спасява от Христос, тя трябва да… спасява Христос, Когото обладава „в духа си“, от останалия свят и с тази цел – фигуративно казано – вече е хванала „Кръста Христов“ наобратно, като го е превърнала в меч. А да стилизираш поведението си като „спасяване на Спасителя“, да „спасяваш“ Кръста, на който Спасителят се е разпнал, като пробождаш с него като с меч обявените за Негови „врагове“, освен че е ужасяваща гордост, означава да си си въобразил, че си „вместо-Христос“ (на гръцки анти-Христос – каквото е буквалното значение на тази дума). Това пък са много по-страшни, духовни грехове от „плътската унилост“ (бездуховност) на „западните“. Такава „духовност“, противопоставена на „култа към тялото“, към която перфидно ни тласкате, плашейки ни с пагубната западна „бездуховност“, почитаеми перфидни русофили, ще ви кажа пък аз, е равнозначна на духовна гибел, а не на спасение от декаданса на „прекрасния нов свят“. Или още по-ясно казано: ако съвременният „соматизъм“, с който ни плашите, може би наистина е признак на „декаданс“, то „духовността“ на Русия, която му противопоставяте (без да смеете да го кажете открито) е не друго, а „вместо-Христовство“ (анти-Христовство в буквалния смисъл на тази дума). И поне нас – по-отдавнашните християни няма да излъжете с него.

Накрай, един смешен спомен: някъде в средата на 80-те години на миналия век, все още марксист (и още нестанал съветник на не помня кой точно идеологически корифей на ЦК на БКП), на научна конференция Андрей Райчев, солидно подпийнал вечерта, се облегна на рамото ми и с широко отворени, почти насълзени очи ми зададе тревожния въпрос: „Калине, ами ако наистина има Бог, както казваш?“ Има, има, Андрей, само че както тогава не Го победихте с вашия Маркс, така и днес няма да Го направите служител на Путин. Той отколе е казал: „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища“ (Ис. 55:8).

 

 

Калин Янакиев

Станете почитател на Класа