Парижкият мирен договор-1947 г. - Как България бе спасена от трета национална катастрофа и запази Пиринска Македония!?

Парижкият мирен договор-1947 г. - Как България бе спасена от трета национална катастрофа и запази Пиринска Македония!?
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    23.03.2022
  • Сподели:

Нас, живеещите в обърканото ни и пошло настояще, ни съветват да гледаме напред в бъдещето, а не назад – в миналото. Лош съвет! Загубата на колективната обществена памет е точно такова болестно състояние, както и индивидуалната амнезия. Само че в първия случай мащабите на опасните последствия от него са неизмеримо по–големи, отколкото от второто.

 

Още по-лошо е когато историята се фалшифицира. Разбирам – става дума най-напред за миналото, но фалшифицира ли се то се посяга на цялата история на един народ, държава, религия и пр., а това значи – и тяхното настояще, и тяхното бъдеще. Пътят към фалшификацията на историята започва с внасянето на хаос при определяне равнището на значимост на дадени процеси или събития. Следващата крачка води до подмяната на съдържанието, същността и смисъла им.

Българската история гъмжи от подобни вмешателства, които са предизвикани от драматичните обрати в нея.Едно от тези събития е подписването на Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 г., с който България отново е третирана като пълноправен член на тогавашната международна общност.

* * *

Значението на този договор в най-новата история на нашата държава и народ е колосално. И в нашето сложно съвремие ние живеем под скритото - пряко или косвено - негово въздействие. За съжаление, нито по времето на социализма и още по-малко днес, на този забележителен политически и юридически акт се обръща нужното внимание. А той е знаково събитие, разкриващо дълбок многостранен смисъл.

Ако искаме да разберем защо онази власт преди 70 години успя по най-добър начин да защити националните интереси трябва да сме наясно какво бе положението в България през втората половина на 40-те години на ХХ век. Нека обаче най-напред видим по-отблизо какво направи за Родината ни преди това монархофашистката власт. Тази власт в пълна мяра отговаряше на спецификата на българския капитализъм по времето на Третото българско царство. Този наш капитализъм бe в пряка връзка със строителството на държавата и по-точно – с използването на държавната власт за лично обогатяване на политиците.

След Освобождението в България имаше богата прослойка по наследство, но тя бе малобройна. От нейните среди се зароди политическата гарнитура, ориентирана към буржоазно-демократична Западна Европа в лицето на Франция и Англия.

Но в България имаше и друга буржоазия, формирана почти изцяло след Освобождението чрез корупция, спекула и други криминални практики, осъществявани чрез властта. Тази буржоазия, появила се при управлението на Ст. Стамболов, с откритата или скрита подкрепа на Двореца се ориентира към Австро-Унгария и Германия. Тя бързо набира сили и в началото на ХХ век стана господстваща икономическа сила у нас.

След Първата световна война, когато изчезна империята на Хабсбургите, тази буржоазия и нейното политическо представителство в различните варианти на Либералната партия още по-тясно се обвързва с Германия. Тази връзка става всеобхватна и неразривна, когато на власт идва А. Хитлер. Дотогава в актива си тази буржоазия има четири потушени въстания, един военен преврат и мощна вълна на кървав бял терор.

Третият силов политически кръг у нас се формира от трудовите бедни и средни народни слоеве и техните партии: дветефракции на социалдемокрацията, Земеделския съюз и Радикалната партия.

След военния преврат от 19 май 1934 г., когато Търновската конституция бе суспендирана и бяха забранени всички партии се откри пътя за въвеждането на едноличния режим на Цар Борис III. Така, от 1937 г. нататък този режим придоби специфичния облик на монархо-фашизъм.

Той вече изцяло се ползваше с подкрепата на прогерманската буржоазия. Всъщност, това бе неин режим. От своя страна монархът разчиташе на нея и в нейна угода ловко постави в изолация либерално-буржоазните политически сили. А срещу народно-патриотичните сили поведе безмилостна борба. Така, ориентацията на България в очертаващата се на хоризонта нова голяма война бе предрешен две години преди нейното начало в Европа и четири – преди включването на България в Тристранния пакт.

През 1937 г. страната ни бе наводнена от шпиони на Абвера, които безпрепятствено научиха всичко за инфраструктурата на страната, на нейните военни възможности и стопански потенциал. Това даде възможност на Вермахта на 28 февруари 1941 г. - ден преди включването на България в Тристранния пакт –277 агенти на Абвера, преоблечени в български военни униформи и със съгласието на монарха да заемат 24 ключови стратегически обекта в страната.

През четиригодишната си дейност дотогава агентите на Абвера, освен всичко друго, бяха констатирали и нещо много важно: българската армия има големи възможности, но тя може да действа само на Балканите. Поради дълбоко вкоренените в народа русофилски чувства тя ще бъде неблагонадежден съюзник на Райха в готвения поход на Изток. Затова Адолф Хитлер никога – дори когато монархофашистката власт му бе верен съюзник - не е искал български войски за Източния фронт. Чиста лъжа е твърдението на някогашните и сегашни царисти, че А. Хитлер искал българска войска за Източният фронт, ама – видите ли! – цар Борис не се бил съгласявал и за това платил с живота си...

Но ако бе така, защо цяла година след смъртта на монарха германците не поискаха войска от много по дашните регенти – Богдан Филов, Никола Михов и принц Кирил, които бяха готови да дадат всичко, което фюрерът би поискал от тях. Той обаче, не настоя и за скъсване на дипломатическите връзки между СССР и Царството. А ако бе настоял ?..

Съвременните апологети на монархофашизма с тези факти, особено с неучастието на българската армия пряко в бойните действия на Източния франт обичат да възхваляват монархофашистката власт и частност фигурата на Борис III.

Но все пак България участваше във войната против Съветския съюз, но по друг начин – чрез мощна логистична подкрепа на Вермахта. Още през 1940 г., поради рязкото увеличаване на търговския обмен между Германия и България, бе създадено специално ведомство, нещо като специално Министерство на външната търговия.

В случая думата „стокообмен” не е съвсем точна. Всъщност ставаше въпрос за еднопосочно движение - главно на хранителни стоки – от България по посока на Райха и…нищо по обратния път . Затова още през същата 1940 г. от правителството на Б. Филов у нас бе въведена купонна система.

Така Райхът по отношение на Българиянатрупа огромен дълг, който се изчислявана на 100 млн. долара. Но по не съвсем обосновани причини на Парижката мирна конференция нашата страна трябваше да се откаже връщането на тази колосална за онова време сума. Това стана под натиска на страните-победителки с довода, че тези договори с хитлеристка Германия са били подписани доброволно от правителството на Царство България. Всъщност то бе и така, тъй като и трите фашистки правителства у нас през периода 1940-1944 г. – тези на на Б. Филов, Д. Божилов и И.Багрянов – този грабеж на българския народ те виждаха като свой принос в „титаничната борба на Великия Райх против болшевизма”…

Така възприемаха те и издръжката на частите на Вермахта у нас. А те не бяха никак малко: за периода 28.02.1941 – 5.09.1944 г. през територията на България преминаха над 680 хил. немски войници. За тяхното снабдяване през този период бе създадена Централа за специални доставки. Тези „специални доставки” – главно хранителни продукти – струваха на българския народ 7 млрд. и 038 млн. лева.И за тези разходи България не получи нищо от Райха. Те бяха също така доброволно направени, както и онези за износ, по спогодбите „Нойбахер” и „Клодиус”. Не се знае дали ако бе просто окупирана от Вермахта България нямаше да бъде пак с толкова ограбена…

Естествено е, че по това време недоволството в страната непрекъснато растеше. Правителствената пропаганда се опитваше да го тушира с твърдението, че с това се отплащаме на „великия съюзник” за присъединяването на Западна Тракия и Вардарска Македония към Отечеството. В началото не малко хоро се връзваха на тази пропаганда. Но в началото на 1944 г. огромното мнозинство от народа, вече – не. Неговата съпротива – открита или скрита – срещу тази политика на фашисткия режим все повече се разрастваше. Но се разрастваше и терорът срещу тях. Страната бе тласната в омагьосания кръг на братоубийствена война. Въоръжената антифашистка съпротива в България имаше една особеност, която я отличаваше от гръцката и югославската. Докато в Гърция – Югославия народът се бореше с чуждите окупатори у нас воюваха българи с българи. Пътят към това печално положение бе предначертан от пронацистката българска буржоазия. В края на 1940 г. бе гласуван Закон за защита на нацията – типично творение на нацистката юридическа мисъл, която разглеждаше евреите като главен враг на българската нация.

Веднага след 22 юни 1941 г. бе сложено началото на партизанското движение у нас. Но заедно с това бяха въдворени в концлагери хиляди комунисти леви земеделци и анархисти. Зловещият Закон за защита на държавата, приет през 1923 г. бе „подсилен” с жестоки репресивни текстове. Даваше се право и на нискоинстанционни съдилища да произнасят смъртни присъди без право на обжалване като те се изпълняваха в рамките на 24 часа…Този закон предвиждаше издавани на смъртни присъди и на малолетни. А ако „се налагаше” полицията и жандармерията избиваха деца и без излишни юридически церемонии. При пълнолетните противници на монархофашистката власт убийствата без съд и присъда си бяха многолетна практика. В началото на 40-те години към нея тя прибави горенето на къщите на враговете си и интернирането на техните семейства. Така, за периода на съпротивата бяха репресирани по различен начин над 200 хиляди души, от които 26 038 бяха убитите.

Ненавистта към монархо-фашисткия режим достигна своя връх, когато започнаха бомбардировките на англо-американската авиация над почти незащитената територия на Царството. Тези бомбардировки бяха отговор на обявената на 13 декември 1941 г. война на Царство България срещу САЩ и Великобритания Те продължиха половин година, докато не бяха спрени на 14 април 1944 г., след личното настояване на Й.В.Сталин пред У.Чърчил. Но вече бяха бомбардирани 131 населени места, като особено жестоки те поразиха София.

Българската фашистка пропаганда успокояваше населението / така фашистката власт наричаше народа си/ с тъпоумната лъжа, че тази война не е истинска, а символична, т.е. нещо като война на ужким.

Но англосаксонците не разбираха от шега - те изсипаха над България 43 954бомби, отнели живота на 1276 и ранили 1381 човека. Народът плащаше жестока цена за мерзкото продажничество на българската пронацистка буржоазия.

Другата – либерално-демократичната буржоазия също бе опозиция на монархо-фашисткия режим. Но от самото начало на Първата световна война, като срамежлива привърженица на Антантата, тя губеше позиции пред Кобурга, но и почва сред народа. Тя така и не се съвзе след окончателния удар, който получи нейното политическо представителство на 19 май 1934 г. След изборите през 1938 г. то ограничи своята дейност само в парламента.

Народно-патриотичните политически сили се обединиха в единен Отечествен фронт на 17 юли 1942 г., когато Вермахтът бе стигнал върха на своите успехи на Източния фронт. Антифашистката съпротива обхвана най-широки обществени слоеве. Затова и събитието, станало на 9 септември 1944 г. по своето техническо изпълнение наистина бе държавен преврат, но по своята същност - въоръжено народно въстание, а по своя смисъл – апотеоз на свободната народна воля. Затова и властта, която дойде след него бе народна, с всички свои позитиви и несъвършенства.

* * *

С вълната на народния подем плисна и гневът на безконтролната жажда за възмездие. Тя бе естествено следствие от 26 годишната гражданска война, която българската прогерманската буржоазия водеше против „своя” народ.

Победителите във войната не възразяваха против тези кървави изблици на народния гняв. А той се изливаше в цяла Европа - там, където фашизмът се бе вихрил преди това. Нещо повече – победителите над хитлеристка Германия изискваха от бившите ѝ съюзници да накажат военнопрестъпниците чрез извънредни съдилища. Както навсякъде в Европа , така и в България новата власт изпълни волята на победителите. И това бе отчетено по време на мирните преговори в Париж.

За изпълнението на договорените от страните-победителки наказателни мерки срещу управляващите в България действаше Съюзническа контролна комисия /СКК/. Тя бе създадена на 28 октомври 1944 г., когато в Москва бе сключено примирие между България и главните страни от антихитлеристката коалиция. Тази комисия приключи своята работа до 15 септември 1947 г., когато влезе в сила Парижкият мирен договор. С този срок бе свързано и престоя на Червената армия у нас, която се изтегли окончателно от България на 15 декември 1947 г. След това никога повече на българска територия не са били трайно дислоцирани войски на СССР. Във връзка с това трябва да се каже още нещо, с което кръвните и идейни потомци на монархо-фашизма спекулират…

Съветският съюз обяви война на България на 5 септември 1944 г. На 8 септември нейни части навлязоха у нас без да гръмне и един изстрел. Българската армия си остана в казармите с цялото си въоръжение. Навлизането в страната приключи на 18 септември, но още в 17 часа на 9 септември между СССР и новото народно правителство на Отечествения фронт бе сключен временен мирен договор, с което военната окупация на страната де юре бе прекратена. Страхотиите за съветската окупация на България, съчинявани днес от недобросъвестни историци са част от наглата неофашистка пропаганда. Тя злоупотребява с редките случаи на инциденти със съветски войници. За „нашите” фашизоиди тя е окупатор.

Но Червената армия бе в България - цифром и словом – три години и три месеца. Американската армия и до днес е в Германия и Италия – вече 72 години след войната, но тя не е окупатор…

По време на тригодишния си престой у нас през Червената армия са преминали 600 хил. души. Това е струвало на българската държава 50 млрд. лева. Но когато в края на 1947 г. тази „ окупационна” армия се изтегли тя остави огромно количество оръжие и военно снаряжение за нашата нова, народна войска. По-късно съветското правителство подари на България и цялото конфискувано /според споразумението в Потсдам/ имущество на Германия и Италия.

„Окупационната” Червена армия включи в своя състав Първа българска армия, като по този начин осигури участието на нашата страна в заключителния етап от войната срещу хитлеристка Германия. Това участие във войната струваше на България 30 хиляди невъзвратими загуби – убити, ранени и безследно изчезнали; факт, изиграл огромна роля за облекчаване на положението на страната на Парижката мирна конференция.

Съгласно договореностите на главните страни-победителки у нас бе учреден Народен съд за съдене на българските военнопрестъпници. В дните след 9 септември 1944 г. са арестувани по подозрение за извършени престъпления 28 630 души. От тях 17 708 бяха скоро освободени. В 135 публични съдилища в цялата страна започнаха процеси срещу 11 122 души. От тях съдилищата освободиха 2 057 и разгледаха делата на 9155 души, които получиха осъдителни присъди. Осъдени на смърт в цялата страна са 2 618 души, на доживотен затвор – 1 126; Останалите са осъдени на различни срокове затвор - от 1 до 20 години. Народният съд действаше у нас под наблюдението на създадената вече Съюзническа контролна комисия, съставен а от представители на СССР, САЩ и Великобритания. Под строгото наблюдението на Съюзническата контролна комисия се намираше целия политически и стопански живот на страната – от изборите до бюджета. Под нейно наблюдение се организира бригадирското движение и се осъществи двугодишният план за възстановяване на народното стопанство.

Под наблюдението на СКК се извършваше и идеологическото, организационно и кадрово прочистване на обществения живот от остатъчните елементи на монархофашистката власт. В това число влизаше и референдумът за републиката, проведен на 8 септември 1946 г. Със задна дата СКК одобри и програмата на първото отечественофронтовско правителство, оповестена от председателя му Кимон Георгиев на 17.09.с.г.

Това не бе програма за въвеждане на социализъм, а за мерките на едно народнодемократично управление. Ето ги подробно :

Възстановяване на Търновската конституция.

Масовизиране на образованието.

Въвеждане на 40 часов работен ден.

Приятелски отношения със западните демокрации.

Определяне лимит на поземлената собственост.

Намаляване на детската смъртност.

Решаване на Македонския въпрос.

Премахване на фашистката идеология.

Народен съд за виновниците за националната катастрофа .

Това правителство изпълни почти на 100% своята програма. Но в Отечествения фронт/ОФ/ се бяха появили несъгласия. Формирана бе опозиция на ОФ и бяха предизвикани предсрочни избори за Народно събрание. На тях отново победи ОФ и бе формирано ново - второ след 9 септември 1944 г. - правителство на Кимон Георгиев. То бе съставено на 1 април 1946 г. и също бе коалиционно – състоеше се от партиите на народа, обединени в Отечествения фронт. Но от неговия състав бе отпаднал Никола Петков - харизматичният лидер на миналия в опозиция БЗНС /Пладне/. Това бе и последното правителство на Царство България. Новото правителство на Кимон Георгиев излъчиделегацията за мирните преговори в Париж в състав:

Кимон Георгиев – премиер

Васил Коларов – председател на НС.

Георги Кулишев .

Иван Стефанов – м-р на финансите.

Като представители на партии бяха включени Александър Оббов /БЗНС/, Пенчо Костурков / БРДП/ , Трайчо Костов и Цола Драгойчева / БРП/ к/. В делегацията бяха включени и експерти - опитни дипломати от кариерата. Както се вижда делегацията не е комунистическа, а отечественофронтовска.

И първото правителство на Георги Димитров / 23 ноември 1946 г. – 11 декември 1947 г./ не бе комунистическо, а отечественофронтовско, но вече не на Царството, а на Народна република България. В него, освен Г. Димитров като премиер, имаше още 9 представители на комунистите и 9 представители на БЗНС ”А. Стамболийски, и на РДП. То бе съставено в решаващата фаза на мирните преговори в Париж и прекратява своята дейност 6 дни след влизане в сила на новата републиканска Конституция.

* * *

Общата подготовка на заинтересованите страни за сключването на Парижкия мирен договор започва още през месец юли 1946 г., и бе подписан на 10 февруари следващата година. От българска страна договорът бе подписан от Кимон Георгиев /ПК „Звено”/, Александър Оббов /БЗНС/ и Трайчо Костов /БРП/к/ /, т.е. от представители на трите главни партии на Отечествения фронт…Но от началото на преговорите в Париж и подписването на мирния договор предстоеше дълъг и труден път.

При всички подробности не бива да се забравя главното - това е договор между страните-победителки във Втората световна война – САЩ,СССР, Великобритания и Франция с още други 18 съюзени с тях държави. В лагера на победените са сателитите на хитлеристка Германия: Италия, Финландия, Унгария, Румъния и България. Тези страни не бяха третирани по един и същи начин, защото и по време на войната те имаха различно поведение. В Италия и България имаше въоръжена антифашистка съпротива, а Румъния и пак България участваха с редовни армии в заключителния етап от войната против хитлеристка Германия.

Сред победените страни на Парижката мирна конференция не бе Германия, призната за основен подпалвач на Втората световна война, която бе подписала акт за капитулация и вече не съществуваше като субект в международните отношения. От лагера на победените липсваха страни, които пряко участваха с войски на Източния фронт против СССР: Хърватия, Словакия, Петеновска Франция и Испания.

По време на войната тези държави юридически бяха субекти на международното право, имаха свои правителства и носеха отговорност за действията си като съюзници на хитлеристка Германия. Но към тях съюзените държави-победителки бяха много снизходителни. Хърватия бе третирана като част от Югославия, Словакия - като част от Чехословакия, Петеновска Франция - като част от… ”цяла Франция”. След войната те се оказаха в състава на страни-победителки във войната. Испания пък се ползваше със силната протекция на У. Чърчил. С негова протекция се ползваха още две страна – Югославия и – особено кралска Гърция, която имаше огромни претенции към нашата страна. И не съвсем без основание!

Присъединената към България с помощта на нацистка Германия Западна Тракия се приемаше от антихитлеристката коалиция като окупирана територия, въпреки че до началото на 20-те години в нея преобладаваше българското население. Но по силата на Версайския договор, т.е. по международното право тази територия принадлежеше вече към Гърция. Така бе по закон, но много по-съществено бе това, че българската армия, полиция и администрация се отнасяха към населението на тези земи не като освободители, а като жестоки окупатори. Фашистката власт и в „старите” и в „новите земи” бе еднакво жестока и кървава към антифашистите, независимо дали бяха българи или гърци. За гръцката буржоазия, която никак не се отличи в борбата срещу нацистката окупация, сега искаше нови територии от България като с това наказваше не българските фашисти, а българския народ.

Въпреки двойствения подход към страните, които бяха „повече или по-малко” съюзници на хитлеристка Германия, от който страдаше България, клаузите на Парижките мирни договори бяха много по-леки към третираните като победени страни, отколкото Версайската система от договори 28 години преди това. Явно, поуките от нейните печални резултати , сега бяха взети под внимание.

Освен това, положението в Европа веднага след края на Втората световна война бе по-различно отколкото преди три десетилетия. Германия бе разгромена и поставена под абсолютния контрол на победителите. В Италия комунистите, които през 1943-1945 г. оглавяваха въоръжената съпротива срещу Вермахта и остатъците от фашистката гвардия на Бенито Мусолини, можеха да вземат властта в страната, ако към нея бяха предявени непосилни претенции. При това не с оръжие,а чрез избори.

Въпреки съществуващото напрежение между победилите съюзници, то още не бе стигнало до положение на остра конфронтация. Студената война все още набираше сили. Зад „желязната завеса” на У.Чърчил все още нямаше социалистически страни. Проектът на Йосиф Висарионович Сталин за следвоенното устройство на Европа тогава предвиждаше държавите по западната граница на СССР да са от типа „народна демокрация” и да са приятелски настроени към големия си източен съсед.

Но това се случи само с Финландия. Раздухваната от САЩ и Великобритания студена война направи неизбежна съветизацията на Източна Европа. Така, нейното начало бе дадено през лятото на 1947 г. със специална секретна инструкция на СССР до комунистическите партии в този регион. Точка на необратимост на този процес бе създаването на Федерална република Германия на 23.05.1949 г. след обединението на окупационните зони на САЩ, Франция и Великобритания.

* * *

Какво по това време бе положението на България на световната арена? Меко казано - трудно. И сложно. Трудно, защото от 22-те държави, с които на 9 май 1945 г. нашата страна се оказа в състояние на война, само една бе готова да се застъпи за българите – СССР. Останалите се отнасяха към съдбата на Родината ни или с показно презрение, като например - САЩ, или с дива омраза, като например Великобритания и Гърция, или със сдържана неприязън - като Югославия. С другите ни съседи - Турция и Румъния нещата бяха по-ясни и по-лесни. На възможните турски претенции бе сложен край на 5 септември 1944 г. с изпреварващото обявяване на война на България от СССР, в резултат на което у нас навлезе Червената , а не турската армия. Румъния също не можеше да има претенции – и тя бе съюзник на хитлеристка Германия като България, но с 500 хилядна войска на Източния фронт. Така, установената по Крайовския договор от 1940 г. граница между двете страни оставаше непокътната, а Южна Добруджа – в пределите на Родината, въпреки някои неофициални опити на Румъния по този въпрос.

Тежките преговори предстояха с Гърция и Югославия. За щастие, по това време премиер на Великобритания бе лейбъристът Клемент Атли, а не яростният българомразец У.Чърчил, който се закани така да бомбардира София, че на нейно място да остане само картофено поле...Но въпреки отсъствието на У.Чърчил на Парижката мирна конференция, британската делегация безрезервно поддържаше прекалените искания на Гърция. Не, че тя и Югославия нямаха причини за това – българската фашистка армия, полиция и администрация безчинстваха с населението в Македония и Тракия – от там през пролетта на 1943 година в нацистките лагери на смъртта в Полша бяха депортирани над 11 хиляди евреи. И все пак гръцките претенции бяха чудовищни: репарации в размер от 125 млн. долара – колосална за онова време сума, плюс анексия на 10% от територията на България - целите Родопи и части около тях.

За да се противопостави на тези убийствени претенции към основната българска делегация за преговорите бе включена Тракийска народна делегация в състав: Никола Спиров, Ламбо Данаилов и Петко Караделиев. Нейна задача, подсказана от Москва, бе не само да се противопостави на гръцките претенции, но и сама да предяви пред победителите искане Беломорска Тракия да бъде върната на България, отнета ѝ по Ньойския дoгoвар при определени, но не спазени от Гърция условия. Тракийската народна делегация аргументира своите искания с факта, че Беломорска Тракия е територия, населена от векове с абсолютно преобладаващо българско население, насилствено прогонено оттам след Първата световна война.

В резултат на успешно защитените насрещни искания на нашата делегация Родопите останаха в България, а Беломорска Тракия в пределите на Гърция. Сбъдна се окуражаващото уверение на В.М. Молотов към българите, че няма да бъде откъсната и педя земя от територията на страната. Огромна роля за защита на българските интереси изигра и постоянният представител на СССР на мирната конференция А.Я. Вишински, който в блестяща реч изтъкна особеното положение на България сред другите немски съюзници.

За облекченото положение на Родината ни в Париж през 1947 г. изигра роля и един много силен, но малко известен фактор – дискретната подкрепа на световната еврейско общност за спасяването на техните сънародници през пролетта на 1943 г. у нас.

Нека се върнем по-подробно към случаят с гръцките претенции към България. Той приключи своя първи етап, когато бяха определени репарациите ѝ за южната ни съседка в размер от 45 млн. долара и задължението да бъде демилитаризирана българската страна от границата с Гърция.

Тази клауза от договора падна през май 1955 г. със създаването но военния отбранителен съюз по Варшавския договор. През 1964 г. бяха изплатени репарациите не само към Гърция, но и всички дългове на Третото българско царство за цялото му 65 годишно съществуване… Последният акт от този случай бе подписването на мирния договор между България и Гърция през 1967 г.

* * *

По-различен бе случаят с компенсациите за Югославия. На тези преговори и тя се ползваше с протекцията на Великобритания. Явно, за Лондон нямаше значение, че тогава цялата власт в Югославия, за разлика от България, бе в ръцете на Югославската комунистическа партия. Това е обяснимо, ако си спомним, иначе известни, но позабравени факти. Когато през месец април 1941 г. Югославия се присъедини към Тристранния пакт, няколко дни след това военните извършиха военен преврат и обявиха война на нацистка Германия. Извършителите на преврата не бяха русофили, какъвто е историческият мит, а английски агенти на влияние.

В Лондон е формирано югославско буржоазно емигрантско правителство, създало своя антигерманска съпротивителна армия. Но в края на 1942 г., когато става ясно, че ръководената от комунистите начело с Йосип Броз Тито въстаническа армия е много по-силна от четниците на Дража Михайлович, У.Чърчил залага на първата. В щаба на комунистическата освободителна народна армия изпраща специална мисия, в която е и неговият син, заедно с опитни офицери от разузнаването. В България това е майор Франк Томпсън. Българските репарации към Югославия са два пъти по-малко, отколкото към Гърция – 25 млн. долара. Така репарациите на България възлязоха общо на 70 млн. долара. Не малка сума за онова време.

На много повече - 100 млн. долара възлиза сумата, дължима от нацистка Германия към България за изнесените от нея и не платени стоки за периода 1 септември 1939 г. – 2 септември 1944 г. Както вече се спомена по-горе по решение на страните-победителки тези сто милиона долара не бяха върнати на България. Това бе „хубавото” наследство, при това не цялото, което прогерманската българска буржоазия остави на „своя” народ.

Въпросът за териториалните отстъпки на България към Югославия стоеше по-различно отколкото към Гърция. Всъщност за такива открито не е и ставало дума на конференцията. По това време нашата страна е имала прекрасни отношения с Югославия, въпреки престъпленията на българската фашистка армия там. Такива бяха и отношенията между Георги Димитров и Й. Броз Тито. Освен това, българските отечественофронтовски правителства бяха съставени от дружески настроени към Сърбия партии и личности. В резултат на това 25-те млн. долара репарации скоро бяха опростени на България от югославското комунистическо правителство.

Но всъщност нещата не стояха така безметежно. Ставаше дума за Македония…Още по време на войната У.Чърчил пледираше пред Й.В. Сталин България да бъде жестоко наказана, заради нейната неблагодарност към Русия. На това желание на британския премиер Й.В. Сталин бе отговорил : „ Да, Русия ще накаже България така, както любящият баща наказва своя блуден син”…

А намеренията на У.Чърчил спрямо българите наистина са били жестоки. След войната Родопите – както вече стана дума за това - е трябвала да бъдат предадени на Гърция, Пиринска Македония на Югославия, а югоизточна България – на Турция, заради нейния благосклонен към съюзниците неутралитет по време на войната. И няма никакво съмнение, че това щеше да се случи, ако България бе окупирана от западните съюзници, а не от Червената армия. Още повече, че намерението на У.Чърчил да накаже ненавистната му България се е споделяла от лидера на БЗНС и троен агент на влияние Г. М. Димитров /Гемето/.

Този план не се осъществи. Той бе обезсмислен от СССР, който обяви война на България на 5 септември 1944 г. Така бе решена съдбата на Югоизточна България : тя остава в пределите на Отечеството.

Много по-сложен се оказа проблемът с Македония. По време на войната, когато под ударите на Вермахта Югославиясе разпадна и Вардарска Македония бе присъединена към България. партизанското движение там става част от българската антифашистка съпротива. Но през пролетта на 1943 г., с разпускането на Комунистическия интернационал, то преминава под командата на Югославската революционна армия. С това окончателно бе даден ход на стария замисъл за сформирането на македонска нация на територията на „трите” Македонии – Вардарска, Пиринска и Егейска. Разбира се, всички те трябваше да попаднат в рамките на следвоенна Югославия.

Имайки предвид статута на Югославия като важна съвоюваща страна в антихитлеристката съпротива този замисъл съвсем не бе утопичен. Напротив! Тогава партията на българските комунисти постави на дневен ред друга една стара и поизбледняла идея – тази за Балканска федерация, като единна държава на южните славяни.

Тази идея тогава е била доста популярна в България. Но за изненада тя също така се подкрепя и от нова Югославия, която вече ще включи в себе си не само Пиринска Македония, но и цяла България… За това са се водели интензивни разговори между двете страни; в Блед дори е подписано и споразумение по този повод. В резултат на това Югославия опрощава репарациите на България и на Парижката мирна конференция не поставя въпроса за откъсването на Пиринска Македония от България. Между впрочем по Бледските споразумения т.нар. Западни покрайнини се връщат на България.

В основата на този безспорен успех – запазването на Пиринска Македония, стои превъзходно разработената от БРП /к/ цялостна тактика за най-благоприятен изход на България от катастрофалното положение, в която тя се оказва вследствие на нейното членство в Тристранни пакт. Главната цел е да се спаси на всяка цена териториалната цялост на страната. Под най-голяма опасност бе Пиринска Македония. С тиражираната идея за създаването на славянска федерация на Балканите тази опасност отпада.

Това, разбира се, имаше своята цена. По плана за създаването на такава федерация територията на Пиринска Македония остава временно в границите на България - до създаването на новата държава, но българското правителство трябва да „македонизира” 280 хилядното население на областта. Българите там станаха „македонци”…, когато от средата на 50-те години на миналия век, те започнаха отново „станаха” българи...

Тактиката на българските отечественофронтовски правителства, чийто гениален автор бе Васил Коларов се състоеше в нещо изключително просто - да бави преговорите с Белград. Югославската страна иска България да има статут, еднакъв с другите членове на федерацията. Българските преговарящи настояват страната ни да има по-особен статут от другите югославски републики. Такова бе мнението и на Москва. Този модел на федерацията непосредствено след края на войната бе поддържан и от Й.В. Сталин. Но много скоро, когато между него и Й.Б.Тито припламват първите искри на раздора, той се обявява изобщо против федерацията. По-информираните комунисти у нас отрано знаеха за скрито зараждащият се конфликт между СССР и Югославия. Той излезе наяве в средата на 1947 г., след като между САЩ и почти всички западноевропейски страни бе подписан т.нар. План „Маршал” за възстановяване на Европа.

Този план, освен за икономическо възстановяване на стария континент, бе и план за политическо господство на САЩ над него. Трябваше да се спре огромният възхода на комунистическото движение след войната. Без Плана „Маршал” в Италия и Франция комунистите биха дошли на власт по парламентарен път. С този план всички други партии – буржоазни и социалдемократически се обединиха срещу комунистите и когато на 3 април 1948 година той влезе в сила Европа окончателно бе разделена на две – западна и източна.

Политическата система на народната демокрация, установена в Източна Европа не можеше да се противопостави на мощния, агресивен американски натиск. Още повече, че САЩ и Великобритания имаха план за ядрено нападение срещу Съветския съюз, за който в Москва знаеха. В Източна Европа стана неизбежна смяната на народната демокрация с диктатура на пролетариата, която се осъществяваше от комунистическите партии.

Това важи и за Югославия. Така, през септември 1947 г. в Белград се създава т.нар. Комунистическо информационно бюро /Коминформбюро/, което обединява всички европейски комунистически партии и има за цел да помири СССР и Югославия. Вместо това конфликтът между ЮКП и другите комунистически партии все повече се ожесточава. През юни 1948 г. ЮКП е изключена от Коминформбюро. Западът се оказва изключително благосклонен към нейния „комунизъм”. Дори пое неговата защита, като създава заедно с Турция и Гърция т.нар. Балкански пакт…

След смъртта на Й.В.Сталин отношенията между СССР и Югославия се подобряват, като в резултат на това през 1956 г. Коминформбюро е закрито. Но Парижкият мирен договор вече е отдавна подписан и Пиринският край си остава български.Това направи Отечественофронтовската власт за Родината...

 

 

 

Проф. Минчо Минчев, Поглед.инфо

 

Станете почитател на Класа