На 25 януари 1964 Съединените щати изстрелват в космоса своята първа двустепенна ракета „Сатурн I“. Тя тежи 562 тона и е дълга 55 метра. Капацитетът ѝ е малко над девет тона. Използва се главно за извеждане на спътници в орбита. „Баща“ на „Сатурн I“ е Артур Рудолф.

До 1945 Артур Рудолф е работил за Хитлер и е развивал ракетната програма на Третия Райх. След войната американците го извеждат от Германия, за да не се възползва някой друг от компетентността му. Поуката е: важно е какво един човек умее да работи, а не за кого го е работил преди.

Вече цял месец покрай наистина сериозните проблеми, начело с този, че все още няма и намек за съставяне на редовно правителство, с досадно жужене ни се натрапва и измислената драма в Народния театър. Нещата там изглеждат ясни. Една хубава вечер Морфов, тласкан от пламенния си темперамент и вероятно от други вещества, се поддал на импулса и излял душата си върху вратата на празния кабинет на пиарката на театъра, която (аз, понеже съм прост, научавам едва сега) била и пиарка на Доган. Някой преди това интересувал ли се е кой е пиарка на Народния театър? Егати длъжността! Но пък от друга стана защо човек да не стане пиар на нещо, след като преди това е бил пиар на нещо друго, па било то и политическа партия, демонична като ДПС? Ако Морфов стане режисьор в някой друг театър, различен от Народния, трябва ли да се намери някакъв тамошен гений да се излее върху вратата му? И след това един месец да занимават цялата невинна общественост с това събитие… И, забележете, причината за гнева не е, че пиарката била слаба пиарка (Доган надали би държал некадърници на такава позиция), а просто че била тази, която е, и че преди е работела в ДПС, а сега членува там. Доколкото разбрахме, всеки един от ръководството на Народния театър е получил синекурата си чрез квотата на някоя политическа сила. Това не е ли проблем? Къде остана най-ценното качество на либералите, на демократите – да бъдат толерантни, коректни и да се застъпват за другия човек, дори когато не са съгласни с него? И особено тогава. Ех, Волтере, Волтере…

Но стореното е сторено. Вратата е осквернена. Директорът на театъра сезирал полицията срещу неизвестен извършител-вандал и осквернител на паметници на културата, а пък Морфов в нарочно отворено писмо възрази, че извършителят е известен и че това е самият той. И оттам се начена трупането на аргументация в едната и в другата посока. В спора се включи и болезнено чувствителният (иначе много сладък) министър на културата – оня с ковчезите. Творческият състав на позорището (недейте да бърчите нос – това е думата за „театър“ през цялото ни Възраждане и точно тя е включена в речника на Найден Геров, стига да не ме лъже паметта), та творческият състав на позорището се раздели на два артистически колектива – един в подкрепа на Морфов и друг в подкрепа на директора. И запротестираха организирано. Депозираха се оставки на деятели от квотите на други политически сили. Главните действащи лица хукнаха да се обясняват по телевизиите. От едното нищо, от един френетичен среднощен импулс, резилът стана необратим. Обществото се раздели за пореден път и бабаитите се хванаха за сопите.

Когато едно общество е разединено, всеки повод е добър. Нелепата случка в Народния театър го потвърждава. Подобен повод беше (и продължава да бъде) публичният спор дали да се гласува с машини или с бюлетини. Сигурен съм, че над 90% от участниците в него не могат да посочат съществени причина да застанат на едната или на другата страна, не знаят и не разбират същинската разлика между двата подхода. Обаче идва момент, в който виждат, че се завихря скандал, и се питат: „за какво викат нашите?“. След което си отговарят: „нашите викат за бюлетините“ или пък: „нашите викат за машините“. Давайте и ние да викаме като нашите! През IV и V век, по време на христологичните спорове в Църквата, има свидетелства как обикновени хора са се хващали за гушите по тържищата заради това дали Христос е „единосъщен“ с Отца или е „подобосъщен“ на Него. Според вас колцина от тези, хваналите се за гушите, са били способни да обяснят разликата?

Да, когато едно общество е разединено, всеки повод е добър. Поне за мен (за вас не знам) нашето общество, откакто Радев е президент, е особено разединено, качествено разединено, разединено, както никога не е било, включително и в първите години на демокрацията през 90-те, защото тогава имаше фундаментални въпроси, по които всички бяха съгласни, дори и (уж) свалените комунисти. Човек ще си рече, че Радев се бори с всички средства за всеки час, през който неговите служебни правителства ще са на власт.

Не знам как я постигат тази ненавист, но днес, 15 години след осъществяването на последния ни ясно формулиран национален идеал – евроатлантическото членство, – се мразим помежду си както никога. Дори и онези, които искат да се дистанцират от всеобщата лудост, също стават обект на омраза, защото ги обвиняват в „неутралност“, което, види се, е ужасен грях. Не можеш да стоиш с аристократична усмивка отстрани, без да нагазиш в едната или в другата купчина говна.

Законотворците виждат това и божем ги е еня. Законотворчестват неуморно, за да направят света по-добър. Политиците бълват политически програми и свежи лозунги. Журналистите с премрежени от сълзи състрадателни очи търсят неправдата, за да я изобличат. Но ако няма у човеците добра воля, никоя процедура не може да помогне. Голямата борба е за човека, а не за нещата, които го заобикалят и обезсмислят живота му с мимолетното си присъствие. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Иван Стамболов