За двоедушието на българското русофилство

За двоедушието на българското русофилство
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    01.04.2022
  • Сподели:

Фашистите на утрешния ден ще наричат себе си антифашисти
Уинстън Чърчил

 

 

Този текст е провокиран от една пиар акция от последните дни на група, нарекла се „леви интелектуалци“ против инвазията на Русия в Украйна под мотото „Мир и солидарност“. Говорителят на тази група, наред с призивите за защита на националната цялост на Украйна, публично призова за това, че: „същевременно трябва да се щади достойното съществуване на хората, живеещи в Русия, защото те са не по-малко жертва на националистическата и иредентистка[1] политика на управляващия режим“.

 

Какво се случва? Нима и най-отявлените русофили в България са прогледнали и са прозряли истинската същност на диктатора от Кремъл? Мечтайте си! Всичко е добре премерена пиар акция, за да се спасят последните остатъци от все повече ерозиращото влияние на Русия в България въпреки напъните на „генерал-губернатор“ Митрофанова. И знак за тяхното двоедушие.

 

 

Определенията „двоедушие“, както и „шизофашизъм“ са на Михаил Епщайн, филолог, философ, професор по теория на културата и руска литература в университета Емори[2] и с тях той описва обществените нагласи в Русия. Те обаче успешно могат да бъдат приложени към десетилетните изяви на българското русофилство.

 

Но какво е двоедушие? Макар Гугъл любезно да ни предоставя превода му като „раздвоение“, всъщност думата, която е с дълга история, има съвсем различно значение. Според повечето енциклопедии двоедушието е нравствено качество на личността, изразяващо разминаването между думи и дела, „двоен морал“ и „двоен стандарт“ на поведение. Двоедушният човек е неискрен, хитър, лъжлив и се приспособява към конкретните условия, като действа и говори в зависимост от обстоятелствата и така се преструва на „наш“ и „ваш“ едновременно. В славянската митология „двоедушник“ е същество, което съвместява в себе си две естества и две души – човешка и демонска. Затова двоедушният човек действа според истината или лъжата по необходимост, според изгодата или според политическата конюнктура.

 

Нека не пресилваме нещата, ще кажете, нека бъдем обективни. Добре, да бъдем и да се спрем първо на засуканата думичка „иредентистка“. Защо точно тя? Много просто: употребена е, за да замести много по-неприятни думи като „варварска агресия“, „военно престъпление“ или „геноцид“. Защото ако се употребят последните определения, ще трябва да се направи и следващата крачка – да бъдат обявени Путин и кликата му за военнопрестъпници, подлежащи на осъждане от международен трибунал. Нищо такова няма в декларацията. Само абстрактни призиви за мир и мирно решаване.

 

Всъщност, като си говорим за думички, нека се спрем и на констатацията „война в Украйна“. Очевидно е, че тя е употребена под натиска на събитията и със скърцане на зъби. Много би им се искало и те да говорят за „специална военна операция“, но разбраха, че извън Русия това предизвиква смях и презрение. Същото скърцане на зъби се чува и от президентството, както и от партията на Корнелия Нинова или от „Възраждане“. Независимо че са носители на „светли и прогресивни идеи“. И най-вече – антифашисти.

 

Подобно състояние Михаил Епщайн нарича „шизофашизъм“. „Шизофашизъм“ за него е фашизъм под маската на борбата с фашизма. Според определението на Епщайн шизофашизмът се проявява чрез историческата си ненавист към свободата, демокрацията, към всичко иноземно, към хората с друга идентичност, а също и в непрекъснатото търсене на врагове и предатели сред своя народ.

 

Цитирам това, защото една от най-характерните черти на „левите интелектуалци“ (каквото и да означава това) е именно антифашистката платформа. През годините сме чули много приказки за възродилия се фашизъм след 1989 г. в България, за пещерния и античовешки характер на антикомунизма, непрекъснато се цитираха „Репортаж, писан с примка на шията“, и призива „Хора, бдете“. Сякаш всички сме виновни за смъртта на Юлиус Фучик, а не палачите от Гестапо, само защото искаме раздяла с комунизма.

 

И се благодареше, без умора, на руската армия освободителка, наложила впрочем с терор същия този комунизъм след инвазията от 1944 г. Същата тази армия, която е изпратена срещу „нацистите“ в Украйна, за да убива безнаказано мирни жители и да опустошава като ордата на Чингиз Хан. Чиито гени очевидно са и в кръвта на диктатора от Кремъл, заканил се да унищожи свят, в който Русия отсъства. Разбирай – неговата Русия.

 

Кого защитава тогава подобна декларация и какви са нейните цели? Много просто – достатъчно е да заменим „русофили“ (оповестилият тази декларация „ляв интелектуалец“ не пропусна да каже, че си остава русофил, въпреки всичко!?) с путинофили и всичко си идва на мястото. Впрочем аз никога не разбрах какво точно означава „русофил“. Ако това е някой, чиято любов започва от „Здраствуйте, братушки“, минава през руската водка, руската литература, през любовта към Паметника на съветскакта армия, до обикновения „руски човек“, който, разбира се, звучи гордо, то тогава не разбирам защо тази любов е избирателна и не се разпростира до Алексей Навални, Анна Политковская, Борис Немцов и всички бити и арестувани протестиращи срещу войната? Защо не се изразява солидарност с тях?

 

Ще направя едно предположение. В добре известния трактат на Аристотел „За душата“ се говори за три вида души: растителна (вегетативна), сензитивна (животинска) и разумна (човешка). Българската политическа практика добави четвърти вид душа – русофилската. Тя е особен вид душа и се дели на три: интуитивна, рационално-политическа и прагматична. Първата е най-широко представена: тя е за обичане на Русия по принцип, защото тя е „освободителка“ и защитник на идентичността ни и се проявява чрез „непрекъснато благодарене“ (Калин Янакиев); втората е партийно обособена и включва не само клишето за „Русия като гарант за мира“, победител на нацизма, защитник от „гадния Запад“, но и предлага „Евроазиската алтернатива“. Третата е най-желаещата и активна – тя включва получаване на субсидия за ярко изявено служене на Русия. Нищо че русофилите са също и патриоти и този странен патриотизъм включва обичане на Българи, но и на Русия. И май повече на Русия.

 

Именно в това „масово обичане“ е и последната уловка от декларацията: нека не се сърдим на нещастния руски народ, той също страда. Но това е също и този народ, чиято подкрепа за Путин е над 70%, който вярва на руската пропаганда и ръкопляска на Лавров, оповестил пред света на една от първите преговорни срещи в Анталия пред изумения свят: „Но мы Украину не нападали“. Народ, който е ментално поразен от трите стълба на руската пропаганда: православен фундаментализъм, идеята за панславянството и нищетата на Запада, и възроденият сталинизъм. Към тях лично аз нямам никакъв сантимент.

 

Но съм определено русофил, ако трябва да защитавам Алексей Навални и неговите привърженици, споменатите противници на Кремъл като Анна Политковская и Борис Немцов, противниците на режима, които биват бити и малтретирани за антивоенните си изяви. Както и неизвестната рускиня, която в първите дни на войната излизаше на мълчалив протест пред Руския културно-(дез)информационен център. Но за тях декларацията и дума не обелва. Защото, както казах и в началото – тази декларация е писана със скърцане на зъби и със съзнанието, че Путин не им е оставил избор: те трябва да кажат „нещо“ срещу него, защото моралното падение на мълчащите става все по-унищожително за самите тях. Както впрочем и за русофилството, което трябва да бъде изкоренено именно във формата на путинофилство.

 

Проф. дфн Олег Георгиев е преподавател в катедра „История на философията“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в сферата на философията на образованието и средновековната образованост. Автор на пет монографии, сред които: „Свободните изкуства и Средновековието“, „Средновековната университетска метафизика“ и др. 

 

 

–––––––––––––––––––––

[1] Терминът иредентизъм се отнася до всяко политическо или масово движение, което има за цел да претендира за територия на национално, историческо или етническо основание.

Станете почитател на Класа